Плът и кръв

1.

Пламен крачеше унило към дома. В навечерието на тази нощ той беше просто един тринадесет годишен младеж. Уличните лампи осветяваха пътя пред него с жълтеникавата си светлина. Тихо е . Беше сам. Дърветата се поклащаха лениво под напора на лекия топъл вятър. Чуваше как клоните им се трият едни в други и този звук можеше да мине за успокояващ, ако не се броеше усещането , че сякаш се опитват да го предупредят , за някаква заплаха която е надвиснала над него .

„Не се прибирай у дома“-сякаш му нашепваха те , ала въпреки това той продължаваше да крачи по смълчаната улица.

Напред пътя се разклоняваше и Пламен зави на ляво. В дъното на улицата застана пред ръждива врата, водеща към неизмазана едноетажна къща с двускатен покрив. Всички прозорци бяха тъмни с изключение на един. Момчето се взираше в него с няма тревога. Стоеше пред вратата и очите му трескаво търсеха някакво движение в бледата светлина, която се процеждаше през стъклото. Тъмна фигура застана пред прозореца и макар да не виждаше лицето му можеше да се обзаложи , че го наблюдава .

Ръцете му трепереха когато посегна към дръжката на вратата и я натисна на долу . Вратата се отвори с пронизително скърцане, което го накара да сбърчи физиономията си. Опита се да я затвори внимателно , но противното скърцане на пантите продължи да раздира тихата нощ.

Запристъпва неуверено по пътеката от тротоарни плочки ,водещи към входната врата.

Движеше се като на сън- сякаш нямаше власт над тялото си и някой друг го ръководеше.

Когато влезе в сумрачния коридор, баща му го чакаше. Мъжът имаше висока стройна фигура и мрачен дълбок поглед , който го накара покорно да сведе глава.

Съзнанието му изключи преди да чуе гласа му-сякаш някой беше натиснал ключа на осветлението и се беше възцарил пълен мрак. Загуби ориентация. Опомни се в стаята си, но вече е късно-ръцете му го държат здраво и не може да се измъкне.

Помисли си , колко хубаво щеше да бъде да потъне в тъмнината и да не чувства нищо, но тихите стенания и учестеното дишане на баща му го връщат в грубата реалност.

Болката е осезаема, дъхът му също-мирише на алкохол и цигари. В звуците ,който издава има нещо противно , което го отвращава и плаши едновременно.

Матракът скърца под напора на неумолимите му тласъци. Усеща го в себе си. Плаче , стене.

Безумието сякаш приема форма и се сгъстява около него и той се моли всичко да свърши.

Светлината от уличните лампи влиза в тъмната стая, дърветата се поклащат и сенките им танцуват по стените около него.

2.

В това време, не далеч от тази къща, в кварталния парк захвърлено в гъстите храсталаци, лежеше неподвижно тялото на едно невръстно момиче на годините на Пламен. Тя се казваше Таня и беше загубила живота си в същия този ден , докато се прибираше от училище. Съдбата я беше срещнала с чудовище ,от чиято лукавост не бе успяла да се спаси. Червената й тениска беше разкъсана, а повдигнатата на горе поличка разкриваше скъсания чорапогащник и бледата разранена плът от долу . Скършеният й врат караше главата да стой в неестествено положение .

Нейният живот беше приключил с неочаквана агония, ала преди това тя бе весело и усмихнато дете. Винаги сресана, спретната и прилежна във всички задачи , които и се възлагаха. Умееше да общува и хората я обичаха. Сега обаче сините й очи се взираха към притъмнялото небе с мъртвешка безжизненост и в тях не беше останал и помен от някогашния блясък.

Вече беше просто парче месо , оставено да се разлага в занемарения парк . Ситните капчици дъжд се посипаха по листата на дърветата и растенията около това злощастно дете. Пълнеха очите му и от страни изглеждаше така сякаш плаче.

