Поговори със себе си

Затворих очите си, сякаш насила се опитвах да заспя, но се получаваше. Въртях се, беше ми горещо, а навън се сипеше сняг.
И така с течение на часове. Не издържах, станах, облякох се и излязох да се разходя, нещо мъчеше съзнанието ми.
Точно на излизане пред мен се бе свило бездомно куче, което ме накара да се замисля.
Дали това куче можеше да почувства това, което чувствам аз. То бягаше от студа навън, мъчейки се да заспи във входа на жилищната сграда, докато аз се опитвах да лекувам своята болка като се разходя и избягам от там, където ми е топло и имам храна. Приличахме си в различията, за момент видях себе си в него. Започнах да се разхождам. Сякаш тези малки, бели прашинки нямаха край и неспирно профучаваха покрай уличното осветление.
Дълго ходих и дълго мислих, чувствах се празен, точно като празна кутия  от цигари, но тогава се замислих, какъв е смисълът да има цигари при положение, че все някога ще бъдат изпушени?
Оставих телефона си вкъщи, защото няма кой да се сети за мен посреднощ.
Стигнах до края на пътя, по който съм вървял и преди, не знаех какво следва натам, виждаше се само една лампа и малко от завоя, който се надявах да 
води до по-хубаво място. Продължих да ходя, стигах завоя, погледнах направо и видях едва забелязваща се в мрака сграда.
Любопитството ми ме покори за пореден път. Запътих се към нея с надеждата да има място, където да приседна да запаля цигара и да си размишлявам.
Почти стигнах и забелязах надписа "Детска градина". Влязох през оградата и внезапно освен хрупането на пресния сняг под краката ми, тишината бе разрушена от много тих, но писклив продължителен звук.
Спрях, помислих си.
- Дали наистина трябва да продължа?
Но въпреки лекото притеснение от неизвестното, продължих.
Стигнах до входната врата и седнах на стълбите под стряхата. Запалих цигара и се вгледах в падащите снежинки.
Внезапно докато си размишлявах, малко по малко започвах да чувам мислите си, сякаш някои ги четеше право от съзнанието ми.
Една снежинка ми замрежи окото, разтърках го и когато пак отворих очи, до мен седеше човек облечен по същия начин като мен.
Обърна се към мен, свали качулата си и видях собственото си лице. След което каза:
- Глупак, как е възможно да допускаш това да се случва с теб?