Погнусата и сляпата Вяра

    Времето се смени толкова рязко, сякаш някой бе сбъркал разписанието на студения северен вятър. Пълните с шумни младежи улици, бавно започнаха да запустяват. Ще забележиш само няколко минувачи или най-много местните пияници с техните малки шишенца. Дори във въздуха се долавяше нещо различно, навяващо предчувствие за края на една изминала година. Вдишваш дълбоко студеният въздух и нещо се свива в гърдите ти. Явни сезоните имат свое особено чувство.

   Насред тази пуста улица д-р Петров бързаше да посети дребничкия дядо Андрей. По пътя се беше  замислил за нещо. Той си спомни за онзи момент, когато му беше се родила щерката и дядо Андрей я бе подържал за пръв път. Изглеждаше толкова смешен. Доктор Петров се усмихна леко при спомена за смешния му вид и наблюдавайки сам себе си му стана смешно, за дето беше се усмихнал- беше му някак странно, дори абсурдно. Докато преминаваше през една витрина се обърна и започна да гледа отражението си. Нещо му мина през ума за секунда и го накара да се усмихне, но някак с болезнена, крива, безнадеждна усмивка. Продължи напред. Стигна до къщата на дядо Андрей. Звънна и след няколко секунди му отвориха. Бързо го заведоха при дядото. Докторът забеляза, че Андрей гледаше нагоре към крушката. Петров отмести погледа си също натам. Имаше една пеперуда, която обикаляше в кръг. Погледна отново към вече стария Андрей. Малкото му тяло се скриваше под две дебели одеяла. По шията му се стичаха капки пот, а косата му бе станала страшно мазна, до погнуса. До него имаше легенче, където повръщаше и се изхрачваше. Докторът забеляза, че дядото е изхрачил смес с кръв. Лицето на дядо Андрей беше станало страшно продълговато, а скулите му бяха хлътнали- определено не беше добре, всъщност никак добре. В началото дори не позна  доктор Петров. Бяха му нужни няколко секунди, но след това се усмихна и се повдигна, за да се изхрачи отново. Петров леко се погнуси, но след като сам съзна, че се е погнусил от него направи неприятна гримаса. Поогледа го, даде му лекарство и се приготви да се прибере. Той много добре знаеше, че дядото няма да изкара дълго. На прибиране, докторът купи хляб и един салам. Замисли се за ядене, дъвчене и се погнуси сам от себе си. Усещаше, че започва да се разболява. Питаше се разни неща и сам отговаряше на тях. Предполагаше, че е добър лекар и човек. Нали спасяваше хора?! Но тази идея, че спасява хората още повече го погнуси и дори едва не повърна по пътя. Беше в странно състояние, сякаш бълнуваше. Умът му беше обременен и нещо започна да го тресе. Преди да легне да заспи отиде да целуне дъщеря си. Мъничката Вяра беше сляпа по рождение. Тя попита баща си как е дядо ù. Петров се усмихна и каза, че ще се оправи, но знаеше, че няма да е така. Вяра му повярва и се зарадва. Ако беше го видяла, може би и тя би разбрала, че няма да е така, но нали ...бе сляпа по рождение... Петров пожела да поспи при дъщеря си. Цяла нощ бълнуваше и се тресеше. Като малко момченце след всеки кошмар стискаше малката си дъщеричка. Сънуваше стария дядо Андрей. Нали беше видял, че умира, може би за това беше в това състояние, а Вяричка спеше спокойно, защото не беше видяла. Нали тя си беше....сляпа, сляпа по рождение. Беше сляпа малката ни Вяра...