30.03.2016 г., 19:07 ч.

Погребение и една жена в бяло 

  Проза » Разкази, Фантастика и фентъзи
468 0 0
5 мин за четене

Днес беше денят, в който Ашли Конър щеше да отиде на погребение със сватбената си рокля.

 

Тази рокля беше избрала няколко месеца преди сватбата, поканите бяха приготвени и разпратени на всички, местата бяха грижливо подбрани, за да няма сърдити. Храната, о храната беше толкова вкусна, няколкото дегустации и промени на менюто гарантираха перфектната празнична трапеза.

Най–добрите готвачи в града бяха наети, за да сътворят тази приказна комбинация от ястия.

Цветовете на покривките бяха поръчани и ушити специално за този ден. Различни багри се преливаха една в друга и превръщаха масите в палитра на художник.

Прогнозата за времето беше една от основните предпоставки за избор на датата.

Очакваше се един слънчев и топъл (но не прекалено)летен ден.

Въобще Ашли беше човек, който намираше радост в перфектно изгладените дрехи, перфектно измитите прозорци, перфектно съчетаните тоалети, перфектно сресаната коса, перфектно плануваният живот.

Именно затова никой нямаше съмнения, че г-н Харпър е перфектният избор за Ашли.

Познаваха се от дълги години, бяха гаджета, после годеници, а след днес щяха да са съпрузи, обречени на перфектно щастие.

 

Г-н Харпър беше един от най-уважаваните архитекти в града. Беше се сдобил с прякора „ праволинейният „, защото всичките му проекти бяха със съвършено прави и непрекъснати линии. Бяха просто перфектни.

Може би това е причината Г-н Харпър и Ашли да си пасваха толкова, характерите им се пресичаха, като две прави успоредни линии.

Дългите години работа в тази сфера осигуряваха доход, достатъчен за една перфектна сватба.

Точно такава щеше и да бъде, ако до техният прекрасен ресторант, не се събираха хора готвещи се да отидат на погребение.

 

Ашли нямаше как да предвиди кога някой може да си отиде от този свят, въпреки че много и се искаше да има такива способности, но въпреки това се опитваше да не придава значение на групата хора облечени от глава до пети с черно, стискащи носни кърпички, с които от време на време попиваха сълзите си или звучно духаха сополите си.

 

Големите стъклени прозорци бяха, като витрина, зад която стояха черни статуетки с празни погледи насочени към усмихнатите празнуващи гости.

Веселата музика на оркестъра, който беше нает от друг град (няма нужда да споменаваме, че това беше най–добрият сватбен оркестър) започна бавно да се превръща в тежка и меланхолична симфония.

 

Последвалият дъжд съвсем допринесе за създаването на една сцена извадена, като от най-сълзливият драматичен филм, който може да си представите.

Въпреки, че студените капки падаха по сивия асфалт навън, между масите също се усещаше тъга. Лятното настроение съвсем се изпари и направи място на мразовит зимен ден в средата на Юни.

 

Ашли видя разрухата на най-важният си ден, останките от нейната перфектност се виждаха по лицето на г-н Харпър, който сякаш не беше свидетел на случващото се, а съвсем спокойно дояждаше пилешките бутчета и с не скрит апетит облизваше кокалчетата. Той продължаваше да бъде перфектен и да не показва различни емоции от тия, които трябваше да се показват в този ден.

 

За да скрие сълзите си от погледите на непознатите гости тя изтича навън. Спря се на стълбите и видя малко момче, което беше облечено в черно и държеше букет момини сълзи. Вероятно момчето се беше отделило от групата хора, които всеки момент щяха да тръгнат към гробищата и се криеше под навеса на стълбите от усилващият се дъжд.

Ашли нямаше какво повече да загуби, затова седна до момчето на стълбите, без да се притеснява, че нежната и бялата рокля ще почернее.

 

Момчето я погледна за секунда и после отново върна погледа си върху нещо далечно напред в пространството.

Сякаш изпращаше някой или нещо, сякаш махаше за сбогом след последния вагон на отдалечаващият се влак.

Ашли видя, че момчето от време на време потрепва.

 

- Студено ли ти е? попита го тя.

- Да, замръзвам.

- Ужасно време, а трябваше днес да е слънчево.

- Студено ми е не заради времето.

 

Въпреки, че нямаше какво да я изненада, Ашли придоби съвсем озадачен вид.

 

- Не заради времето ли? А защо трепериш тогава?

- Защото ме е страх.

- От какво те е страх?

- От загубата. Днес загубих нещо.

- Да, видях групата, която се събира за погребението. Човекът роднина ли ти беше?

- Какъв човек, аз не познавам никой от онази група.

 

Ашли не намираше смисъл в думите на това момче, вече не мислеше за гостите си, за г-н Харпър, не мислеше за бялата рокля.

 

- Не разбирам, не си ли с тези хора, какво правиш тук и защо си облечен така, не отиваш ли на погребението.

- Не, преди малко се върнах от къщата на едно момиче, исках да я изненадам, да и подаря тези цветя, очакваше ги толкова дълго, а когато отидох нея вече я нямаше.

- Защо това те натъжи толкова?

- Защото закъснях, може да ти се стори странно, но я обичам още преди да я познавам, исках любовта ни да е перфектна, дълго време търсих перфектните цветя, тя обича момини сълзи, обещах да намеря перфектните момини сълзи за нея. И ето, днес ги намерих, щях да и ги подаря, но нея вече я нямаше, заминала е с родителите си. Знаех, че скоро ще заминат, просто исках букета да е перфектен.

- Съжалявам, че си я загубил

- А, никого не съм загубил, тя е прекрасна, сигурен съм, че ще е добре. Загубих само любовта.

 

Групата вече се беше събрала, дъждът беше спрял и всички тръгнаха към гробищата. Момчето в черно стана и тръгна след групата.

Ашли го хвана за ръка и тръгна с него.

© Деан Грозев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??