І част

През много съзвездия и през много галактики от тук насред звездният кръг на историята имало малка планета. Атмосферата ù била изпълнена  с вопли и тя изглеждала като мъничка мъглява точка посред ширналите се огромни планети наоколо ù. Натам корабът `Одисей` и екипажът му се били запътили, за да открият истината за свещения граал. Земята била разкъсана от раздори и нищета, които само граалът можел да поправи. Хората търсили и изследвали цялата планета, но не го открили. Само малкия екипаж на `Одисей` се натъкнал на стара карта, скрита от древните маи под големия храм на Кукулкан. Това дало надежда на лявата страна на света, че може би в лабиринта на звездите ще могат да погледнат в огледалото на времето, което се намирало именно но планетата на легендите. 

-          До къде стигнахме? Цяла вечност се реем измежду чуждите галактики! –  възмущаваше се Бени.

-          Сигурно картите на маите са фалшиви – подкрепи го Кони.

-          Но как?! – възмути се Амброуз – нали видяхме с очите си, че когато Кукулкан слезе от небето, слънчевият лъч и картата ни показаха точно този небесен квадрант...

-          Да, но трябва да чакаме още три цикъла, за да се повтори чудото, а припасите ни са на привършване...  – отново възнегодува Бени.

-          Как може да сте такива? – ядоса се Амброуз – Всички разчитат на нас! Ние сме спасението на Земята! Ние трябва да намерим Граала и да го върнем на нашата планета преди да е станало твърде късно!

Амброуз вирна мъничкото си носле, неразбираща защо трябва изобщо да се водят глупави спорове, когато те са изпратени не просто с мисия,както когато спасяваха лунните камъни от жителите на съзвездието Андромеда, а на единствената мисия, която не само ще спаси Земята, но и ще запази мира във Слънчевата система.

***

Бени, Кони и Амброуз не за първи път оставаха по толкова време далеч от родната си планета. Мисиите им като миротворци в Слънчевата система бяха толкова многобройни, че най-живите спомени от красивата им планета бяха свързани само с детството им. А то, наистина, беше красиво – планетата все още беше населена с хора, които я обичаха, обработваха земята ù и се прехранваха с плодовете на своя труд. Животни почти нямаше, но филмите от изминалите векове им даваха възможност да изучат видовото им разнообразие. Науката беше толкова напреднала, че от последните животински ембриони, строго пазени от военните, учените бяха сътворили полуживите костюми, с които  екипажът на `Одисей` преброждаше космоса в търсене на Свещения Граал.

Амброуз влезе през  сензорната врата на спалното си помещение и съвсем по човешки се отпусна на анатомичната плоскост на леглото си. Затвори очи и си спомни всичко, което беше осмисляло решението ù да тръгне на тази рискована мисия. И не само това: пред очите ù изплува вида на полето с теменуги, което родителите ù обработваха и онзи мирис на цветя я отнесе далече, много далече от сивите мисли и страха от неизвестното, през който `Одисей` се носеше вече дванадесет цикъла.

-          Капитане! Капитане! Амброуз! – дочуваше се гласът на Бени от другата страна на вратата. Жената се стресна, но мигом се окопити и с присъщия си емоционален нрав даде команда вратата  да се отвори.

-          Капитане, нализаме в глактика със Странно притегляне. Нещо като огромен магнит, от който не можем да се измъкнем!

Амброуз стана пъргаво от леглото си и се отправи към командния пулт.

-          Кони, - с влизането си се обърна тя - мини на ръчно управление – щом има притегляне, то ни тегли към нещо. А когато се приближим достатъчно, привличането ще отслабне...

-          Разбрах, капитане! – каза Кони – щом отслабне привличането, събраната енергия ще ни разбие в това нещо, но ако управляваме кораба ръчно, бихме могли да избегнем най-страшното!

-          Чудесно, Кони! Но проблемът не е само в това: въздушните сензори отчитат прекалено високи нива на магнитен поток, който, сигурна съм, ще повреди автопилотните регулатори. Затова извади картата и ще трябва да навигираме кораба ръчно! Всички по местата си!

-          Слушам, капитане! – отговориха Бени и Кони почти едновременно и седнаха в креслата си.

-          Активирай ръчно управление!

-          Извади на хартиен носител картите и дестинационните координати на положението ни и на положението на планетата на легендите.

-          Късно е!

Силното магнитно поле вече влачеше кораба към своя център. Управлението му беше невъзможно. Въртеше се, удряше се в други малки късове с метали в състава, които също бяха привлечени от магнита. Гъста маса от отломки и пари заобикаляше кораба. Огромната ù влажност започна да се просмуква през стените МУ и екипажът му за първи път от толкова много години си спомни какво е дъжд! Но този дъжд носеше със себе си не усещането за щастливи мигове на Земята, а наближаващи проблеми, които бяха реални и опасни.

Измина се много време в лашкане и въртене, в удряне, отблъскване и смяна на траекторията. Навигацията беше невъзможна.

След още час `Одисей` вече се рееше из плазмената обвивка на една странна галактика обрамчена от магнити. И колкото по-надълбоко навлизаше толкова повече веществото, в което се намираха се разреждаше, дори започваше да прилича на вода. Тримата мисионери гледаха поразени и не вярваха, че до този момент дори учените в най-смелите си хипотези за чуждите галактики не бяха успели да си помислят, че една част от космоса може да бъде вода. А сега им изглеждаше логично – като облак, през който минават, а после завалява обилно. Поне това обяснение можеха да си дадат те самите.  А водата около тях постепенно ставаше на капки, блъскащи се хаотично една в друга и в кораба, докато изчезнаха съвсем и стана светло. Бяха навлезли в най-светлата галактика, позната до сега. Пространството между звездите беше озарено от едно странно сияние, което бълваше от всякъде. Сякаш всяка планета приличаше на малко слънце и светеше със своя светлина.  

