Дойдоха Поганските дни - точно дванадесет преди Рождество Христово. Страхът се превърна в неканен, но трайно настанил се гостенин в къщите на село Бориловец. Около Кръстовден попът наруши тайната на изповедта на една вдовица и оттогава вече никой не ходеше на църква, та поне там да намери спасение и покой. Мълвата за събуждането на караконджулите се носеше от уста на уста.
    Разказваха, че караконджулите били ниски, колкото двегодишни дечица, дяволи със сплъстена козина. На главите си имали рог, а дългите им опашки помитали всичко след себе си. Те излизали само по Поганските дни, но пораженията, които оставяли били достатъчни за цяла година, че и отгоре. Те сучели от кравите, които след това залинявали и не давали повече мляко. Така, теленцата умирали от глад. Друго тяхно любимо развлечение било да яхнат врани коне и да препускат из селото, крещейки по цели нощи. После си правели бъклици от конските глави и в тях източвали виното на стопаните. Най обичали, обаче, да вземат образа на някой човек и да отидат при близките му. Така го подмамвали да скача от скали или да убие някого.
    В селото живееше баячката Флора. На много хора беше помогнала и винаги познаваше кога зла сила е обсебила нечия нечиста душа. Тази вечер всички се бяха събрали в нейната малка къща. Флора намери топла дума за всеки. Хората говореха един през друг и за да ги спре, баячката се изправи и каза:
    - Време е да вървите. Няма да ви е страх, защото ще ви на ум науча. Ето ви от тази пандела. Вържете с нея плитка чесън на вратника. Като се приберете, почистете кандилата, напълнете ги с елей и ги запалете - Бог не е в църквата, а в душите ни.
    Поуспокоени, селяните си тръгнаха и изпълниха това, което им беше заръчала Флора до най-малката подробност. Останала сама, тя започна да приготвя своята плитка чесън. Тогава осъзна, че раздавайки щедро пандела на съселяните, не беше оставила нищичко за себе си. Излезе и отиде първо до портата на съседите си. Когато стопанинът се показа на прозореца, тя му каза:
    - Стамене, аз съм, Флора. Отвори ми да вляза. Не ми остана пандела и не мога да си вържа плитката чесън.
    - Я да се махаш, караконджуле! Престорил си се на наша Флора, ама не мож ме измами. Ха да те чумата тръсне дано! - извика Стамен и затръшна прозореца.
    Другите опити да намери подслон бяха толкова напразни, колкото и този. Наближаваше полунощ и баячката реши да се прибере. Всеки момент караконджолите щяха да излязат. Тя влезе в къщата си и запали кандилото. Падна на колене и зашептя Божията Молитва. Когато я повтаряше за седми път, вратата леко изскърца и в стаята влезе покойната ú майка. Изглеждаше здрава и се усмихваше така, както когато Флора беше мъничка. Само студенината в очите ú беше някак чужда.
    - Какво правиш бе, майка? При толкоз билки и церове дет' съм те научила, на колене да те намирам. Я стани, яла да се прегърнем и да вървим в гората. Да знаеш какви са треви пораснали, у-у! Хем с тех ще си го върнеш на тез неблагодарници, дет една врата не ти овори'а.
    Флора почувства как сърцето ú се свива от болка. От една страна ú се искаше да стане, да прегърне майка си и да тръгнат из гората като едно време. От друга, знаеше, че това не е майка ú и трябва да се отърве от караконджула. Баячката стана, грабна кандилото и го плисна в лицето на създанието. Зловещ вик разцепи тишината и Флора отново беше сама в стаята.
    На другия ден селяните се събудиха и видяха, че добитъкът им е здрав, а къщите са недокоснати от зла сила. Всеки взе по нещо от дома си - месо, брънза (сирене), мед, вино и отидоха да благодарят на Флора. Тя ги посрещна усмихната на двора. Само няколко жени забелязаха, че косите ú се бяха прошарили тук-там.
    - А бре, Флоро, да знаеш що стана снощи - каза Стамен. - По едно време караконджул дойде у назе и каза, че си ти. Ама не посме да доде, Господ да го убие дано!
    - И у назе, и у назе - обадиха се другите, у които Флора беше потърсила подслон.
    - Не е бил караконджул, аз бех, че ми се свърши панделата...
    - Дръжте го! Караконджул е. Убил е нашата Флора и сега ни лъже - викна Стамен.
    - Белким язе не знаем, че Флора бели коси нема - обади се една от жените.
    Всички грабнаха камъни и ги хвърлиха по Флора. Скоро мястото, на което стоеше тя, се превърна в каменна могила. Всяка година, на Поганските дни, носеха още камъни и ги трупаха отгоре. Така си стои и до днес - Караконджулова  могила.