14.11.2013 г., 17:53 ч.

Полет 

  Проза » Разкази
516 0 0
23 мин за четене

Полет

 

09:27 мин. Времето е слънчево, топло, дори горещо. На небето няма един облак. Синьо. Небесно. Като голямо платно е покрило земята, за да пази красивия живот по него. Завила го е, за да го топли, защото заслужава да живее, да се пази всяка част, всеки лист, всяко цветче, всяка прашинка, всяко дръвче, животинче, всеки човек... човек... х,този човек.
Човекът, който се сьбужда стреснат от звъненето на телефона. Човекът, който разбирайки, че се е успал, бързо се облича, целува малкото си момиченце, което обръщайки се на другата страна, прегръща омачкания от много любов розов заек, чиито уши клюмват от силната преградка. Човекът, който я завива и бързо излиза през входната врата, втурвайки се към спирката, подминавайки с поздрав друг човек, който рано е застанал на работното си място продавайки цветя. Този човек се усмихва и подава цвете на една наконтена жена, която явно бърза, защото го изругава показвайки, че иска да бъде оставена на мира и продължава своя път като се сблъсква на кръстовището с трети, който се е заслушал в телефона си. Следва грозна сцена на викове и обиди, след което се подминават. Хората около тях не им обръщат внимание, защото самите те са се затворели в своите проблеми, в своите воини, които водят. Те бързат, бързат, гонят времето, което ги изпреварва в лудата надпревара на живота. Никой не се откроява. Никой не вижда никой. Никой с никой. Всеки се е затворил в своята черупка и замислен за неща, които е изпуснал да направи или неща, които се готви да направи. Никои не се спира да се огледа, да види красотата на изгрева. Изпуска да види слънцето, което се е издигнало и изкъпало с светъл, оранжев цвят забързания свят на хора-машини. Машини, които имат задачи да изпълнят. Хора, които  съобразявайки се с времето, което постоянно им пречи, водят едно непрекъснато състезание с него. Времето... което все не достига, все е виновно... ех, да го нямаше! А какво е времето? Никой не си задава този въпрос. Никой не си е помислил, че времето е не само работното време. Не е само спортното време във футболни, баскетболни и други игри. Не е само почивното време, но е и времето, в което птицата разгръща красивите си криле, с които се издига нагоре към небето, леко отрупано вече с облаци. Времето е и момента, в който тя e свободна. Далеч над всяко бутане, бързане, самонараняване, което се извършва долу под нея, между
същества, които уж, стоят в йерархията над нея. Напук на всичко е над тях. Лети красиво, грациозно и свободно. Един истински господар на себе си и времето. Времето е и момента, в който уличната мръсна, черна котка си подава главата от кофата за боклук, скача от нея и гъвкаво се протяга замижавайки със сините си очи. Времето е времето, в което след нея се спускат пет малки разноцветни котенца на около два месеца. Колко красиви, колко живи, колко сладки. Времето е времето, в което те след хубава гимнастика, се прозяват с малките си устички... Колко е красиво това!...Времето е времето, в което момче слизайки от автобуса прегръща и целува страстно с огромна любов момиче, чиито очи греят от радост, че той е направил това, че е бил като принц, който е скочил не от автобуса, а от бял кон и я е спасил от шума и дупката на съмнението й в любовта му. Времето е времето на нейния грейнал поглед, който прелива от усмивка към думите й ''Липсваше ми...''
Никой не забелязва това ВРЕМЕ.

Никой не вижда красотата около него.

Никой не се спира и не оценява мига сега.

 Мигът тук. Мигът в него.
Единствен аз стоя като замръзнал, облегнат на обрисуваната с графити стена на блока ми. На самата главна улица, до спирката, на която са се събрали множество хора, чакащи, както винаги закъсняващия автобус. Подпухнали, още спящи, едва събуждащи се, намръщени, гледащи с ярост липсващия автобус и с отвращение слънцето, което им свети в очите. Всеки е свел глава надолу, невиждащ колко красиво слънчевите лъчи обагрят жълто-зелените листа на есенните дървета.

