Следните редове ще съдържат история, история съдържателна, история добра, история съдържаща магията в света.За едно обикновено момче с обикновени желания и обикновени препятствия. На пръв поглед посредствен живот, разказан накратко, но на втори- съвсем не бе така.

            Има разлика между обикновено и маловажно, разбира се. И момчето често се замисляше по въпроса. Това, че е нормално за майката да обича детето си безвъзмездно,безвъзвратно, до полуда, прави ли го маловажно? Напротив - нашият герой вярваше (или поне му предстоеше да повярва), че именно тези неща които всички приемаме за обикновени са магията, специалното и дори най-смислените. Те са всичко за което се борим, съзнателно или подсъзнателно, активно или пасивно, заслужено или пък не.Любовта, приятелството, съпричастността, радостта,че дори и тъгата са неразделна част от живота.Обичаш ли живота си – обичаш всички тях.Тук някой ще каже : Не! Напротив! Мразя да съм тъжен, не  искам така! Но ако избегнеш тъгата, избягваш и щастието.Те са като две деца, братче и сестриче. Момчето в рани, ожулено и тъжно, загубило било своята играчка и скарало се със своите другари, и раздавало дори шамари. Било му тъжно и бил провесил нос. Вървял редом до сестра си – светлината, тя цъфтяла и се смяла. Излъчвала онова непокварено детско щастие , чийто корен е неясен или поне неясен е за нас „големите и мъдри„  хора.Щастие  което рядко възрастните са способни, щастие от това че са живи, че са до любим човек, щастие важно и приятно, но и щастие недоразбрано, щастие подценено и щастие непълноценно. Докато всичко е наред сме слепи за това ,но попаднем ли в беда, веднага прозираме, че преди ни е било добре, че щастливи сме били и често се кълнем че бихме всичко заменили само за да се върнем там - иронично на ежедневния мегдан.На пръв поглед нищо специално – на втори : копнежът на нашия живот.

            Вярваше нашенецът в това, че да следваш своята съдба и своя път те прави теб самия, че затвърждаваш уникалността си и закаляваш личността си. Бе чувало за алхимикът който изминал тежък път до своята лична легенда и му бе завидяло.Мислело си , поне всичко му е било ясно - какво да прави,къде да ходи и макар да му било тежко, най-лесното му било дадено на тепсия. Така размишляваше младежа и разбира се грешеше, както често правят младите хора.Като коне с капаци гледат двуизмерно на триизмерната истина.Не виждат цялата картинка и намират кой да обвинят, за това че не са съвсем щастливи. Ироничното в случаят е , че умникът наш бил интелигентен и прозорлив , което понякога му пречело да види най-елементарните неща, но все пак беше човек.Това, че се справяше с лекота в училище без да полага особено внимание или пък че печелеше симпатиите на всички около него без проблеми го караше да се чувства специален - е не грешеше все пак всички сме.Не четеше много, но пък мислеше често.Избягваше външния свят, но бе наясно с вътрешният си такъв. Не отвръщаше на женското внимание, но проучваше коренът на своите пориви.Рядка и странна птица бе, но пък това го прави интересен.

            За да опознаем героят ни, нека надникнем в ранните етапи от живота му. От малък бе чаровник и умник, бе и малко задник – навярно предадено му бе по генетичен път. Винаги беше заобиколено от приятели и бе център на внимание. У дома се държеше като бунтар, а беше ли наказан - мъченик. Като малък бе типичен брат към малката си сестра - вреден и емоционално повреден. Но кое ли дете е не е било ревниво за майчино внимание , всъщност в ранното си детство е бил изключително нормален и щастлив.Интересното се появява с пубертета. Тогава всички ние до някаква степен излизаме от розовият си балон, където сме били поставени от семейството си. Първият ни съзнателен допир до цивилизацията навярно - този в гимназията. Времето на тиийн сериалите, несигурността,лицемерието, копнежите и себеоткриването.

