По стъпалата на възпитанието (за конкурса)

Нагоре и надолу по стъпалата на възпитанието (за конкурса)

 Ей това положение, най-много го мразя. Аз съм готов облечен, с палто и шапка на главата, обул съм си обувките, а жена ми тогава се сеща да проверява дали е изключила ютията, телевизора, бойлера. Дали са затворени всички прозорци.

Още по-досадно ми е, че само до преди час ми дишаше във врата с подкани:

„Хайде, какво толкова се бавиш, ще закъснеем заради твоята суетност, ако не се обръснеш няма да те приемат ли?” А сега аз кибича в антрето като статуя на търпението и усещам как брадата ми расте от нерви.

     Всъщност, имаме час за профилактичен преглед при джипито. Сигур′ няма да ни върнат ако закъснеем, ама добре е да сме точни все пак. Нали сме европейци.

Аха, май вече идва. Ооо-не! Телефонът. Естествено, че ще вдигне, няма да е моята Димка ако не вдигне. Разговорът се завърта на тема стоки и магазини втора употреба.

Явно не е колежката. С нея е по-лаконична. Обикновено си уговарят  ден и час за среща и приключват.

Разговорът преминава на детски дрешки подходящи за Стефи и за Филип. Ясно дъщерята е…

Няма да млъкнат скоро. А и дъщерята никога не се обажда случайно и щом започва толкова отдалеч - ще иска нещо. Или пари или услуга. Явно услуга.

Най-после слушалката траква след дежурните няколкократно повторени поздрави и целувки.

Жената се показва в антрето и докато си обува ботинките ме уведомява, че след прегледа трябва да пазаруваме, щото Евичка ще придружава зетя Жорко в командировката  му до Италия и дечицата ще останат за няколко дни за отглеждане при баба и дядо. Ясно. Подвижната зверилница ще се пресели у нас за кратко…

        С помощта на таксиметровата служба сме навреме в кабинета на доктора. Прегледани, с изписани рецепти, дадохме кръв и урина и хайде в Kaufland.

Там оставихме една пенсия. Сякаш ще храним кралската гвардия. Ама то с жена наглава излиза ли се.

Този обичал това, онзи - онова. Аз какво обичам мене изобщо никой  не ме пита…

         Вечерта дъщерята пристигна усмихната. Стоварва децата и багажите им. Принцесата на баба е Стефани. Тя е на шест. Ще става манекенка. И не бива да прекалява с храненето.

Филип е на десет тренира футбол, свири на пиано и учи английски и италиански.

Щерката стоварва една торба с играчки на малката, лаптоп и топка за внука.

И още един сак с подходящи за подрастващи екземпляри храни. Овесени ядки, ленено семе, елда, броколи и разни други храни за птици.

Боже, какви времена дойдоха! Нормалната храна да е враг на децата. Едно време дъщерята с квасено мляко и боза израсна, а сега …

- Татко - намръщено ме поглежда Ева - знам какво ще кажеш, спести ми го, моля те.

Аз най-добре знам кое е добро за децата ми. От вас искам само да изпълнявате, а не да обсъждате.

И още: Никакво грубо отношение, никакви забележки! Децата се отглеждат само с любов! Ясно ли е!

- Ама, Евичка, какви ги говориш - умилква се жената - как може да си го помислиш.

- Мамо, не говоря на тебе. Баща ми да внимава в картинката. Ти ще го контролираш.

Хайде, аз тръгвам- Зайчета! Мама тръгва!- провиква се Ева в посока към хола - Елате за цунки!

Зайчетата дотичват. Раздават целувки и поръчват подаръци:

-Мами, мами, искам Барби в спортен комплект, розова блузка с пайети и силиконови палци за балет.

- А за мен екип на Милан, вратарски ръкавици и скейтборд! Ариведерчи! Чао, белла  мама!

Чао! Чао! – изчуруликва дъщерята и хуква по стълбите.

Малката глутница обсебва хола. Топката подскача по стените, пианото издава кресливи звуци. Гневът ми напира отвътре. В апартамента под нас съседката бере душа. Шумът сигурно ù пречи да заспи. Изправям се рязко и тръгвам към хола.

Жена ми усеща какво ми е на душата става и ми прегражда пътя:

- Фильо, недей, моля те. Чу какво поръча Евичка. Трябва да подхождаш дипломатично.

Нека аз първо - Жената отваря вратата на хола и влиза. Изведнъж се чува се шум на строшени стъкла.

Не издържам и влизам. Витрината на една от секциите е на парчета. Жена ми събира парчетата в престилката, Стефани гледа с ококорени очи баба си, а Филип разглежда топката си с интерес сякаш чака отговор от нея.

  Аз естествено, чакам поне някакво извинение, или опит за обяснение. Да ама, не!

- Някой да поеме вината за терористичния акт?- опитвам се да бъда оригинален.

- Дядо не чувстваш ли,че ни обиждаш? Какви терористи могат да бъдат две беззащитни деца?- Филип ме гледа нахално в очите и е възприел защитна поза на боксьор.

- Какъв тон ми държиш? Вместо да се извиниш и да помогнеш на баба си в събирането на стъклата…

- А ако се порежа ти ли ще свириш на пианото вместо мен? Не ми се мисли как ще реагира мама като разбере как се отнасяш към нас.

-  Абе ти с майка си ли ще ме плашиш, келеш с келеш- тръгвам към него и тъкмо съзирам в очите му уплаха гарнирана с елементи на уважение, когато жена ми се намесва и ме изтласква от стаята с препоръки като се успокоя тогава да се върна.

Излизам на терасата и запалвам цигара. Боже, какви времена! Какви нрави!

Отсега виждам как внучката се превръща в разглезена блондинка с объркана

ценностна система и свръхсетивност по отношение на привличане на облаги за себе си…

 А Филип го виждам  като агресивен до безогледност бизнесмен с лидерски амбиции, нетърпящ чуждо мнение и готов да смачка всеки който е на пътя му…

Връщам се петдесет години назад в младостта си… Като постъпих в гимназията бях селянче , изплашено и очаровано от градската действителност. Не ми трябваше много да се заплета с неподходящата компания.

Спиро Керемидчиев - син на известен търговец в града, беше дошъл от друго училище, неколкократно изключван за лошо поведение, и повтарял два пъти класа.

Беше забавен, винаги имаше пари и след училище завличаше тайфа от няколко съученици в кръчмата. Отначало отказвах да отида с тях, но след като ме обидиха на „страхливец” и „женчо”, се включих в групата.

За първи път опитах вино и ми хареса, за първи път видях разголена жена да танцува и пее. Парите на Спиро правеха чудеса, келнерите търчаха край нас като край богове… Естествено се прибирахме късно, спяхме до късно и зарязахме училището…

Докато един ден… Тате се появи от село. Така и не разбрах случайно ли беше дошъл или някой ме беше издал… Заведе ме право в кабинета на директора на училището.

Г-н Даракчиев беше едър, висок, с гъсти вежди и поглед който режеше…

- Ако Вие можете, г-н директоре, да го вразумите - давам Ви всички правомощия, ако не  - прибирам го на село и ще работи на полето… Тате се поклони на господин Даракчиев и си тръгна без да ме погледне… Директорът врътна райбера на вратата и свали  колана си…

След неговото „съветване”  един месец сядах трудно на задните си части…

Но забравих за Спировата компания, спрях с кръчмарските изяви, повиших си успеха и завърших като първенец на випуска. После следвах. И… станах човек.

От време на време в ума ми се прокрадва една мисъл „Ами ако не ме беше набил?”