Чудовището отнело живота на Таня , сега беше впило ноктите си в Пламен и продължаваше да задоволява извратените си желания, докато тя се носеше някъде в пространството над бездиханното си тяло. Дъждовните капки преминаваха през нея , а усилващият се вятър я издигаше все по нагоре и нагоре. Постепенно дърветата изчезнаха , храстите също, а накрая и мъртвото й тяло, лежащо кротко в локвата , която се образуваше около него.

Дойде ред на нещо друго. Първоначално й беше трудно да определи какво е то. Потъваше в толкова абсолютна празнота , че беше лесно и неизбежно да се изгуби в нея. Сетне от тишината започнаха да се долавят звуци- протяжени измъчени стонове, които сякаш идваха от всякъде. После установи , че долавя движения в мрака и колкото повече се взираше в него, толкова по ясни ставаха фигурите, които ги извършваха.

Хилави създания сновяха около нея хаотично. Изгубени деца , които не можеха да намерят пътя към пожертвания си живот и се скитаха безнадеждно в празнотата. Накрая почувства и почвата под краката си. Земята от долу беше като жива и не можеше де се изправи. Започна да пълзи и да опипва гърчещата се мека плът под себе си. Усещаше ги . Чуваше ги.

Килим от мъртви тела-кървящи , дишащи, стенещи, пулсиращи, отказващи да признаят участта си. Вече можеше да ги различи в тъмнината-немощни, осакатени, влачещи вътрешностите си. Искаше да изкрещи, да се потопи в прииждащото страдание и да се убеди , че това не е реално. Усещането за нещо недовършено надделя и тя направи единственото , което можеше-продължи да пълзи с тази окаяна тълпа. Опитваше се да се изправи, препъваше се , падаше и продължаваше да лази . Вече започваше да привиква с мрака около себе си.

Виждаше възрастни хора, висящи по стените окачени на големи стоманени куки , като в кланица. Гърчеха се , ридаеха, викаха, но нямаше кой да ги чуе. Кожата им бе раздрана, червата навити около телата им като гирлянди, а децата пируваха с плътта и страданието им.

Таня продължи да навлиза все по навътре в този уродлив свят. Трябваше да намери виновникът за това , че се намираше в това прокълнато място. Ръцете й се впиваха в мъртвите тела, търсейки своя път. Накрая я видя – малка пукнатина в непрогледния мрак, от която струеше мътна светлина. Придвижваше се толкова бързо , колкото и позволяваха хилядите изгубени души протягащи немощно ръце към нея . Отблъскваше ги от себе си , глуха за молбите и стоновете им. Важна беше само това мъждукащо сияние . Протегна ръка към него и пръстите й напипаха нещо наподобяващо релефна хартия. Той беше там зад тази преграда, усещаше го.

3.

Баща му се отдръпва от него. Диша тежко. Пламен лежи по гръб на леглото, заслушан в шумоленето на дрехите докато се облича. Все още усеща киселия аромат на потта му и не смее да помръдне. Чува как отива към другия край на стаята , но продължава да лежи с панталони смъкнати до коленете. Вратата се отваря с тихо скърцане и след това се затваря. Сам е. Остава само празнотата и добре познатата болка.

Обръща се по гръб ,вдига панталоните си и лежи дълго в настъпилата тишина. Погледа му блуждае по мръсния , пожълтял таван с петна от мухъл по него. Стаята е малка и не много приветлива. Стените са облицовани със синкав , избледнял тапет. Мебелировката е оскъдна и се ограничава сама с леглото, една стара маса с олющен лак, вехт стол до нея и разнебитена ракла, в която държеше завивките и дрехите си.

