В северната част на с. Койновци се намира циганската махала. Тамошните цигани не са като другите. Тамошните цигани работят, издържат се, уважават съседите си. Не, че не се случват кражби, сбивания и палене на огньове, но някак по-човешки си съжителстват. Все пак, нужни бяха няколко години, докато това малко населено място стигне апогея на своето културно развитие. Промяната се случи бавно и на части, но някои нрави така и не се изкорениха напълно.

       В същата тази махала растеше и Свилен - едно от шестте деца на Асен и Димка. Свилен бе най-малкият в семейството, имаше две сестри и трима братя. Братятя му често го шамаросваха за щяло и нещяло, а когато им беше скучно - караха го краде от съседката леля Стефка домати, с които го замерваха по-късно. През по-голямата част от годината родителите работеха в Гърция, като изпращаха тук-таме по нещичко за издръжка. Идваха си от време на време за седмица и пак тръгваха. Майката оставаше понякога за повече. За назидателния пост туриха най-големия си син Цецо - глуповат и мързелив. Нито едно от децата не тръгна на училище, понеже училището се намира в съседното село, а момичетата се омъжиха малко преди да навършат шестнадесет години, както е по стара ромска традиция, ако може да се каже.

         Къщата на семейството не бе далеч от площада на селото. След като навърши четиринадесет години Свилен се почуства голям - бе усвоил някои добри и лоши привички, като да си свива цигари, да пие бира, да излиза сам, а очите му започнаха да се залепят и по разни извивки. 

         Един ден, на път за площада, той дочу някой да го вика. Обърна се и видя баба Ставра да му маха с ръка от нейния двор. Приближи се и тя му рече:

- Я, ела тука, бе дете! Искаш ли, баба, да изкараш некой лев?

- Искам, бабо! - изпъчи се Свилен. - Какво да правя?

- Ела, влез. Имам овде чесън за белене. 

Момчето прекрачи прага и се настани да бели над щайгата. Отделя люспите и хвърля в щайгата, отделя люспите и хвърля в щайгата. Минаха се няколко часа така, заболяха го пръстите, па извика:

- Гладен съм, бабо. Може ли да почина малко?

- Огладне ли, баба? Айде, сядай там. - посочи му тя масата.

Хапна, пийна, та му стана тежко. Бабата продължи да си работи. След като си почина момчето седна пак да бели. Мина се малко време и чу, че някой му свирна през оградата. Беше Рушо - живееше през няколко къщи, с две-три години по-голям. Рушо го подкани да ходят да пият по бира. Той самият го открехна към това непознато допреди изкуство. Ала Свилен нямаше никакви пари, затуй му рече да помогне или да изчака. С неголямо желание Рушо обели няколко глави чесън и започна да се чувства, че му доскучава. Това го провокира да се позакачи с приятеля си, като му хвърли в главата малко пясък. Баба Ставра забеляза, че малчуганите не внимават особено в работата и си помисли: "Искат да играят, я... Ами, какво да правят... Младо!"

- Айде, стига толкоз за днес! Бегайте да играете. Ето, вземи, баба. - каза тя и подаде на Свилен десет лева за свършената работа. - Вземи и тез ябълки да разделите за из път!

Момчетата се зарадваха и най-сетне тръгнаха към центъра на селото. Само четвърт час след това двамата се подпряха на високата маса в местния бар и чукнаха халба в халба. Барманът ги погледна няколко пъти неспокойно. Той знаеше, че не е редно да сервира алкохолни напитки на непълнолетни, но въпреки всичко предпочете да им вземе парите. А и не се случи за пръв път.  "Дано не се покаже районният!" - помисли си той. 

Следобедът се заточи бавно, бавно. Навън всичко притихна. Момчетата пиеха втора бира и кискането им започна да преминава в унес. Рушо си погледна часовника, пък рече:

- Свиле, виж кое време е, а вече ми се приспа. Ставай да правим нещо, иначе се прибирам.

- И на мен тъй... Изморих се от тоз чесън, ама не ми се прибира в нас. Цецо пак ще ми вземе парите. - зажалва се Свилен.

- Няма да се прибираш. Ще дойдеш с мен! Ела отвън да ти кажа... - махна с ръка Рушо и се запъти към вратата. - Ще отидем при баба Ставра, да се стъмни малко, и ще вземем ярето.

- Кое яре? - зачуди се Свилен.

- Тъпак! Не видя ли, че бабата гледа яренце отзад! Ще го вземем да го изядем. 

- А-а-а, не, не. Ще ни види бабата.

- Абе, ти си бил голямо шубе! Ще те кажа на всички какво си шубе.

- Стига де, Руше! Добре, ще дойда с тебе, ама да гледам.

- Добре. Ти ще пазиш. Айде, да си разделим още една бира и отиваме, хем да се стъмни. Аз черпя, хе-хе...