Каква симфония от цветове!

Никой, освен мен.

Самотен, усещаш лек сутрешен хлад, заради скромното ми облекло от стари дънки и единична памучна блуза с дълъг ръкав, стоя и гледам КОЛКО Е БИЛ КРАСИВ СВЕТА и недоумяващ как досега не съм го забелязал. Как съм могъл да пропусна колко фино е изтъкан от малки, дребни, дори незначителни неща, незабележими от хората, подминавани ги, заради незначителността си - както смятат самите те. Но дали има незначителни неща на този свят?

Сега замисляйки се, гледайки тази невероятна сутрин, достигам до извода, че не би могло да има. В природата всичко е важно, значимо, прекрасно, нали? То прелива от едно в друго. Метаморфози на цветове и звуци. Звуците, шума... Колко милиони звуци ни заобикалят. Всеки е уникален сам по себе си. Различни по сила и продължителност, те се сливат и рисуват една невероятно богата картина на образи. Аз затварям очи и се оставям на тях. Подавам се на повика им, на четката им, която сливайки се с въображението ми, създават многоцветни визии. Започвам да си измислям, дори цял един мой свят правейки забързаното, лудо пространство около мен, в свят на преливащи звуци и цветове. Един импресионистичен свят на хармония и в този свят аз, много по-щастлив, много по-усмихнат.
Внезапно, обаче мислите ми се пръскат като сапунено мехурче, расеяни от внезапния скандал случващ се до мен между две циганки чистачки. Шумът, който вдигат е като черна боя за моята фантазия, която се излива върху цветния ми свят и аз като човек, усетил неприятна миризма, се отдръпвам от тях и се отправям по тротоара на
улицата, спускаща се надолу, стръмно към центъра. Аз вървя без да знам накъде. Просто ей тъй, само и само да не съм вкъщи, сред снимките, картините и спомените за Нея. Само и само да не заспивам, защото всеки път щом затворя очи, Тя затанцува пред мен, запява до мен, протяга се и ми се глези така приятно както само Тя... можеше. Но колкото и да искам да избягам, Тя е до мен, Тя е в мен, в главата ми, в съня ми, в света ми. Като игла се забива и болезнено се върти като шило, което иска и иска да пробие главата ми, която упорито се защитава, но безуспешно и победена иска да се пръсне, но вместо да кърви, сълзи.

 Ах, как бих искал по-добре да кърви, отколкото да сълзи.

 Сълзи, които се опитвам да задържа. Сълзи, които да не изпускам, но колкото повече ги задържам те още повече напират и като големи гюлета с болка минават през малките ми очни канали и мачкат като валяк бузите ми, които под натиска им се сбръчкват и изкривяват лицето ми, което упорито се усмихва напук на силата им. За да избягам, отново и отново започвам лека по лека да се спускам по наклонения път надолу. Скоростта се увеличава и аз започвам да бягам, все по-бързо и по-бързо с надежда да избягам от болката, от липсата. Скоростта става непосилна за мен, нечовешка и усещам, че ще излетя всеки миг, че наистина мога да избягам от всичко, дори от себе си, от кожата си и точно в този момент...

О, чудо, политам!!!

Аз политам!

Господи, летя!

Краката ми се отделят. Усещам се като перце, което е понесено от вятъра, но с тази разлика, че аз контролирам посоката си. Всичко започва да изглежда толкова малко и малко и вече нищо да няма значение, само това, че аз се нося редом с птицата, която видях как красиво и свободно се издигна сутринта пред очите ми. Ето, сега ефирно съм се понесъл по синята шир и лека полека, намиращ се над града, влизам в неговия мръсно-облачен юрган. Заради неприятната му миризма и вид се спускам под него и се приближавам до невероятно забързания и задръстен свят от хора и коли. Отгоре есенния град е като пъзел, лабиринт от множество булеварди и улички, които като змии се вият около големите паркове, сивите сгради и цветни рекламни билбордове.

