3.01.2021 г., 19:01 ч.

Помен 

  Проза » Разкази
564 8 12
10 мин за четене

       Почина известният учен и любител на коняка Матей Луков. Още приживе Луков беше уважаван и цитиран, но след като взе генералното научно решение да лиши академичната общност от присъствието си, той фактически се обезсмърти. Препратките към светлата му личност зачестиха, а почитанието към нетленните му останки доби изумителни размери. Умреше ли много учен човек, така ставаше. Сякаш живите се чувстваха лично виновни, дето своевременно не са овладяли идеалите му, нито са догаждали мислите му. 

       Колко знаменит учен представляваше Луков беше трудно да се каже, но какъв потребител на коняка беше, това опираше до прости изчисления. Човекът си опъваше петдесетограмка преди лекция, затвърждаваше постъпката си веднага след лекцията, а после по обичай и с наслада засядаше в "Лакомото". В "Лакомото" беше много хубаво. Там сервираха съвсем прилична храна, освен това имаше намаления за преподаватели. Студентите се омитаха щом си изпиеха кафетата, защото бяха без пари. Студентките пооставаха, защото повече чакаха на друго. Ръководейки се от същите съображения, преподавателите също се задържаха. 

       Като труженик на науката Луков често се умаряше в живота си. Умората той преборваше с бойкост над софрите. Така и умря - преуморен от работа, неуморим на маса. А последното действие, което предприе бе да допие една двойна "Плисчица". Той склопи очи едва след като получи от тях едно финално опулено уверение, че Плисчицата е пресушена до капка. 

       Погребаха го с почести. От Академията на науките, където вяло членуваше, пратиха венец. А от кварталната пивница, чийто пламенен титуляр беше, издадоха разписка за питиетата, с които напоследък се бе разправил на вересия. Разписката временно бе прибрана в чекмедже, до изясняване на главния въпрос. Главният въпрос беше кой наследник ще се отбие да я плати. Разбира се, никой не се отби. 

       Но пък бе решено да се посвети една научна вечер в памет на знаменития покойник. Заместник-деканът формулира предложението, деканът го подписа, а секретарката го придвижи нагоре до ректора, повишавайки по такъв славен начин и изящната си фигура. Ректорът, като одобри надлежно секретарката, одобри и донесеното предложение. Луков щеше да получи своята вечер на славата, както напълно се полагаше - без значение дали секретарката на деканата се е издигнала до секретарка на ректората или не.

       Вдовицата на професора получи официална покана за вечеринката, а студентите му - неофициална. Някои от тях отидоха. Те прецениха, че два-три часа загубено време могат да дадат години бъдещи ползи. 

       Сбирката доведе до нови именити запознанства. Оказа се, че професорите Янчев и Янчевски, и двамата мастити политолози, не са се виждали дотогава. Но те бързо установиха, че са били на един и същ симпозиум в Ротердам. Янчев се почувства леко сконфузен от факта, че в последната си монография е заимствал от Янчевски, без да го познава лично. За да оправи това неудобство, той го покани на вечеря в кварталната си кръчма, след като форумът в памет на Луков приключи. Янчевски беше чел монографията на Янчев и прие поканата. Той самият беше преписал голяма част от работата от един канадец и не виждаше защо да откаже черпня от местния си колега. Мислено си каза, че би постъпил по същия достоен начин с канадеца, стига някога да се срещне с него. 

       Организацията не беше на висота. Студентите седяха на дървените скамейки и чакаха сиятелствата да заемат своите места на подиума. Имаше повече учени от очакваното, които желаеха да почетат професор Луков. Това докара обърквация и суетене. Нямаше столове за всички.  

       - Хей, колеги! - викна на студентите с дебелия си глас мършавият международник Зяпков. - Аз ли да нося столове на професорите? Я бърже да намерите столове и да донесете!

       Неколцина студенти скочиха и се защураха. И тъй като за един студент няма невъзможни неща, твърде скоро всеки от тях домъкна по един стол. Всички светила бяха настанени и изглеждаше, че семинарът може да започне. 

       - Брей, колеги! - викна пак с дебелия си глас мършавият международник Зяпков. - Че кой ще носи вода на професорите? Я марш донесете вода!

       И тъй като за един студент не представлява трудност да повтори невъзможното, много скоро всеки от тях се завърна с едно или повече шишета минерална вода. Те бяха раздадени и най-после всичко започна. 

