По стъпалата на възпитанието (за конкурса)
Нагоре и надолу по стъпалата на възпитанието (за конкурса)
Ей това положение, най-много го мразя. Аз съм готов облечен, с палто и шапка на главата, обул съм си обувките, а жена ми тогава се сеща да проверява дали е изключила ютията, телевизора, бойлера. Дали са затворени всички прозорци.
Още по-досадно ми е, че само до преди час ми дишаше във врата с подкани:
„Хайде, какво толкова се бавиш, ще закъснеем заради твоята суетност, ако не се обръснеш няма да те приемат ли?” А сега аз кибича в антрето като статуя на търпението и усещам как брадата ми расте от нерви.
Всъщност, имаме час за профилактичен преглед при джипито. Сигур′ няма да ни върнат ако закъснеем, ама добре е да сме точни все пак. Нали сме европейци.
Аха, май вече идва. Ооо-не! Телефонът. Естествено, че ще вдигне, няма да е моята Димка ако не вдигне. Разговорът се завърта на тема стоки и магазини втора употреба.
Явно не е колежката. С нея е по-лаконична. Обикновено си уговарят ден и час за среща и приключват.
Разговорът преминава на детски дрешки подходящи за Стефи и за Филип. Ясно дъщерята е…
Няма да млъкнат скоро. А и дъщерята никога не се обажда случайно и щом започва толкова отдалеч - ще иска нещо. Или пари или услуга. Явно услуга.
Най-после слушалката траква след дежурните няколкократно повторени поздрави и целувки.
Жената се показва в антрето и докато си обува ботинките ме уведомява, че след прегледа трябва да пазаруваме, щото Евичка ще придружава зетя Жорко в командировката му до Италия и дечицата ще останат за няколко дни за отглеждане при баба и дядо. Ясно. Подвижната зверилница ще се пресели у нас за кратко…
С помощта на таксиметровата служба сме навреме в кабинета на доктора. Прегледани, с изписани рецепти, дадохме кръв и урина и хайде в Kaufland.
Там оставихме една пенсия. Сякаш ще храним кралската гвардия. Ама то с жена наглава излиза ли се.
Този обичал това, онзи - онова. Аз какво обичам мене изобщо никой не ме пита…
Вечерта дъщерята пристигна усмихната. Стоварва децата и багажите им. Принцесата на баба е Стефани. Тя е на шест. Ще става манекенка. И не бива да прекалява с храненето.
Филип е на десет тренира футбол, свири на пиано и учи английски и италиански.
Щерката стоварва една торба с играчки на малката, лаптоп и топка за внука.
И още един сак с подходящи за подрастващи екземпляри храни. Овесени ядки, ленено семе, елда, броколи и разни други храни за птици.
Боже, какви времена дойдоха! Нормалната храна да е враг на децата. Едно време дъщерята с квасено мляко и боза израсна, а сега …
- Татко - намръщено ме поглежда Ева - знам какво ще кажеш, спести ми го, моля те.
Аз най-добре знам кое е добро за децата ми. От вас искам само да изпълнявате, а не да обсъждате.
И още: Никакво грубо отношение, никакви забележки! Децата се отглеждат само с любов! Ясно ли е!
- Ама, Евичка, какви ги говориш - умилква се жената - как може да си го помислиш.
- Мамо, не говоря на тебе. Баща ми да внимава в картинката. Ти ще го контролираш.
Хайде, аз тръгвам- Зайчета! Мама тръгва!- провиква се Ева в посока към хола - Елате за цунки!
Зайчетата дотичват. Раздават целувки и поръчват подаръци:
-Мами, мами, искам Барби в спортен комплект, розова блузка с пайети и силиконови палци за балет.
- А за мен екип на Милан, вратарски ръкавици и скейтборд! Ариведерчи! Чао, белла мама!
Чао! Чао! – изчуруликва дъщерята и хуква по стълбите.
Малката глутница обсебва хола. Топката подскача по стените, пианото издава кресливи звуци. Гневът ми напира отвътре. В апартамента под нас съседката бере душа. Шумът сигурно ù пречи да заспи. Изправям се рязко и тръгвам към хола.
Жена ми усеща какво ми е на душата става и ми прегражда пътя:
- Фильо, недей, моля те. Чу какво поръча Евичка. Трябва да подхождаш дипломатично.
Нека аз първо - Жената отваря вратата на хола и влиза. Изведнъж се чува се шум на строшени стъкла.
Не издържам и влизам. Витрината на една от секциите е на парчета. Жена ми събира парчетата в престилката, Стефани гледа с ококорени очи баба си, а Филип разглежда топката си с интерес сякаш чака отговор от нея.
Аз естествено, чакам поне някакво извинение, или опит за обяснение. Да ама, не!
- Някой да поеме вината за терористичния акт?- опитвам се да бъда оригинален.
- Дядо не чувстваш ли,че ни обиждаш? Какви терористи могат да бъдат две беззащитни деца?- Филип ме гледа нахално в очите и е възприел защитна поза на боксьор.
- Какъв тон ми държиш? Вместо да се извиниш и да помогнеш на баба си в събирането на стъклата…
- А ако се порежа ти ли ще свириш на пианото вместо мен? Не ми се мисли как ще реагира мама като разбере как се отнасяш към нас.
- Абе ти с майка си ли ще ме плашиш, келеш с келеш- тръгвам към него и тъкмо съзирам в очите му уплаха гарнирана с елементи на уважение, когато жена ми се намесва и ме изтласква от стаята с препоръки като се успокоя тогава да се върна.