Ах, колко са красиви дърветата с техните украски!

Има зелени, има жълти, оранжеви, има червени, дори леко синкави. А, какви комбинации от цветни градини! Странно, че толкова много хора има там, но никой не се заглежда в красотата им. Аз летя и наслаждавайки се на тази красота започвам да се чувствам толкова свободен и все пак толкова... по-самотен. Минава ми мисъл за това... за Нея, за любовта ми и всичко започва да бледнее, защото не го споделям с Нея. А, най-прекрасният миг е споделения миг. Точно мислейки за това и едно червеникаво-розово листо, което може би току що се е откъснало от едно от младите дървета, над които прелетях, минава до мен танцувайки с вятъра носейки се на посоки. За да се разсея се спускам след него, с идея и аз да се включа в танца, в играта. Ритъмът се определя от вятъра и аз го следвам с внимание поради резките му смени. Ту плавно се носим по вятърното течение, ту рязко се спускаме попаднали във въздушна дупка с голяма скорост надолу и изведнъж, отново хванали вятъра рязко се издигаме нагоре. Внимавайки за стъпките на танца, запленен от тази вълшебна игра, не забелязвам как влизаме с листото в голям бял облак, приличащ на голям замък с извити заоблени форми и скрити врати и прозорци, които в началото не мога да разбере, дали съществуват или не. Всъщност тях ги има, но непрекъснато си сменят местата, формите, дори размерите си. От малки и кръгли прозорчета, те преливат в големи тераси, на които има за секунди саксии с цветя, които пък се превръщат в кученца или котенца, и които в миг се оформят в птици, които минават над главата ми с голяма скорост. Една, дори се разби на пух и прах в мен и изчезна така внезапно, както се бе и появила. Загледан в тези трансформации и игри на вятъра с очите ми, аз не забелязах, кога съм влязъл във фоайето на замъка. То е голямо, със стени от мрамор, с мебелировка от слонова кост и големи портрети на хора. Странно, но аз познавам тези хора. Да, ето този в ляво от мен е... Да, това е баща ми. Гледам и се радвам, че виждам това обичано и познато лице. Поглеждам към другия портрет срещу първия и виждам майка ми. До нея сестра ми. А зад тях имаше още един образ, който плавно изплува и аз разпознавам в него... себе си. Това бях аз. ДА, това бях аз! Доближавам се и образите ми се усмихнаха. Майка ми погледна зад мен и повика някой. Обръщам се и виждам баща ми да идва радвайки се, че се носи към щастливо събралото се семейство. Отникъде изникна една маса пълна с много храна и всички се приготвяме за обяд. Аз се заглеждам в образа си и виждам, че се променя и започва да се изкривява. Това малко ме плаши, защото се превръща в образ с кучешка муцуна с много остри зъби. Образът отвори паст и насочи зъбите си към мен. Аз се отдръпвам изненадан от внезапната атака и литвам с цел да му избягам, но то започва да ме гони все по-стремглаво. В тази гонитба около масата всичко, освен преследвача ми изчезва. Играта започва да загрубява като виждам, че то не изчезва както другите образи, а упорито ме преследва. Това не ми хареса. Бях отново сам. Нямаше ги образите на семейството ми, нито дори листото танцьор. Бяхме само аз и озлобеното куче. Не знам какво иска. Защо ме гони? Виждайки, че каквото и да правя, не мога да му се изплъзна, се обръщам и го поглеждам в белите дупки, в които трябваше да се намират очите му. Там няма нищо. Само дупки. Независимо, че не ги виждам, аз ги усещам и знам във всеки един момент къде и как гледа. То се спира и започва да се оглежда. Започва