-          Невероятно!  - възкликнаха в един глас те – Удивително...

Първата планета, до която достигнаха, светеше в най-красивото лилаво – наситено и искрящо. Светлината ù озаряваше `Одисей` и екипажът му се насочи към нея. Корабът се вряза в лилавите лъчи и потъна в атмосферата ù. След няколко мига вцепенено от възхита наблюдение Амброуз  се сепна:

-          Момчета, ловете рульовете! Да приземим `Одисей`!

Повърхността на планетата беше основно от гъста течна лилава маса, но тук-таме се мярваха зелени твърди площи, приличащи на камъни, върху които `одисей` се приземи. Активирайки полуживата материя на костюмите си мисионерите слязоха от кораба.

-          Къде ли сме? – попита полугласно амброуз и започна да се оглежда наоколо си.

Всичко светеше. Всичко лъщеше.  Тя се наведе от края на зеления камък, за да вземе проба от течната повърхност на планетата, но остана вцепенена. Вместо да види своето отражение в повърхността на воднистото вещество, тя видя именно онова поле с теменуги от детството си. Почувства, че нещо я тегли натам. Сякаш стъпваше по стария път между теменужените квадрати и чуваше смях, чуваше хора...

-          Амброуз! – обърна се към нея Бени – какво правиш, Амброуз? – и той се хвърли към нея и я дръпна от огледалото на водата . – Какво ти стана? Щеше да влезеш в това нещо...

-          Да вляза ли? – замаяно потита Амброуз – Не аз... стори ми се, че видях нещо от детството си и само си представих, че навлизам измежду полетата с теменуги...

-          Чакай да пробвам и аз – каза Кони и се надвеси над течността.  Сиянието ù го обгърна и погледът му сякаш спря да се движи. Вторачено гледаше в нещо и се усмихваше. Протегна ръцете си точно преди да докосне лилавата повърхност Амброуз го избута върху камъка.

-          Какво стана, Кони? – попита тя.

-          Видях дървото с ябълките от двора на бащината ми къща. Имаше ябълка и аз се опитах да я откъсна... Това май са някакви психо вълни, които успяват да свържат спомените ни с настоящата реалност...

-          Глупости! – извика Бени – Няма такова научно обяснение! Психо вълни – Как го измисли?

-          Дървото у нас никога в моя съзнателен живот не е раждало ябълка! – възпротиви се Кони.

-          А на мен – вмъкна се Амброуз – никога не ми бяха позволявали да се разхождам из плантациите с теменуги...  Е, виждала съм ги, но през камерата...

-          Да се махаме от тук – отсече Бени – това е илюзия, илюзия! Ако някой от нас се беше докоснал до тези вещества – кой знае какво можеше да стане... Тръгвайте към кораба!

Амброуз и Кони се подчиниха на заповедта на Бени и разбираха, че той бе прав. Никой не беше стигал до тази точка на Всемира и никой не знаеше каква е тя. `Одисей` се понесе стремително нагоре и скоро излезе от орбитата на лилавата планета.

Едва въздъхнали от преживяното мисионерите се отправиха към друга още по-непозната планета. Жълтите й лъчи обагриха корпуса на кораба и той засия. Като заслепени  мисионерите се отправиха към нея. Навлезнаха в меката ù пореста атмосфера. Сякаш летяха през памук бавно и плавно. Под него се оказа чист въздух, досущ като земния, но някак по-чист, по-чист. Екипажът наблюдаваше параметрите на въздуха и отчиташе все по-висока концентрация на кислород.

-          Ако излезем без маски, ще се побъркаме! Чистият кислород  приспива мозъка и задейства центровете за сън и сомнамбулизъм. – каза Бени – ако ще изследваме тази планета, трябва да сме по-предпазливи. Не знаем какво ни очаква отвън...

-          Прав си, Бени – съгласи се Амброуз – да си инсталираме костюмите с атмосфера – сега и да вървим! Ние сме пионери и това е най-прекрасното усещане! Това е нов Свят...

-          Не се умопомрачавай, Капитан Амброуз! – възнегодува Кони – Колкото и да си права, ако не внимаваме, никой няма да узнае, че сме пионери и сме стигнали до тук – от няколко цикъла нямаме връзка със Земята – това не те ли притеснява?!

-          Очакваше се! – отговори кратко Амброуз и излезе от кораба. Стъпи върху жълтеникави растения, които изшумяха под краката ù със странен звук. Тя се спря за миг, погледна ги, а после погледна към кораба:

-          Какво чакате?! Слизайте! Стабилно е!

От крачките на тримата растенията зашумяваха все по-силно. Като че ли запяваха една бавна и нежна песен и за всеки от тях тя звучеше по различен начин. Те стъпваха все по-бавно и все по-упорито свикваха с песента на жълтата флора, докато в един миг не се отпуснаха и падайки на земята, заспаха. Песента на растенията ставаше все по-ритмична и като че ли изпълнена с глух тътен на барабан. Ударите му се носеха из въздуха все по-зачестени и близки. Сякаш нещо се приближаваше. Небето се свъси и притъмня. Една особена гъста мъгла се спусна над заспалия екипаж. Стана тихо и цялата планета се покри в непрогледен мрак.