Казимир Попски бе кротък мъж, на мравката път правеше. Намираше се в тази зряла възраст в която човек си мисли, че знае всичко, или, че нищо не е разбрал за света. За шейсетте си лазарника беше успял да се разведе два пъти, след което се засели трайно в единственото останало му имущество - вила в лозята на неголемия Разград. Грижеше се за няколкото по чудо оцелели лози, десетина корени домат и още толкова безпризорни псета, които редовно се облизваха около дома му. Неизповядано кредо на Попето бе фразата „Прави добро, пък каквото ще да става“. Философията му се отплащаше с голяма доза самота, която той приемаше с охота. За нея спомагаше и вярната му глутница. Тя посрещаше с вражеско ръмжене малцината, оказали се в близост до тревясалото лозе на Попски.
Казимир си изкарваше хляба като художник. Макар, че не беше учил в рисувална академия, жизнения му път попремина в различни картинни галерии, като уредник. Невисоката заплата не го демотивираше в живота, за разлика от вечните натяквания ...