да ме обикаля и души, след което застава неподвижно срещу мен и ме заглежда с големите си бели дупки. Гледа ме. Гледа ме. Гледа. Аз стоя вцепенен, не знам какво да правя, какво ще се случи. Само стоя и чакам всичко от него, защото някак си, този поглед и дебнене, са ми познати. Само го гледам и се правя, че не се страхувам. Изведнъж, то започна да се изправя на задните си крака и да променя вида си - започвайки от краката към главата. Появяват се човешки части на тяло. Аз гледам изумен и уплашен. Главата му се променя и от кучешка се превръща в човешка. В моята глава. В моя образ. Какво става? Двойникът нищо не прави, освен, че само ме гледа с насмешка. Искам да кажа нещо, но усещам, че не мога да издам и звук. Отварям устата си, но нищо не излиза. Двойникът ми продължава да се усмихва. В цялото му излъчване, поза на тялото, което много добре и отчетливо се бе изрязало от облачната маса, имаше подигравателност, дори агресивност. Помръдвам, но с изненада установявам, че огледално на мен започва да мърда и той. Пак помръдвам и той повторно копира всяко мое движение успоредно с мен. Като, че ли съм пред огледален образ, който повтаря всяко мое движение, но с тази разлика, че тук очаквам отражението ми да ме нападне. Започвам да отстъпвам, но какъв е ужаса ми когато виждам, че неприятеля ми започва да става все по-голям и по-голям. Колкото повече отстъпвам, толкова по-голям става. Аз спирам мислейки, че и той ще спре, но не. Започвам да изглеждам все по-малък, а той все по-заплашителен. Аз се обръщам и започвам бързо да летя из този облак, в търсене на изхода от него. Лутам се, криволича, но така и не мога да избягам от ловеца си, който става все по-величествен и по-опасен. Сега вече има глава колкото един самолет и тяло като на три етажна сграда, която на всичкото отгоре продължава да расте. Аз се мятам като муха заплела се в паяжина на паяк, който бавно и тържествено се готви да изяде жертвата си. Ето, че докато търся спасението, то най-после се появява. Виждам малко синьо прозорче, което погалва погледа ми. Аз се обръщам по посока на контрастната  светлина и се впускам с всичка сила към нея. Виждам обаче, че изходът малко по-малко започва да изчезва, да се трансформира под ръцете на изкусен вятърен скулптор. Ускорявам скоростта си. Отворът става все по-малък и по-малък, а опасността зад мен все по-голяма и по-бърза. Колко малко остава да стигна до изхода... още малко и вече съм излязъл... изведнъж нещо ме сграбчва отзад и започва да ме дърпа. Започвам да се мятам, но примката е силна, здрава. Започвам да се отдалечавам от мечтаната цел - от изхода и да се приближавам до отворената, превърнала се отново в кучешка паст, уста. Вятърът наоколо се е усилил, а слънчевите лъчи са загубили вече блясъка си. Кога? Не съм забелязал, но всичко е станало по мрачно, по-страшно. Белият облак е започнал да се оцветява в сиво, в буреносно-черно от моя пощурял огледален образ, който явно иска да погълне не само мен, но и целия огромен облак. Ослепителният замък от преди, се е превърнал в кънтяща машина, наелектризираща се от всеки изминал миг. Усмивката на гиганта премина в бурен смях, който като гръмотевични ножове се врязват в главата ми. Гръмовете се разнасят, а мрака става все по-тъмен и все по-непрогледен. Обръщам се към звяра и виждам как започва да ме поглъща. Искам да избягам, но вече е късно. Той ме поглъща. Независимо, че давам всичко от себе си, той ме поглъща без никакви проблеми. Като че ли изяде прашинка.

