29.03.2017 г., 19:51 ч.

Пожелание 

  Проза » Разкази
789 0 0
9 мин за четене

ПОЖЕЛАНИЕ

 

         - Комшу, добър ти ден! Как си, къде ходиш? Нямаше те няколко дни, та викам да намина, да нямаш нужда от помощ.

         Той ли не знае, клюкарката му с клюкарка, той ли не знае, че ме отведе кварталния /така викаме на Панайот, селския полицай/ и два дни ме държаха в полицейското управление в града. Знае, ами е дошъл да хване края – защо, за какво... . Как иначе ще разнесе из село. Ама, какво да го правиш  братовчед, пък и  къща до къща сме, помагаме си, чат-пат и ракийка пийваме заедно, ма много му е хубава пущината, много. Как я пече, какво й бае – само той си знае! Казвам ти, елексир!

         - До града бях, комшу, до града.

         - А там къде беше, на хотел ли?

         Една мисъл ме заяде:

         Ти ли не знаеш, котешка породо, ти ли ?! Ама щом питаш, ще научиш!

         - Не съм спал в хотел. И изобщо не съм спал - бях в полицейското, в ареста, на пейката.

         - Комши, как така от невиделицата в полицейското?! Не съм чул поща да е обирана, банкомат да е разбит... .

         - По международни въпроси, бях братчед, по международни... .

         - Я стига бе, вярно ли казваш?

         - Вярно, я! Вярно! Да се кръстя ли искаш... .

         - Кажи бе, комшу, кажи моля те  по- бързичко  че не изтрайвам вече.

         - Чул ли си , че по нашия край има хора, които прекарват бежанци от граница до граница, каналджии. Ако си чул, то аз съм един от тях!

         Зяпна с отворена уста и така я забрави. Ако му бях казал, че съм обрал пощата с пенсиите по-лесно щеше да го преглътне. Занемя! И после хукна из село да разнася моето чудо на стари години, че съм имал работа  с полицията. Не дочака клюкарят да му кажа каква беше истината.

         А то какво стана - прибирам се преди няколко дни от крушите – горе, на Габарето. Ходих да видя дали са узрели, дали някой не ги е обрал, че и това става напоследък. Нейсе, всичко беше наред, даже скъсах две, почти готови , да занеса на жената, много ги обича  от младини.

         То , на мойта Мария по отива да ѝ кажа баба, че е на близо седемдесет години, но като съм по стар от нея, как да ѝ кажа баба ... .  Пък и тя не се дава, още хваща окото и ... ми пълни ръцете ... . То и аз не се давам – нищо че завъртях седемдесет и два лазарника – сам си сека дървата, сам си копая лозенцето ... . Но тя, нали си е жена – по е от мене!

         Не щеш ли, току пред село чувам някой говори с насечен  глас, като за ръченица ама не го  разбирам. Гласът идваше откъм високата трева до сами ореха, дето го удари гръм оная година. Приближих се и що да видя- трима - не от село, облечени и кавардисани, като да не са българи, снишили се и си говорят с ръкомахания. Единият по възрастен, с бяло по косите, другият по-млад, третият направо дете. На гърбовете им по една тениска, с панталони и чехли .

         Като ме видяха млъкнаха, загледаха ме с едни големи очища изненадани. Първия момент, като че ли щяха да побягнат. После страхът премина в достойнство. На лицата им, иначе изпусталяли и небръснати се изписа очакване. Най младият започна да ми говори с ръкомахане. На английски ми замяза, нещо подобно съм чувал, като гледаме с моята американски филми, по вечерите. Нищо не разбрах, само схванах повтарянето на думата „дуная, дуная”. Светна ми в главата, че търсят Дунава. И че са бежанци. Направих жест с ръка, че не разбирам всичко. Дожаля ми за горките хорица. Подадох двете круши и им направих знак да чакат тихо.

         Прибрах се бързешката, колкото мога с разкривените си  крака, и разказах на жената какво съм видял. Тя веднага се досети – бежанци са кай, Кольо, бежанци, дето ги търси полицията. Какво като ги търси, викам ѝ, какво, толкова са закъсали горките, че ни ми дава сърце да ги изоставя. Погледна ме в очите и преди мен предложи да  им помогнем с каквото можем. Пък полицията, да си ги търси ... .

      Нарязахме малко сиренце, сварихме яйца, измихме два големи домата и  една краставичка и напълнихме бутилка с вода. Сложих всичко в найлонов плик и обратно. Ама се оглеждам, да не ме види някой, зер нарушение правя... . Стигам ореха – няма и следа от момчетата. Ми сега – заоглеждах се , свирнах два- три пъти. Появиха се от деренцето. Дали не са си  мислили, че ще ги издам на властите... . Дадох им плика с яденето  и им направих с пръст знак върху джобния часовник, да ме чакат към осем часа. Така  се разбрахме – по десетопръстната система.

         Върнах се в къщи и питам жената – а сега, какво?! Как какво, ми вика тя, как какво – водиш ги на Дунава и там му търсете колая. Съгласих се, същото мислех и аз, но друго си е, като се посъветваш с по-млади. Приготвихме малка, пластмасова бутилка кафе, еднократни чашки за всеки, хляб, малко кашкавалче и сиренце, напълнихме чантата, дето ходя до магазина с нея. Почаках да стане към осем часа, изкарах моята стара  насъчмена от градушката Жигула и тръгнах. През цялото време ума ми щракаше - лесно ще  ги закарам до Дунава – нали е на тридесетина километра от село,  а после?