Излизам на терасата и запалвам цигара. Боже, какви времена! Какви нрави!
Отсега виждам как внучката се превръща в разглезена блондинка с объркана
ценностна система и свръхсетивност по отношение на привличане на облаги за себе си…
А Филип го виждам като агресивен до безогледност бизнесмен с лидерски амбиции, нетърпящ чуждо мнение и готов да смачка всеки който е на пътя му…
Връщам се петдесет години назад в младостта си… Като постъпих в гимназията бях селянче , изплашено и очаровано от градската действителност. Не ми трябваше много да се заплета с неподходящата компания.
Спиро Керемидчиев - син на известен търговец в града, беше дошъл от друго училище, неколкократно изключван за лошо поведение, и повтарял два пъти класа.
Беше забавен, винаги имаше пари и след училище завличаше тайфа от няколко съученици в кръчмата. Отначало отказвах да отида с тях, но след като ме обидиха на „страхливец” и „женчо”, се включих в групата.
За първи път опитах вино и ми хареса, за първи път видях разголена жена да танцува и пее. Парите на Спиро правеха чудеса, келнерите търчаха край нас като край богове… Естествено се прибирахме късно, спяхме до късно и зарязахме училището…
Докато един ден… Тате се появи от село. Така и не разбрах случайно ли беше дошъл или някой ме беше издал… Заведе ме право в кабинета на директора на училището.
Г-н Даракчиев беше едър, висок, с гъсти вежди и поглед който режеше…
- Ако Вие можете, г-н директоре, да го вразумите - давам Ви всички правомощия, ако не - прибирам го на село и ще работи на полето… Тате се поклони на господин Даракчиев и си тръгна без да ме погледне… Директорът врътна райбера на вратата и свали колана си…
След неговото „съветване” един месец сядах трудно на задните си части…
Но забравих за Спировата компания, спрях с кръчмарските изяви, повиших си успеха и завърших като първенец на випуска. После следвах. И… станах човек.
От време на време в ума ми се прокрадва една мисъл „Ами ако не ме беше набил?”
© Дочка Василева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря на поспрелите. Бъдете здрави!
-
Върна ме към онова добро, старо време. Благодаря.
А сега настанаха лоши времена. Младите нямат никакво уважение към по-възрастните. Сега учениците бият учителите си!
Христос Воскресе!
Светли празници! -
Поздравления и успех-върна ме назад в годините...Бях започнала да позабравям за възпитателните методи преди-пълна противоположност на сегашните...Нещо подобно преживяхме и ние,но..."О времена,о нрави..."От мен-най-високата оценка!
-
Няма да дочета всичките коментари и с риск да се повторя, ще кажа - навярно не на един родител му е идвало това до главата, (включително и на мен). Много са изпитаните методи, но този с колана определено върши работа, до степен да ми казват след това – Те, ако бяха всичките деца като твоето... ехе... Таа ...да се замислят сегашните родители
А ти, Доче, както винаги, си точно в десятката! )) Моите поздравления! И успех!! -
Много харесах! Съвпада с моите възгледи за възпитанието.
-
Интересно и хубаво написан разказ. А мъниците знаят как да ти изкарат душицата и често се чудиш как да постъпиш. Трудна работа, защото за родител никой не е учил!
-
Едва ли има нещо по-важно от възпитанието на децата. Много страшен е образованият, но невъзпитан човек. Замисляш с разказа си, Доче, за което те поздравявам!
-
Както винаги добре изпипано произведение. Беше ми забавно в компанията на мъничетата и дядо Фильо. А шамарче, две... то и родителите имаме нерви
-
Страхотен разказ, разбуни духовете! И аз постоянно се шашардисвам от умението на малки деца да изнудват, шантажират родителите, да ги удрят.... представям си старините на тези родители, Господ да им е на помощ!
-
Тук съм малко „за“ и „против“…
Според мен, подхода е най-важен, „съветването“ едва ли ще оправи работата. Не е редно да се позволява всичко на децата, но боя (лично мнение) не е решение. Много по-голям страх внушава (поне при по-малките) лишението от нещо, което наистина обичат.
-
Те тези са ангелчета бе, ако му пратя на дядо ти Фильо мойта тройна дзверова орда... направо ще скочи сам през терасата
Навремето "съветването" явно е имало ефект, сега май не действа...
Харесах. Успех в конкурса -
Браво, Доч! При възпитанието на децата никога не се знае кое е добро и кое лошо. Всяко нещо може да бъде нож с две остриета и подходът към малките е различен в зависимост от ситуацията и възрастта. Успех!
-
Често забравяме за стабилната система на Макаренко покрай възвишените методи за възпитание на Ян Коменски. Но Макаренко със сигурност върши работа и ти отлично илюстрираш това с разказа си, Доче. Чудесни ретроспекции на фона на разглезените внучета. Майстор си на доброто повествование и на смислените творби. Обогати ме и този път. Поздрав за чудесния разказ и най-висока оценка!
-
Супер! Хареса ми много Успех!
-
Добър разказ! Успех!
-
Хаха, това с децата и възпитанието в момента ми е много належащ въпрос. Имам син на 2 години и половина. Много интересен подход към темата Успех!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Винаги съм била против биенето на деца, но съм и против крайното угаждане на всичките им прищевки. Налагането на границите забранено-разрешено, е една от най-трудната задача на родителите.
Поздрав за разказа, невероятна си!