 

 Аз съм в него...

В непрогледния корем на моя преобразуващ се облачен образ. Шумът е пронизващ и пищящ, сякаш хиляди жени крещят в ушите ми. Покрай мен минават кълбовидни мълнии, които осветяват в синкава светлина този кошмар. Изведнъж, покрай мен започвам да разпознавам силуети на хора. Хора, с изкривени лица и тела. Хора, които интересно, но познавам от някъде. Загледан от образ в образ и чудещ се кои са те,  забелязвам, че всичките са ми ядосани. Всички настъпателно се приближават, все повече и повече около мен, да ме бутат, ругаят, да минават през мен със злоба и аз пазейки се започвам да разпознавам все хора, на които съм направил нещо - които съм наранил, обидил, излъгал, обрал...предал. Шокиран аз спирам да се съпротивлявам, а се пускам по течението и с очи на голямо съжаление гледам греховете си.

 Господи, колко са много!

Изведнъж, прозрявам, че голямата болка, която ми причини Тя-голямата ми любов...е било заслужено наказание за досегашния ми живот. От очите ми се изплъзва сълза...Сълза...Сълзи...все повече и повече. Не мога да се спра, сякаш цялата събрана и сдържана болка се излива. Вече дори не се боря, а оставям всичко да се излее. Плача и се вглеждам в хората около мен, които ту се появяват, ту изчезват. Някои от тях ме поглеждат, други не - просто минават покрай мен и изчезват. Толкова много хора, а аз си мислех, че съм по различен от хората на сутрешната спирка. Сълзите плъзгащи се по сбръчканите ми бузи, падат превръщайки се в кристални топки, в които вглеждайки се, си спомням какво точно съм причинил на тези хора. След което превръщащи се в ледени топчета, започват да се спускат към земята с голяма скорост - със скоростта на болката и спомените, които прорязват цялото ми тяло. Отпуснат и оставящ се на съдбата, изведнъж се спирам на един до болка познат образ. Образът на момичето, което обичам... нейният образ... но защо е толкова тъжна? Къде е лъчезарността й? Усмивката й? Какво е станало с нея?... и... Защо е тук, сред хората, които съм наранил?... Нима?!... Замислейки се за нея, очите ми се напълват с двойно повече сълзи, а главата ми с все повече спомени. Моята принцеса се изправи пред мен и аз виждам в очите й всичко, което сме правили заедно...Всичките ни спомени... Всичко... Очите й са като екран, който прожектира филма на нашата връзка.... Това, което виждам ме изненадва, защото се разминава от това, което си мисля, че е било. Виждам колко егоистично съм се държал, колко съм я мамил, макар без да искам, как когато тя е искала да съм до Нея, аз съм избирал нещо друго, колко много ми е дала Тя, а аз? Какво съм и дал... Да съм и подарил едно цвете?... Една бележка с мил надпис?... Да съм и сготвил?... Да съм и приготвил романтична вечеря?... Закуска?... НЕ!!! Колко боли наистина да видиш истината такава каквато е. Колко по-различно е да се видиш от страни. Аз протягам ръка към Нея, но Тя се отдръпва. Колкото повече се стремя да я докосна, толкова повече изчезва. Аз гледам в Нея и не вярвам, че не мога да я докосна, да я погаля, да я целуна... Никога вече... Мисълта колко сляп съм бил, колко съм я обичал, а нищо не съм правил, за да го покажа, дори да подскажа любовта си, ме кара да се побъркам от отчаяние и безсилие. Не издържам на надигащото се разкаяние, болка и извиквам с всичка сила. Викам, но...нищо не излиза от устата ми, като че ли нямам гласни връзки и все пак, ми стана сякаш по-леко. Сякаш някакъв товар падна от плещите ми. Странно.

Внезапно настава тишина. Оглеждам се. Всички образи накуп изплуват. Спират се пред мен. Оглеждат нервно около си и сякаш изплашени от нещо, което само те виждат или чуват, се стопяват. Изведнъж, последва много силен гръм, като ехо на вика ми от преди малко. Гърмът е толкова силен сякаш е в мен, а не около мен. Тялото ми започва да вибрира. Не може да понесе този звуков удар идващ сякаш от мен самия и усещам как всеки миг ще се пръсна. Не издържам на непосилното напрежение, което се създава в мен и мозъка ми сякаш изключва.

Загубвам съзнание.