***

-Кой съм аз? Когато съм с Иван съм просто геймър, добър такъв. Когато съм с Камен съм гамен … арогантен и крив, лошо момче. С момичетата съм тих, нежен и чувствителен, а с учителите чаровен или устат (зависи от самите тях – рефлектиране на отношение и емоции). Дали изобщо съм някой или съм просто хамелеон с разноцветни личности,  хамелеон създаден за да оцелее, живеещ за да не умре…Това е тъжно, не искам да съм хамелеон, не съм голям фен на влечугите….

- Ей, Данчо, кво си се умислил като някъф’ дебил ?- бутна го приятелят му Камен, не искаше да го обиди, напротив в техният свят, колкото си по близък с някой, толкова си по-груб. А и гимназията е онова време, когато е всеобщо прието да се използват неподходящи епитети, стига да звучат готино.

- За жената, която те е родила мисля, както обикновено.-Отговори нашият герой, защитавайки егото си и отвръщайки на поздрава в същото време.

-Хах: с тези думи се  установяваше мир, веднъж след като двама приятели се бяха нагрубили, извинете - поздравили*. Ще влизаш ли в математиката при оная черна кранта? Не мога да я дишам, брато, ако ми напише още един лебед, ще и запаля къщата - изсмя се Каменарския. Данчо се усмихна, но не му беше смешно, мразеше този вид хумор.Намираше го за фалшив и груб, но все пак за да си един от тях трябва най-малкото да реагираш като такъв. Всъщност харесваше учителката си. Тя беше млада и старателна, преподаваше интересно, а и оценяваше добре математическите му прояви. Беше от малцинствата - циганка, но беше красива, добра и млада – без опит, но с иновативни методи на обучение, беше глътка свеж въздух в задушната ученическа с затворени прозорци и решетки пред тях.В дългите дни обстановката подобаваше затвор,  Данчо не подозираше но скоро щеше да има данни за сравнение.

-И аз я мразя брат, всеки път ме занимава с разни трудни задачи, едвам се измъкнах вчера.Циганска работа , да са досадни и вредни им е в кръвта, не мислиш ли?

- Хах много ясно бе, аз ти казвам ще се съберем да я набием с момчетата някой ден – трябва да дойдеш да и удариш един тупаник, сигурен съм че си и насъбрал много и ти, тя вярно не те оставя намира и след часовете те кара да решаваш.Ако бях аз на твое място до сега да съм и се изплюл в лицето.- Последното Камен каза на висок глас, забравяйки че се намира в час, с което си изпроси поредното изкарване на дъската и съответната заслужена ниска оценка. Не бе толкова корав на черната дъска – нито на думи нито на действия. Интересното беше, че веднага щом си седна на мястото продължи:- Виждаш ли я как се е заяла с мен, ще и тегля ножа в скоро време.

Данчо се усмихна, този път му беше смешно. Започваше да вижда последователността в действията на останалите хора.Направи му впечатление как от безопасна позиция, в комфортната си зона, заобиколен от приятели човек може да е който си поиска – в случая млад „гангстер”, но когато реалността влезе в картинката оставаш ти самия без маска.Смешно е когато между маскирания и разкрития има толкова голяма разлика.Направо пародираше всъщност, Данчо се зарадва,че не е такъв и бързо буустна егото си с самооценка  сравнявайки се с нисшата човешка форма на живот до него.