         Двама се качиха отзад и се наведоха, да се не виждат от далече, най-младият се пъхна в багажника. Уплаших се ,  друг път не съм возил човек там. Тогава ме споходи една мисъл – как ли са стигнали дотука тия хорица, в кой ли багажник или тайник ... . Завързах капака с парче сезал за ключалката – да влиза въздух, пък и момчето да излезе, ако нещо стане и тръгнахме.

         Криво ляво, къде по селски пътища, къде направо през полето – опряхме в  реката. Почти се беше мръкнало. Слязохме, дадох им  храната. На кафето се зарадваха най-много– направо от шишето го пиха, нито чашки погледнаха, нито нищо . Като се наситиха на кафето, седнаха в тревата, отвориха чантата. Аз им  направих знак да чакат и тръгнах да търся лодка. Къде – питай ме – не знаех. Не щеш ли, на стотина метра чувам шум. Приближавам се – някакъв разплита мрежи. Бракониер! Бракониер, бракониер, ама с лодка скрита в шавара. Една пластмасова, малка, с гребла – точно каквато ни трябва. Поздравих го и започнах да му обяснявам ... . Нито ме чу, нито ме видя – хукна през глава, остави лодка, мрежи, дрехи. Лодката добре, ама как ще минат реката, аз не мога да греба. Доведох моите хора. Като видяха лодката подскочиха от радост. Запрегръщаха ме, зацелуваха ме – не ти е работа. На секундата я вкараха в реката. Седнаха. Този, с побелелите коси завъртя греблата, като че ли цял живот лодкар е работил и поеха преко реката. Най-младият стана, обърна се към мен, сложи ръка на сърцето и се поклони.

Вярвай ми, по красноречив жест на благодарност не съм получавал. Между нас да си остане, насълзих се... .

         Прибирам се по живо по здраво, разказах на жената всичко. Разчуства се и даже си обърса окото. Сподели, че като съм тръгнал, запалила кандилото и се молила за момчетата - да стигнат живи и здрави, където са тръгнали.

Не щеш ли, след два дни  Панайот - селският полицай цъфна пред портата. Така и така бай Кольо, какъв ти е номера на колата. Викам, Панайоте, той номерът ми ясен, ами кажи кой ме издаде...

         Бракониерът, кой. Скрил се в тревата и всичко видял, записал си номера на Жигулата и на другия ден в полицията. Да му върна лодката искал! Откъде да я взема!!!

         От там с полицая в кметството, разказах всичко на наместника. Той ни каза да отидем в града, в полицейското. Че като ме емнаха там– каналджия, та каналджия. Казвай, колко пари взе, в левове, в евро, или как ... . Какво да взема бе хора, какво да взема – тия момчета нямаха нищо -   ни  пари, ни телефон, ни часовник, та пари ли?!  Кой знае кой нашенец ги е обрал!

         Не повярваха, извикаха съдия, да присъства на разпита. И той – ще те осъдя кай, ако не кажеш какво и колко си взел, за такова нещо в затвора се лежи. И на него обяснявам – голи, боси момчета, не бяха яли кой знае от кога- какво имат, та да ми дадат? Ти знаеш ли, кай съдията, колко пари вземат другите каналджии, а, знаеш ли? Хиляди !!! Откъде  да знам, господин съдия, аз не съм каналджия, помогнах на хората и толкова. Какви хилядарки, какви пари?!  

           Защо ги прекара тогава? Кой днеска работи без пари, на мен не ми ги разправяй тия. А аз му викам  - помогнах им защото ги съжалих, затова. И защото – какво да правят в България? Да ги пратите в Харманли, в лагера, да ги храни държавата, пък те да палят и трошат. По-добре да вървят накъдето са тръгнали. Що да им преча?! Помогнах им -  и те доволни, и държавата  нищо не губи!

А той си знае своето – ще те осъдя, та ще те осъдя... .

         Викам му -  господин съдия, аз с тези хора дето не знаеха грам от нашия език и аз от техния, се разбрах без всякакво затруднение, пък с тебе – на един език говорим и не се разбираме! Той пак – ще те осъдя,  ще видиш ти!

         Накрая му казах:

         - Господин съдия, казвам ти -  ако съм взел сто лева, бял ден да не видя и сто болести да ме накачат! А на тебе господин съдия ако съм взел сто лева - пожелавам сто години от тука нататък здраве и живот изпълнен с радост и благоденствие!

 

                                ***************************

         След половин час дойдоха и тримата със  следователя и Панайот. Съдията скъса пред мен протокола от разпита и каза на селския  да ме върне от където ме е довел. И повече по този въпрос да не се занимават с мене.

         Та, това беше пребиваването ми  в града, но какво да му обяснявам на комшията. Нека клюкарства  и завижда!

         От тогава, като се почерпим повечко, братчеда ми вика Кольо Международния! Изглежда на доста хора е разказал за случката, че вече и в кръчмата взеха да ми казват така, та... .

        

© Димитър Петков Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??