                                               ***


 Отварям очи. Размазаният образ пред мен се пооправи от мократа трева, на която съм легнал или по скоро бях паднал. Къде съм? Поне в първия момент, не знам още дали съм на земята или в небето, но след като се посъвземам, ставам, избърсвам се от полепналите листа по мен и се оглеждам. Намирам се в градинката, която се намира до тротоара, по който се бях спуснал или по-скоро бях полетял. Атмосферата от преди да полетя се бе променила. Съдейки от мократа трева и от ледените късчета по земята, които се топяха разбирам, че е валял дъжд и дори град, а по обрулените дървета разбирам, че е имало лека буря. Поглеждам небето и там черните облаци се разпръскваха под натиска на слънчевите лъчи, които пронизваха тъмния памук. Замислям се. Изправям се и забелязвам много насъбрали се хора и на криво спрели коли, около нещо на тротоара. Приближавам се и пребледнявам.

Това бях аз!!! Оглеждам се. Мисля си, дали мога да си спомня нещо и с не разбиране упорито запитвам един от полицаите какво е станало, мислейки, че не може това да съм аз? Той не ми обърна никакво внимание. Питам го пак, но отново нищо. Тогава се обръщам към друг - същия резултат. Започвам да се плаша от тази неизвестност и да си мисля за най-лошото. Дочувам някой да казва, че ме видял да бягам стремглаво надолу, след което съм се спънал, претъркулил съм се няколко пъти и изведнъж съм се спрял в нещо. Приближавам се до  евентуалното 'Аз' и го оглеждам хубаво. С ужас установявам, че това наистина съм аз и като виждам, че до главата ми има огромен камък, който явно е спрял търкалянията ми, вече решавам, че наистина съм мъртъв... Хм!... Значи съм мъртъв... Значи... Ами, че аз нищо не усетих... Просто полетях... Кога се е случило??? Не мога да повярвам. Не мога и не искам да повярвам. Та, аз съм само на 28 години. Гледам се и не знаем какво да правя сега?! Започвам да пипам своето
тяло, не това долу до камъка, а сегашното ми ...или може би.. бъдещото ми?!... Объркан се убеждавам, че нямам промяна. Сякаш съм жив, но може би малко.. по-лек. Да, чувствам се приятно лек. Започват да се събират се, все повече и повече хора, но полицията ги отблъсква. Странно, защо никой не се опитва да ми помогне...или ..вече са се пробвали и са установили, че е безнадеждно. Оглеждам хората около мен. Има само непознати. Нито един приятел, нито един познат. Само непознати...Ето това е самота, помислям си, приближавайки се до себе си, до тялото си. Сядам до него и виждам малка локва кръв до мен. Усмихвам се. Да, дори започвам да се смея. Смея се от сърце. Спомням си, че сутринта си пожелах от очите ми да текат капки кръв, а не сълзи, че по-добре мъртъв, отколкото без човека, който обичам. Смея се, дори ставам и започвам да скачам, да викам, да танцувам само и само да не се подам на страха от предстоящото. От смъртта. Какво друго ми остава? Решавам да изпратя този живот с усмивка. Колкото и да е пълен с нещастие и разочарование, реших да му се изсмея. Реших да приема съдбата си и както бях така решен, изведнъж от тълпата се спуска едно момиче. Тя!...Тя..Тя не ме бе забравила. Невярващ отпускам ръце и тяло падам до бившото ми тяло и я гледам как се спуска към мен, към тялото ми, към телата ми. Сега започвам да разбирам как се е родил забавения кадър в киното. Сигурно този, който го е създал е изпаднал в моето състояние. Внезапно се спира до тях...До телата ми. Закрива отворената от учуда и страх уста с ръцете си и очите й се напълват със сълзи. Разтреперва се и пада на метър от мен и закършва бясно и отчаяно ръце, протягайки ги към мен и към небето с желание да я вземе и нея. Събирам сили и ставам. Доближавам се до нея и я погалвам... Погалвам я... Мисля си, че нищо няма да усетя, че ръката ми ще мине през нея. Не! Аз я докоснах... наистина. Усетих го... а Тя?

