Тишината беше убийствена. В нея имаше някаква скрита заплаха, поради осъзнаването, че следващият звук ще бъде последният в живота. Точно това обстоятелство опъваше нервите докрай, правеше всякакво физическо усилие неимоверно трудно, защото всяка грешна стъпка можеше да доведе до болезнена смърт. И все пак в тази тишина имаше нещо нереално, нещо извън това място и това време. Сякаш ако затвореше очи, човек щеше да се озове в един друг свят, където уханието на зелената трева е утеха, а допирът до меката земя – нежна ласка. Нереалността на тишината се състоеше и в болезненото разбиране, че тя всъщност ще продължи само един нищожно кратък миг, който обаче като че ли съдържаше в себе си вечността.
Внезапно грохот разтърси въздуха, след това още един и още един. Капитан Милър подскочи изплашено в кратера от снаряд, където беше намерил прикритие.
- Пак започнаха, - помисли си той и се прилепи още по-плътно до студената земя.
Канонадата не спираше вече от около 8 часа. Частта на капитан Милър ...