         Баба Ставра с нетърпение чакаше картофчето да се свари. От работата през деня се почувства отпаднала и ѝ се прийска да си легне. На другия ден я чакат нови задачи. Тежък е селския живот - помисли си тя. Откак се помни все работи. Дорде дядото бе жив, това не и тежеше толкова - ще се поизморят двамата, па ще му направи една баница, ще седнат, ще хапнат. Той ще я закачи нещо, тя ще му се сопне, ще си помълчат. И си отиде пустият му.... Все бърза пръв да е... Да няма с кого две думи да обели сега... Ама да върви, той ще я чака. Тя как го е чакала, кога беше с пушката навремето... Ей, старче, старче... Такива вихрушки минаха през главата на старицата, а картофчето беше вече готово. На масата имаше и малко туршия с бучка сирене. Докато се хранеше, нещо ѝ се чу отвън, ала реши, че е някоя котка или плод на мисълта ѝ. Щом приключи, баба Ставра поговори малко на Бога и се отпусна в леглото в блажен сън... Когато човек е изморен, спи и не помни. Само душата му не почива - продължава да се рее и да търси онова, що е изгубено или желано. В младостта си винаги търсим желаното, а колко е и желано... На стари години повече е изгубено... И каквото е, такова. Животът и взима, и дава... Затуй се живее...

         На сутринта баба Ставра отново изпита онова чувство на изгубеното. А как само се разкъса сърцето ѝ. Яренцето, милото. Вратата на кошарата... отворена,  две дълбоки дири от копита... и по плочките кал, сякаш се е дърпало горкото. Старицата не успя да подхване работа този ден. Събра само яйцата на кокошката, и по-скоро, за да се увери, че я има. Поговори ѝ, поплака ѝ, пък легна пак да почива - стегна я в гърдите. В късния следобед дойде да я види съседката Ваня, която се обади на районния да съобщи за кражбата. Новината стигна и до полицията, за да се преобразува в лист хартия, който ще събира прах с месеци...

***

- Добър ден, инспекторе! - поздрави младши полицай Стоянов. - Субективният доклад, който поръчахте е готов. Имаме оценка на онези момчета от Койновци. 

- Добър да е, полицай Стоянов. - Кои бяха тези момчета?

- Циганчетата... С животното...

- Ясно. Да се изпрати на прокуратурата и в Съвета! Непълнолетните да си ги наказват от общината! - нареди старши инспектор Вълев.

Няколко месеца след като бе образувана преписката, която се адресира до Комисията за борба с противообществени прояви на  малолетни и непълнолетни, същата се събра да разгледа случая. Съставът на комисията се състоеще от двама общински служители (секретар и председател), един учител и двама социални работници. Всички се запознаха с това, което бе написано в доклада и търпеливо очакваха нарушителите на реда. Председателят на комисията си отбелязваше точките в закона, когато на вратата се почука.

- Влез! - провикна се той.

В стаята влязоха Свилен и майка му. И двамата имаха вид на хора, които недоумяват защо ги викат. 

След като им поискаха документи за самоличност, председателят рече:

- Къде е другият? Защо идваш само ти? 

Момчето мълчеше. 

- Той не е виновен, господине. Аз съм платила на бабата. Простила му е. - зажали се майката.

- Вие да мълчите, госпожо. Тук сте само за присъствие. С него имаме разговор. Кажи, Свиленчо, знаеш ли защо си тук. Ммм? Кажи, де!

Заседанието започна тромаво. В началото момчето не поиска да говори, но постепенно се отпусна. Държеше ръцете си зад гърба, докато разказва, леко приведен, като се поклащаше едва-едва. Направиха му се няколко забележки да не мърда.

 - Казваш, че идеята за кражбата била на Рушо, така ли? - попита председателят. - А на теб, къде ти беше акълът?

 От разказа на Свилен се потвърди написаното в документите от разпитите в полицията. Момчетата влезли в двора на старицата и Рушо отворил кошарата. Ярето се дърпало и не искало да излиза, затова двамата го хванали отдолу и го понесли към дома на по-голямото момче. Родителите му били по гурбети. Двамата заключили ярето в една от стаите и отишли да си купят още бира, която изпили по пътя. След около час се върнали и заспали. На другата сутрин, като изтрезнели Свилен се завайкал да върнат ярето, но Рушо отново му се присмял, че е страхливец. Предложил му да заколят животното. Окачили го на една кука в средата на стаята и без много да мисли, сякаш от героизъм, Свилен пробол животното няколко пъти в стомаха и шията. Рушо гледал отстрани и се смеел.

- Правил ли си нещо подобно преди? - попита председателят изненадан. Той се почувства поразен от факта, че момчето в макар и крехката си възраст разказва за деянието така спокойно. Помисли си: "Боже, това момче ще заколи човек някой ден и няма да му трепне..." Отговорът бе отрицателен.

Свилен продължи да разказва, като очите му играеха наоколо пред строгите погледи на комисията. След като убил животното, двамата с Рушо го свалили и започнал да го дере, за да изкара месото. Изрязъл няколко големи парчета и запалили огън на двора, за да ги изпекат. От изпеченото нищо не изяли - на вкус било "гадно", затова решили да съберат всичко в чувал и да го изхвърлят в реката. 

- Не ви ли е жал за бабата, бре? Как може? - загневи се председателят като тресна с длан по бюрото. 

Останалите членове на комисията само се спогледаха. Настъпи кратко мълчание.

- Престъпник ли ще ставаш? Искам да чуя какво мислиш по въпроса!

Момчето се усмихна на думата престъпник и сведе глава за миг... Сетне се изправи, погледна председателя в очите и едва-едва промълви:

- Повече няма да правя така...