„Да се поразходим? – попита Катрин.
„Единият крак пред другия – отвърна той – през поляни и мостове...”
„Дългият път към вечността”,Кърт Вонегът
Плисъкът на вълните
Почукване? В този час? Тя отметна завивките на леглото си и с мудна и сънена крачка тръгна към врата на стаята си. Живееше в един малък апартамент в центъра на града. В единия му ъгъл се намираше леглото й, някъде по средата се мъдреше масата, а вдясно стоеше бюрото й. Търкайки очи, тя отиде към вратата. Преди да отвори обаче, мина през банята, изми очите си и пи вода. Протегна се и погледна към часовника. Часът беше три и десет. Кой, за Бога, би безпокоил човек в три и десет?!
Настоятелно двойно почукване. „Добре, добре, идвам!” Протегна ръката си към топката на вратата, но преди това погледна през шпионката. Пред вратата й спокойно стоеше млад мъж,облечен в черен шлифер. Носеше очила с тънка черна рамка, беше нахлупил бялата си зимна шапка до веждите и кротко гледаше към вратата. Тя се усмихна, защото знаеше кой седи отпред. Името му няма значение. Важното бе чувството, което тя изпита. Онова прекрасно чувство на любов, което караше сърцето й да тупти. Онова прекрасно чувство на любов, заради което тя се усмихваше всеки път, когато го видеше. Онова прекрасно чувство на любов, заради което те бяха толкова добри приятели.
Четвърто почукване. Леко трепна, защото се беше унесла в мисли и, апропо, отново в сън. Ключалката прещракна. Тя отвори врата и с усмивка го прегърна. Той и отвърна със същото. Студените му ръце караха голата й плът под сатенената рокля да потръпва. Вълна на удоволствие мина през нея.
- С., какво правиш в този късен час тук? Искаш ли да влезеш?
Той кимна и се шмугна в малката стая. Огледа се и потърка ръцете си, за да ги стопли. Навън беше невероятен студ. Зимата и този път не пощади жителите на М.М. Дълбоки преспи покриваха улиците,а колите бяха затрупани под няколко сантиметра сняг. Тя затвори вратата след него и се шмугна обратно в леглото си,за да се стопли. Беше толкова приятно да се сгуши в завивките си. Той й се усмихна мило и тя му отвърна на същото.
- Така и не ми каза за какво си дошъл – каза А. Само главата й се поддаваше през няколкото ката одеяла.
- Просто наминавах през квартала и реших да те изкарам на разходка.
- Сега ли? – попита учудено А. Отдавна беше свикнала с гениалните му идеи, но тази й се стори малко абсурдна. Въпреки че като се замисли осъзна, че страшно много би искала да се разходи с него, защото искаше да прекара още малко време с него.
- Не мога да изляза така – отговори А., осъзнавайки, че това беше може би най-глупавата реплика, която можеше да каже, но все някакси трябваше да наруши мълчането. Той се засмя от сърце и каза:
- Е, можеш, но няма да е много приятно изживяване. Хайде, навън е прекрасно. Сложи си нещо и да се поразтъпчем малко. Единият крак пред другия...
А. се усмихна топло и се надигна от леглото. Имаше божествено тяло с невероятно красива светла кожа, която прекрасно се връзваше със светлосинята сатенена пижама. Той тайничко я погледна, а в душата му трепна възбуда. После се отправи към банята и шумно затвори вратата. Не искаше да я смущава, въпреки че даваше мило и драго да я види гола отново. Представи си прелестната й фигура, леко настръхналите й гърди, стегнатия й корем, божествените й крака...
- Готова съм!
- Изглеждаш страхотно! – отвърна той, след като излезе от банята. Тя го дари с още една ослепителна усмивка. Беше облякла един шарен пуловер и най-обикновени плътни зимни дънки. И все пак... Тя си наметна дебелото бяло яке, обу кафявите си ботуши и двамата излязоха навън.
Наистина беше божествено красиво! Снегът покриваше всичко наоколо. Светлината от уличните лампи се отразяваше в него и образуваше някакво абстрактно синкаво сияние, което създаваше уникалната атмосфера на пълно спокойствие и блаженство. Небето беше кристално ясно, звездите игриво примигваха, а лунната светлина романтично галеше снежната покривка. Студеният въздух щипеше лицата им. Няколко котки се бяха сгушили една до друга на отвора на шахта, в която се намираха тръбите на парното. Стъпките им хрускаха по прясната снежна покривка и оставяха дълбоки следи в преспите. Няколко минути вървяха в мълчание. Първа проговори тя:
- Прекрасно е, нали? – той кимна в отговор и продължи замислено да гледа в далечината. Сякаш се взираше в бъдещето, където се криеше нещо. А. му беше приятелка от много време и го познаваше добре. Можеше да разбере кога нещо го тревожи. Сега усещаше, че нещо му тежи на сърцето. Усмивката й на лицето изчезна и на нейно място се появи онова притеснено изражение, за което той й се беше подигравал толкова много пъти.
- С., какво има? Каква е истинската причина да ме изведеш навън?
- Исках да се поразходим...
- Моля те – промълви тя и спря под една улична лампа – Не те позн...