Филмът на приятелят му продължаваше да върви- оцени го на евтин и посредсвен екщън филм, където самопровъзгласилият се с „високата” титла гангстер Камен страда от нетолерантността в училище към „свободомислещите” ученици.Той разбира се се имаше за учащ в класната стая на живота и се гордееше от неуспеха си в „тъпото даскало” както подобава на един гангстер.Нашият герой реши да не гледа филма докрая тъй като бе виждал хиляди такива и беше претръпнал към това. Не му бе интересен , нито пък смешен.Беше всъщност тъжен от факта, че в градчето му преобладаваха себеподобните на Камен. С мъка се отърси от залялата го купчина с глупости и надигна глава за да погледне новонаписаното уравнение на дъската. Не беше сигурен дали може да го реши, но не искаше да остава зрител на гореспоменатия филм нито за секунда повече, затова изяви желание да реши задачата.Междувременно приятелят му загуби интерес и се обърна да разказва на другите колко е велик и какъв е непукист. Задачата се оказа по силите на Йордан. Награда за това, че я решил не беше само глътка чист въздух далеч от „гетото” което се разиграваше на чина му, но също така и получи отлична оценка. Не го вълнуваше много това, но като бонус чу от учителката си след края на часът – Браво, че се осмели да излезеш на новият материал, честно казано мислех че изобщо не присъстваш на часът докато играеше на гето с Камен.Наистина мисля , че трябва да си намериш други приятели, можеш много.

Данчо кимна благодарно и излезе.Разбира се добрият му приятел Камен беше тръгнал на някъде да пълни главата на връстниците си с глупости, вместо да го изчака.Не се сърдеше, всъщност беше благодарен, имаше нужда да помисли.

По пътя за вкъщи срещна други приятели , но за разлика от обикновено бе отсъпил светлината на прожекторите на другите.Не беше в настроение да се прави на палячо, нито да украсява безинтересни истории. За пръв път се замисли сериозно:

-А дали не приличам на Камен? – Докато преди години това би го направило горд, сега го отвращаваше, трябваше му промяна, трябваше му друг въздух, въздух планински, въздух чист. Такъв можеше да намери високо в планините на усамотението и философията, извисяващи се високо високо над гетото в което бе свикнал да живее.С малко практика бе свикнал да се качва там за да мисли трезво, бе невероятно как не можеше да види гетото когато е толкова високо. Изглеждаше му все едно не съществува и скоро стигна до убеждението че реално е така - то не бе истинско. Бе единствено филм в главите на младежите, не беше реално. Беше единствено проекция на американските пропагандни филми и хип хоп ‘култура’  , която главно проповядваше, че да си културен е некултурно.

И така унесен в мисли стигнаха с тълпата до неговата къща.Попитаха го дали всичко е наред, че бил е необикновено тих, но той просто се прибра, не беше в настроение да се обяснява – особено пред купчина бели момчета с почернени души, които нямаше да го разберат. Нямаше търпение да се прибере и да премисли всичко.Е, прибра се – отметна чек листа на родителите си в следния ред:

Как беше даскало - Добре.

Изпитаха ли те - да, Имам 6.

Нещо интересно - Не.

Какво ще правиш днеска – Ше поцъкам на компа както обикновено.

Последва личният им чек лист за досада, както Данчо го наричаше.Не пропускаха да му натякват за всяка негова слабост. Мислеше, че го правят повече за себе си, за да се почувстват добри и дейни родители, отколкото заради него. Разбира се грешеше, но не напълно.

Много стоиш на компютъра-Знам.

Трябва да си оправиш оценките по история- Окей.

Управи си стаята – Ще го направя.

Обади се на баба ти не те е чувала отдавна - Ясно.

Книгата, която ти купих е хванала прах, вземи я отвори?-Добре.

И така още дузина ненужни забележки и натяквания. Семейството му бе близко, обичаше ги, но се чувстваше чужд сред тях и нямаше търпение да избяга.Не само от масата а и от реалността - нахрани се и седна на компа. 7 часа по-късно от там го викнаха на вечеря и всичко се повтори.Би било напълно стандартен ден, ден като всеки друг, с единствената разлика ,,че когато си легна тази вечер се замисли,.”това което искам да бъда ли съм”. Помисли достатъчно, колкото да си даде кредит за това, че не е като другите, защото поне мисли за промяна, а после заспа спокойно.

Следва продължение...