Времето се е развалило. Дограмата е стара и маджунът е изпадал от стъклата на изметите прозорци . Сега те тракат в рамката под напора на вятъра. Усеща лекото течение преминаващо през разширените им процепи и кожата му настръхва. Започва да вали. Чува трополенето на дъждовните капки по мръсните стъкла. Дъжда се усилва и водата се излива от олуците върху тротоарните плочки ограждащи къщата. Плочата е сцепена и не след дълго през тясната пукнатина започва да капе вода и да попива в старата черга на пода.

Звуците на бурята го успокояват. Непокорния вой на вятъра обгръща къщата и тя сякаш стене в отговор на затягащата се хватка около нея. Умът му блуждае, мислите му са непоследователни и несвързани.

Той стана и се загледа през прозореца към бушуващия вихър отвън. Под краката му чергата вече е подгизва. Не знае колко време е лежал , но навън дъжда продължава да напоява земята , блъска се яростно във фасадата на къщата и пълни отводнителните канали. Водата се стича по стръмната улица, покрай тротоарите и пълни канавката в долния й край. Вятъра се усилва и клоните на дърветата започват да пращят и да се цепят под напора му.

Стой мълчалив, загледан в собственото си отражение върху стъклото и в дъждовните капки стичащи се по него. Чертите на лицето му са остри и безизразни, очите празни.

Протяга ръка и пръстите му докосват студената, гладка повърхност .

-Това ли съм аз?

Въпросът му увисва във въздуха .

Долавя тих звук напомнящ човъркане. Озърта се из стаята , но не може да намери източникът му. Помисли , че му се е причуло и точно когато се беше отказал и се обръщаше отново към прозорецът, го чу отново-приглушено драскане, идващо от стената срещу леглото му. Нещо дереше тапетите. Листове синкава хартия увисваха от стената на дълги ивици . Бледи пръсти се протягаха от мрака зад тях.

Пламен отстъпи инстинктивно назад . Стената пред него сякаш губеше плътността си , а той с нея упората по собствените си крака. През разкъсаните ивици го гледаха чифт очи- сини , бездушни и ужасяващо познати , а зад тях тъмнината е изпълнена с движение и шепот. Кожата й бе гладка ,безплътна, почти прозрачна. Русата коса се спускаше безжизнено покрай кльощавите рамене. Тя излиза от мрака и застава пред него, а зад нея неясни фигури се бореха да открият пътя си на вън. Тихите им стонове се рееха около крехкото й пречупено телце.

Гледа го и той долавя част от себе си скрита зад тези мъртви очи.

Таня протяга ръка към него .

Пламен пристъпва на пред . Тялото й излъчваше бледо сияние- далечен оттенък на ,това което е била. Не чувства страх , а привличане и за това не се отдръпва когато протегнатата й ръка докосва лицето му. Дланите й са студени . Тя се надига на пръсти, лицето й се доближава да неговото. Пламен затваря клепачите си. Посинелите й безчувствени устни го целунаха с неподозирана нежност и той почувства същия този студ върху устните си. Усети и нещо друго-дълбока болка, желание за свобода и още нещо , което не беше подозирал , че притежава- сила.

Таня хваща ръката му и пръстите им се сплитът. Двамата се обръщат към стената , от която се беше появила. Мрачните фигури излизаха от процепа между техния свят и неговата собствена реалност. Те бяха окаяни , раздърпани подобия на човешки същества. Сенки от погубен живот. Деца с безкръвни лица , търсещи някогашната си невинност .

Тя тръгва към вратата. Пламен върви до нея докато излиза от стаята , а мрачните силуети ги следват. Момичето спира пред спалнята на баща му. Погледите им се срещат пред затворената врата. Пламен натиска дръжката и пристъпва вътре. Въздухът е задушен. Цигареният дим и алкохолните изпарения дразнят очите му.

Той спи. Дъхът му излиза на хриптящи стонове от гърдите му. Таня застава да него и двамата го наблюдават как хърка в този миг на блажено неведение. Стаята се изпълва с деца и те го ограждат в кръг. Пламен я поглежда , осъзнал какво се очаква от него. Кима с глава и всички деца се хващат за ръце. Остава само той и когато поема малката й длан в своята , затваря кръга.