Не успя да довърши изречението си,защото той я грабна и я целуна. В първия момент тя беше изненадана, но после затвори очи и го прегърна през врата. Времето за тях спря. Колко пъти си беше мечтала за този миг! Сърцето й биеше с бясна скорост, а главата й беше пламнала от удоволствие. Имаше толкова меки и топли устни... След цяла вечност, той се откъсна от нея и я погледна. В очите му се четеше радост и тъга. Усмихна се криво и каза:
- Знаеш ли от колко много време исках да направя това.
- Не – отвърна тя – но знам аз от колко много време исках да направиш това.
Целуна я още веднъж. И отново. И пак. Всяка целувка беше по-хубава и по-прекрасна от предишната. Всеки допир на ръцете му до нейното бяха по-нежни от каквото и да било. Всяко нейно докосване до неговото тяло беше като от ръка на ангел.
- Нека да вървим – каза той и тя го последва. Ходиха още малко, докато не стигнаха морето. Нямаше нищо по-красиво от морето през зимата. Нищо не можеше да се сравни със спокойствието, което то излъчваше тогава. Нямаше го онова бясно жужене на огромни маси хора,които се стичаха на талази към брега. През зимата то беше само и никой не му досаждаше. Пясъкът беше покрит със сняг. Морските вълни пируваха своето могъщество и се блъскаха силно в каменистия бряг. Двамата стъпиха на плажа. Под следите от стъпките им плахо надникваше пясъкът. Тя знаеше, че той обожава морето. Понякога се чудеше дали затова остана след завършването в М.М. И сега отново на лицето му се изписа онзи замечтан поглед, с който С. гледаше вълните. В него се четеше надежда и оптимизъм, беше зареден с енергия и жажда за живот. Той я погледна, а тя му се усмихна и го целуна.
- Обичам те – каза й той.
- Аз също те обичам – отвърна тя и го прегърна силно. Очите му се напълниха със сълзи, които се стекоха по замръзналите му бузи. Тя го погледна с недоумение. „Защо плачеш? Какво се е случило?” Той поклати отрицателно глава и седна на земята. А. се настани до него, кръстосвайки крака. Беше студено.
- Мислиш ли, че след като умрем душите ни продължават да съществуват? – попита я той, гледайки разсеяно вълните.
- Не само го мисля, но и го вярвам – отвърна убедено тя, без да знае каква игра се опитваше да играе, но засега смяташе да се придържа към неговите правила.
- А когато умрем, запазваме ли спомените си и чувствата си?
- Да.
- Ти ще ми липсваш най-много – каза той, откъсвайки поглед от морето и поглеждайки нея право в очите.
- Защо? – попита го А., въпреки че в главата й започваше да назрява някаква идея за случващото се. Но на нея й бе отредено да приеме грозна, гротескна форма, което бе недопустимо, защото лошите неща се случваха на другите.
- Защото аз... – няколко сълзи се стекоха от очите му – защото аз умирам! Животът ми свършва...
- Хей, не говори така! – погали го тя по лицето, избърсвайки сълзите. Голяма буца беше заседнала в гърлото й – Даже не си го и помисляй!
- Откриха ми тумор в черния дроб. Злокачествен е. Може би ще имам три месеца... ако изкарам късмет...
Сякаш небесата се бяха разтворили и гръм я беше поразил. Ръцете й увиснаха във въздуха до лицето му и трепереха, но не от студ, а от нервното напрежение, което се трупаше в нея. Сълзите й потекоха от очите й. Силният плисък на вълните се превърна в досадно постоянно бучене като бръмченето на пчела. Искаше да каже нещо, но в гърлото й беше заседнала тежка буца. След дълго като вечност мълчание, тя се събра сили да попита:
- Няма ли...
- Не – отвърна той, гледайки хоризонта. След няколко часа щеше да изгрее слънцето и да стопли поне малко скованата от студ земя.
Времето се нижеше бавно в мълчание. Изведнъж тя започна да го удря с юмруци по рамото, плачейки повтаряше, крещейки една малка думичка "защо", а после го прегръщаше и продължаваше да стене глухо на рамото му.
- Защо, за Бога, дойде при мен, само за да изчезнеш отново?!
Той не отговори. Погледна пясъка, после погледна нея и я прегърна силно до себе си. Целуна я. Усети топлите сълзи, усети соления им болезнен вкус, усети цялата тъга и жесток протест събран в тях. Не знаеше какво да каже, защото тя беше права. Защото и двамата съжаляваха за пропиляното време, когато любовта им беше скрита дълбоко и тайно, защото приятелството беше по-важно. Но не съжаляваха за случилото се. Той прокара пръсти през косата й и се усмихна. Целуна я отново.
- Имаме цялото време на света!
Тя го погледна уплашено и после се засмя. Избърса мокрото си лице с ръкава на якето и продължи истерично да се смее, а после се хвърли в прегръдката му, само за да заплаче отново. А вълните се разбиваха с невероятна мощ и с гръмовен звук в съседните скали, разпилявайки се на милиони малки капчици, само за да се слеят отново с вечността на морето...
© Иво Всички права запазени