Тя продължава да плаче. Това ми къса сърцето, защото нищо не мога да направя. Клякам до нея и започвам да я целувам, да я целувам както никога, с надежда никога да не спра. Зад нея се спуснат двама полицаи. Тя ги усети, изправи се и без да иска минава през мен...Тръпки ме побиват. Цялото ми тяло изтръпва за части от секундата. Осмисляйки усещането, виждам как и полицаите минават през мен. Усещането се повтаря. Обръщам се и виждам как тя с огромна любов се е вкопчила в тялото ми. Полицаите изненадани от силата й викат подкрепление и само след секунда идват още четирима. Колкото и хора да идват, тя не ме пуска и не ме пуска. Вика ме, гали ме. Сълзите и се леят, падат по лицето ми, галят ме и се сливат с кръвта ми. След няколко опита полицаите успяват да я накарат да ме пусне. Тя се мята в ръцете им. Гледайки всичко това започвам да усещам нещо ново. Нещо странно. Нещо се случваше в мен. Мислейки си, че това е края, аз тръгвам да я целуна за последно, преди да изчезна завинаги от този свят, но някаква сила не ми позволяваше...Аз я викам по име...Тя ме вика загледана към легналия «Аз»... казваме си толкова думи, истини, разкриваме чувствата си, но не се чувахме - поне Тя мен. Защо хората чакат да дойде мига когато се разделят, когато идва края на техния свят, за да си кажат всичко, което са искали да кажат през всичките години заедно. Толкова много месеци, стотици дни, хиляди часове, милиони минути не са били достатъчни да кажеш ''Обичам те'', ''Ти си всичко за мен'', ''Извинявай, че бях егоист'', ''Благодаря ти, че те има''...? Колко сме зрели и многословесни в празните приказки и ежедневните ни дела, а колко глупави и невежи в любовта.

Мислейки за всичко това започнам да се издигам и да ставам по-ефирен. Започвам да губя тежестта. Уплашен поглеждам на горе и виждам неземно ослепителна светлина. Сякаш всички лъчи на слънцето се бяха обединили в един общ, който рязко ме сграбчи и аз като че ли попадам в светлинна тръба, която ме засмуква нагоре. Аз се съпротивлявам с цел да зърна за последно път моята Любов...Момичето, което ми е простило и е запазило любовта си към мен. Започвайки да се издигам осъзнавам, че Тя е човека, който ме е спасила от предишното Аз, който бях. Тя ме е накарала да се променя и да стана по чувствителен,по ... по... човек.

Аз се издигам стремглаво нагоре, но странно беше, че нейните викове и думи не се отдалечаваха,а се приближаваха и изведнъж усещам удар.

Силен удар и болка в главата.

Отварям очи и виждам до себе си локва разредена кръв. Главата адски много ме заболява. Опипам я и осъзнавам, че съм се върнал, че съм в тялото си, в материалното тяло. Докато се съвзема и разбера какво става, някой се доближи до мен и силно ме прегърна. Стискайки ме здраво.

Усещам познат парфюм. Обръщам се и я виждам вкопчила се за мен плачейки от щастие. Затварям за миг очи и усещам топлото й, пълно с живото-връщаща енергия тяло...после целувките й... и накрая се вглеждам в очите й.

В тях има толкова много любов и благодарност,че отсрещния го има. Толкова щастие, че всички хора и проблеми, които бяха около нас изчезнаха. Бяхме сами. Времето беше спряло.


Вече не съм сам и никога няма да бъда, защото имам нея, защото ще я обичам и никога няма да забравя как ме върна към живота, как накара небето да ме върне. Сега сме заедно гушнати и се носим по забързаното време на земята, но много често и се издигаме хванали вятъра и танцуваме с него, така както аз преди танцувах с едно листо.

 


                                                              

© Калоян Патерков Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??