Под светлините на Айфеловата кула

Нощта бе паднала над Париж като кадифено било, обсипано със звезди. Но най-ярката звезда не беше на небето – беше Айфеловата кула. Тя светеше със златна светлина, която се пречупваше в очите на туристи, влюбени двойки и мечтатели.

Димян стоеше там, на площада „Трокадеро“, с малка кожена тетрадка в ръка. Тя беше неговата тайна – в нея пишеше стихове за всичко, което не можеше да изрече на глас. Беше в Париж едва от седмица. Дойде тук сам, на 24 години, с еднопосочен билет и вярата, че този град ще му подари ново начало.

Вятърът носеше смях, музика от улични музиканти и аромат на печени кестени. Димян седна на пейка, гледайки как кулата изведнъж засия по-силно – хиляди светлинки започнаха да трепкат по нейната метална снага. Хората около него възкликнаха в захлас, снимаха, смееха се, целуваха се. Но той се почувства сам – сред хилядите непознати, никой не беше до него.

„Може би любовта не е за мен“ – помисли си с лека горчивина.

— Красиво е, нали? — чу внезапно глас до себе си.

Димян се обърна. До него стоеше мъж, облечен в тъмно палто, с ръце в джобовете. Очите му блестяха в полумрака – дълбоки, топли и загадъчни. Излъчваше спокойна сила, но в усмивката му имаше сянка на тъга.

— Да… — отвърна Димян тихо. — Като че ли небето се е спуснало на земята.

Мъжът се засмя леко, но този смях звучеше повече като въздишка.
— Казвам се Наул.

— Димян — представи се той, като несъзнателно притисна тетрадката си към гърдите.

Те се ръкуваха. Докосването беше кратко, но сякаш електричество мина между тях. Димян усети топлина, каквато не беше усещал отдавна.

— Не си оттук — каза Наул, гледайки го внимателно.

— Не — усмихна се Димян. — Пристигнах преди седмица. Търся… ново начало.

Наул се загледа в кулата, сякаш в думите на момчето откри нещо познато.
— Ново начало… Париж умее да дава такива. Понякога обаче ги отнема също толкова бързо.

— А ти? — попита Димян. — Париж твоят дом ли е?

Наул замълча. За миг лицето му се промени – усмивката се скри, а очите му потъмняха.
— Роден съм тук. Баща ми е французин, майка ми отдалече. Израснах между два свята, без да принадлежа изцяло на нито един. Париж е моят град, но и чужд град.

Димян се вгледа в него. Този мъж беше различен от всички, които бе срещал – едновременно силен и уязвим, привлекателен и недостъпен.

— Понякога затворите имат ключ — каза тихо Димян. — Трябва само някой да го намери.

Наул го погледна изненадано, после се усмихна за първи път истински – топло и искрено.
— Може би си прав, Димян.

И така започна тяхната история. Разходки край Сена, малки кафенета, стихове, първи целувки, тайни, кризи и примирения. Париж ставаше свидетел на тяхната любов. Дъждът, музиката, Лувърът, писмата, напрежението, ревността – всичко това беше само част от пътя им. В края, под светлините на Айфеловата кула, те се прегърнаха, обещавайки си любов без страх. Париж вече беше техен дом. Любовта беше тяхна.

Край.