През тялото му минава силна и необяснима тръпка. Вълна от статично електричество пращи във въздуха. Пространството около него се суче и огъва. Устата му е пресъхнала. Не може да помръдне. Времето и пространството се превръщат в гъвкава материя , която можеш да оформиш във какъвто вид пожелаеш. Кожата по лицето на мъжа се отделя , като маска и разкрива месото и сухожилията отдолу. Когато това се случва очите му са вече отворени ,избистрени от ужас ,болка и недоумение. Крещи, тялото му се гърчи в конвулсивен пристъп на паника. Костите му пращят и се чупят, гръдният му кош се свива на вътре с отвратително хрущене. Белите чаршафи попиват гъстата му , отровна кръв. Поглежда към Пламен и той вижда отражението се в кръвясалите му ириси . Те се пръскат и се стичат по разранените му страни. Плътта се къса като тънък лист хартия, корема му се отваря като книга и топлите вътрешности се разпиляват около крещящия мъж.

Мътно сияния се процежда през дълбоката рана на реалността и разкъсаната плът се гърчи в трептящия въздух около нея. Душата на убиеца се стопи в кървава пихтия. Изпари се в наелектризирания въздух с противно цвърчене и се отдели от тъканта на този свят , за да потъне в обятията на друг.

Мракът се сгъстява и поглъща това , което беше останало от баща му. Пречупва го, обгръща го с безумието си. Безформената му същност крещи и се дърпа, но в крайна сметка бе погълната и единственото , което остана от него беше агонизираща безформена сянка, мятаща се в аления водовъртеж.

Пламен крещеше заедно с него, докато пътуваше към непрогледната бездна . Краката му се подкосиха и момчето се строполи на земята.

Когато се опомни , момичето чиято ръка стискаше бе изчезнало .Стаята си беше същата вмирисана дупка, каквато беше и преди. Баща му го нямаше. Не беше останало нищо от него.

На вън дъждът унило се оттегляше . Вятърът бе стихнал. Луната блестеше и гонеше сенките по улиците. Светлината й минава през прозорците и оловното й сияние се плъзва по пода в спалнята.

Изправи се като се подпираше с една ръка за рамката на леглото. Къщата беше притихнала.

Усещаше се някаква празнота , която преди я нямаше. Вече нищо не го задържаше тук и Пламен чувстваше необходимост да напусне този дом.

Излезе от стаята и продължи по коридора към входната врата. Спомените пропити във всяко кътче на тази къща го следваха по петите и му се блещеха злобно от всеки ъгъл . Ала присъствието им не изглеждаше така страшно, както преди . Сега можеше да се вгледа в пребитото момче, свито върху изтъркания ламинат и да му каже , че може да остане там за винаги.

Излезе от входната врата и продължи по неравната пътека към улицата. Остави металната врата отворена и продължи по пътя, без да следва някаква посока.

Къщата остана зад гърба му, схлупена и неугледна. Щеше да си остане там ,докато дъждът и влагата не разрушат тухлите, докато покрива не изгние и не се срути, докато не се разпадне от само себе си и не изчезне от спомените на хората, които са минавали покрай нея и от спомените на момчето ,което някога живееше там.

Стигна до края на улицата и зави на дясно. Улицата беше пуста. Прозорците на къщите бяха тъмни. Само уличните лампи светеха. По- напред имаше парк с редица пейки, наредени покрай стръмен склон, спускащ се към морето ниско долу. Той се подпря на парапета пред склона и се загледа към светлините на града отвъд канала. Нощният бриз нежно галеше страните му.

Постоя известно време , след това продължи по пътя си .

Не погледна повече назад. Само от време на време му се струваше , че вижда познати, почти прозрачни и безплътни детски лица , обречени да се лутат вечно в сенките без надежда да си върнат радостта.