Соколът беше роден в планината, там, където скалните пръсти се сплитаха и творяха чудеса. Сърцето му беше покрито с пера и летеше още преди на тялото да му бяха пораснали криле.

Соколът можеше да лети по-високо от всяко друго същество. Той се издигаше нагоре и разкъсваше облачните мрежи, оставяйки на синевата да оцвети перата му със сиянията си.

Соколът беше онзи хищник, към когото жертвите изпитваха възхищение. За мишката и заека беше чест да издъхнат в ноктите на гордия планински принц. А той беше такъв ловец, че скоро човката му поаленя от кръвта на плячката.

Соколът успя да победи и самия орел в двубой. Кралят и принцът стремглаво полетяха един срещу друг, заудряха криле и зачаткаха с клюнове, ноктите им търсеха плътта и перата на противника, докато накрая умората не победи орела и той понесе последния смъртоносен удар.

Соколът беше свободен по душа, затова когато планините и горите му омръзнаха, той отлетя надалече, отвъд моретата и океаните, там, където никога не падаше сняг, а слънцето грееше денем и нощем. Там хищникът видя най-причудливи животни, чиито гърбове бяха издути като планински връх и чиито крака бяха по-дълги от тези на елен.

Соколът обаче срещна друг принц – владетелят на пустинята, който го плени с лък и стрела, и който пое птицата в шепите си, все едно беше обикновено врабче. Казваше се Човек. Човек овърза краката на сокола със златна верижка и го затвори в сребърна клетка, където денем и нощем го следяха бадемовидните очи на принцесите, които деляха пустинния палат с Човек.

Соколът линееше, усещайки как умората и носталгията по дивите планини и гори го морят в смъртоносна хватка. Той загуби предишната си гордост и хубост, аленият цвят на клюна му изчезна. Вече не можеше да победи орел в битка, нито пък да хваща в ноктите си така бързо и безшумно зайци и мишки. Принцът и принцесите вече не харесваха сломения си затворник, затова Човек го пусна на свобода и бързо забрави за него.

Соколът беше дете и принц на планината, и тя го зовеше безспир. Двамата си липсваха. Песента на гората и дивите реки възвърнаха силите на птицата и тя мощно размаха криле, за да се прибере у дома. Когато най-сетне се завърна, тя нададе победоносен крясък и обиколи три пъти владенията си, известявайки всеки свой поданик за завръщането си.

Соколът беше възвърнал трона си.

Соколът загуби най-важната битка в живота си един зимен следобед, когато си почиваше на покрит от пухкав бял сняг клон. Той чу шумолене на храсти и разтвори кехлибарените си очи. Сърцето му замря, когато видя Вълчицата. Мускулестото ѝ тяло беше покрито от козина, по-светла и от зимата. Очите ѝ бяха сини като речни ледове, а острите ѝ зъби светеха като звезди в нощта. Тя беше хищник, по-съвършен и от самия сокол. Ала само с два скока тя изчезна така ненадейно, както се беше и появила.

Соколът беше запленен от Вълчицата. Всеки ден той напускаше планинското убежище, за да търси любимата си из гората. Понякога успяваше да я намери. Тези дни бяха най-щастливите в живота му. Ако спеше, соколът бдеше над нея и дишаше наравно с нея. Ако ли пък Вълчицата ловуваше, планинският принц притихваше и със свито сърце наблюдаваше как безпомощната жертва издъхва между челюстите ѝ.

Соколът беше влюбен и тази любов му причиняваше болка. Той беше смел и горд принц, който сега стенеше тихо в самотата. За него всичко, дори и дивната планина, губеше смисъл, ако я нямаше бялата Вълчица. А тя дори не предполагаше, че ден и нощ по петите ѝ я следва друг хищник.

Соколът загина два пъти в последния зимен ден. Тъкмо беше пристигнал в смълчаната гора, нетърпелив да зърне покровителката на сърцето си, когато видя самия Човек да пристъпва бавно в снега, нарамил пушка на рамото си. Соколът нададе гневен вик – той още помнеше позорното си пленничество в онази далечна земя, когато денем и нощем го следяха тъмните погледи на пустинните принцеси, а златни верижки овързваха краката му. Той размаха криле и стремглаво литна към врага, за да избоде алчните му очи. Пушката гръмна и нещо тупна в снега. Алена и топла кръв оцвети бялата постеля, а дълги заострени крила полегнаха в студа. Тялото на сокола умираше, ала сърцето му все още се крепеше от любов към единствената. Без да знае, планинският принц беше поел куршума, предназначен за нея.

Вълчицата надуши кръв и хукна към повалената птица. Човек беше изхабил и последния си патрон и не можеше да се защити от хищника, затова остави улова си да замръзне в снега. Бялата Вълчица пристъпи към трупа на принца, побутна го с топлата си муцуна и сключи зъби около него. Понесе го с челюсти към леговището си, там, където я очакваха двете ѝ рожби вълчета и Вълка, истинският покровител на соколовата любима.

Тогава спря да бие и птичето сърце.