Подаръкът

                                                                             
    Няколко дни преди Коледа непрекъснато валеше дъжд. Нещо твърде необичайно за този сезон. Едва днес спря, но по улици и тротоари имаше големи локви. Хората в Караново бяха излезли по центъра, едни за да си поговорят с познати, други за да купят в последния момент подаръци за своите близки. Небето все още навъсено, мастиленосиньо, притесняваше минувачите и те поглеждаха от време на време нагоре.            
    Сред тълпата се забеляза малко момченце с къса зелена шуба и лилава плетена шапка. То подскачаше акробатично през локвите и правеше всичко възможно да опази обувките си чисти. Въпреки, че бе на възраст не повече от пет-шест годинки, не изглеждаше да се е загубило, а знаеше точно къде отива. Търговската улица разделяше града на две равни половини, пресичайки  площада. Именно по нея вървеше момчето. Най-после спря пред магазин за играчки и влезе в него. В шепата си стискаше нещо.  
     Продавачката – пълна кестенява жена на средна възраст с добродушно лице, изгледа момчето и си каза наум: „Ех, тези майки, не си гледат децата, после се чудят защо са се изгубили?“ По-скоро от любопитство, отколкото от учтивост попита детето:
-    Какво ще обичаш, малкият? –  после погледна лака на  ноктите си.
-    Ами, леличко, искам да купя ей,  онази кукла – момченцето посочи най-красивата кукла на рафта, отвори шепата си и изсипа всички пари на тезгяха. Между банкнотите имаше монети и те издрънчаха на дървения плот. Жената се засмя от неговата  решителност, но все пак преброи парите.
-    Куклата струва малко повече. Не  са достатъчни тези парички! – но видя как лицето на детето помръкна, готово всеки момент да заплаче – А, къде е майка ти? Защо те е пуснала самичък да се оправяш?
-    Мама е в болница, тате каза, че  скоро ще отиде на небето, за да не остава сестричката ми сама. Дойдох да купя тази кукла на Мая, за да я отнесе мама, когато отиде при нея. Сестра ми толкова много искаше да ѝ я купят. За това счупих касичката си – момчето вече не сдържаше сълзите си и те капеха една след друга.
     Сякаш някой шибна през лицето продавачката, тя забрави усмивката си и присви вежди:
-    Я, чакай, майка ти Дида ли се  казва? – детето кимна и затърка с юмручета очите си.
         Тя си спомни за разигралата се  преди няколко дни трагедия, когато пиян шофоьор беше помел на пешеходната пътека – майка и дъщеря. Момиченцето загина на място, а Диана в кома, се бореше за живота си.
-    Познавам майка ти, ние бяхме  съученички – прочете отново парите и продължи. - Изглежда съм  се объркала. Тук е имало две слепени банкноти.  
      Жената свали куклата от щанда, сложи я в кутия и зави подаръка с пъстроцветна опаковъчна хартия с коледни мотиви. После го подаде на момчето.  
-    Довиждане! Дано бог помогне на  майка ти да се излекува! А като се оправи, ще ѝ пратиш много поздрави от леля Милка!
-    Благодаря! - то се усмихна, най-после грабна  подаръка и си тръгна. Докато затваряше вратата  продавачката си помисли наум: „ Боже, боже, клетото дете, какво нещастие!“  Момчето, докато крачеше уверено, тихо прошепна:
-    Е, Мая, нека поне ти имаш подарък. А пък моите ръкавички ще почакат.
   Същата вечер Диана почина. Тя  така и не дойде в съзнание. Бащата реши да остави своя  син при баба си, за да не се разстройва допълнително неговата  крехка психика. След погребението момчето попита татко си как е минало, дали са сложили подаръка за сестра му.
-    Петьо, всичко направихме, както  трябва.  
      Детето  не разбра добре този отговор. На него не му стана ясно, защо трябваше да се случи всичко това, но най-важното беше, че Мая ще получи куклата.
        На Бъдни вечер сънува сън. В една светла и красива стая, обзаведена с хубави мебели майка му приготвя своя любим специалитет – тиквеник. На леглото до нея сестра му играе с новата кукла и се смее.
-    Мамо, защо ме остави? Какво ще  правя без теб?  
-    Е, Пепи, ти си голям мъж. Освен  това татко е до теб. А аз не можех да оставя Мая сама. Тя много щеше да се страхува, нали? – жената го гледаше с нейните топли и любящи очи.
-    Мамо, а какво готвиш? – Петьо не  спираше да пита, както всяко дете.
-    Приготвям сладкиша за Бъдни  вечер! Сестра ти получи подаръка и виж как се радва. Ще  направя тиквеника точно, както го обичаш с дъх на канела и...?
-    И обич – отговори момчето. Това  беше закачка, която само те си знаеха.
Постепенно стаята започна да  изсветлява и всичко в нея да загубва очертанията си.
-    Мамо, моля те, не си тръгвай!  Остани още малко при мен!  
-    Пепи, ама аз съм тук, просто  ти не ме виждаш. Не се притеснявай, ще бъда винаги до теб, за да ти помагам.
    След миг всичко изчезна. Детето се обърна в съня си на другата страна и продължи да шепне:
-    Мамо, мамо...
   Мракът в стаята  се разпръскваше от уличната лампа. Под елхата бяха сложени чисто нови кожени ръкавички. Дядо Коледа никога и никой не забравя! Всеки щеше да получи подаръка, който заслужава. Навън валеше сняг. Първият за тази година. Всичко беше побеляло – дървета, улици, покриви на къщи и блокове. А на отблясъците от неоновата светлина, снежинките блестяха като перли. Карановци ги очакваше една бяла Коледа.