       Честта да открие научната вечер се падна на ръководителя на катедрата по Публичноправни науки проф. Василев. Матей Луков се числеше към нея. Публичноправната катедра поддържаше реноме, затова членовете ѝ гледаха да пазят името ѝ и редовно да се излагат публично. Проф. Василев подходи така към задачата си: 

       - Уважаеми колеги, аз съм подготвил обширен доклад в десет точки за живота и делото на несравнимия проф. Луков, царство му небесно. Но разбирайки, че и други колеги биха искали също да се изкажат, мисля да съкратя експозето си. Точка едно е биографични бележки, те не са интересни, точка две е за научното му израстване, то не е интересно, точка три мисля да отпадне, точки четвърта и пета са второстепенни, за точка шеста можем да говорим и друг път, така че ще започна с точка седма.

       Професорът започна направо от седмата точка и говори малко за приноса на Луков в спогодбите за избягване на двойното данъчно облагане. После говори за Маракешкото споразумение, върна се чак до Локарно и Хагската конвенция от 1961г. и като видя, че някои от по-възрастните присъстващи клюмат и се подпират, а студентите се прозяват със стиснати уста, подкара направо по последната точка. Финалът му бе много силен: 

       - Колкото и днешните по-млади колеги да го копират, те са само бледи силуети. Никога не ще могат да доближат научния блясък и равнище, нито прецизността в работата и знанията на професор Матей Луков - заяви проф. Василев и впери продължителен, леден поглед в доцента по Административно право Петров. 

       При тези думи Петров цял побледня. Той усети върху себе си десетки забучени погледи. Сега цялата зала го гледаше с голям интерес.    

       Проф. Василев се оттегли с походка на нескрит триумф. Беше си отмъстил за последната публикация на доцента. В нея той аргументирано и с голяма лекота бе оборил любимата теза на Василев. Тази теза мухлясваше вече над двадесет години, само специализираните издания от време на време я претопляха. Петров беше подготвил кратко прочувствено слово за Луков, но сега вече се чувстваше недостоен да го произнесе. 

       После думата взе една главна асистентка от Гражданската катедра. Тя се спря на трудовете на Луков, посветени на интелектуалната собственост и изтъкна обширните му като тундра познания в материята. Асистентката или не знаеше или подминаваше факта, че голяма част от тези трудове бяха пряка заемка от един неизвестен австриец от университета в Клагенфурт. 

       Вратата рязко се отвори и в залата нахлу председателят на Търговския арбитраж проф. Койчо Койчев. Появата на светило от такъв калибър обърка асистентката. Тя първо заекна, а после замлъкна. Всички гледаха към закъснелия с такова страхопочитание, сякаш той бе прероденият Момзен*. 

       Прероденият Момзен пристъпи с лека танцова стъпка, поклони се на асистентката и зае празния стол до професор Василев, който още се наслаждаваше на ефекта от думите си срещу Петров. Но прероденият Момзен съумя да смути и това наслаждение. Той хубаво се беше почерпал и тупна по рамото съседа си. После завъртя неопределено глава, а очите му се спряха върху асистентката. Имаше фронтална позиция за наблюдение, отзад и отблизо.

       - Някога, когато аз бях млад научен работник... - поде асистентката. 

       - Още си млада ти, още-е-е! - възкликна първият сред българските арбитри и всички го чуха. След секунда екнаха гръмките весели смехове на преподавателите. Студентите се кикотеха в шепи, тихо и предпазливо, а асистентката пламтеше като божур. Тя довърши речта си с пределни усилия. През цялото време чувстваше отгоре си присъствието на Койчев и погледа му. Усети се дребна, омърсена и публично разсъблечена. Тя не остана до края. Побърза да излезе от залата веднага щом изрече последните си думи за покойния: "Няма да те забравя, професоре". След тази вечер вече нямаше да може да забрави и друг професор, макар и само заради погрешните причини. 

       Скоро поменът се разтури. Един престарял доцент изнесе много скучно слово. Накрая говориха двама натегачи от студентите. Вече никой не слушаше. 

       След всичко това залата се опразни. Последният затвори вратата. 

       Рано на следващата сутрин там влезе Стефчето, дежурната чистачка на ректората. Тя огледа оставената мръсотия и боклуците. Поклати глава без да казва нищо. Подхвана бърсането и метенето. Стефчето бе правила това от тридесет и пет години без да спира. 

       Харесваше ѝ да чисти окачените портрети на стената. Правеше го с грижа и внимание. Сега тя взе в ръце снимката на Матей Луков, добавена наскоро след смъртта му. На тази снимка той беше като по-млад.

       - Пък какъв хубав беше навремето, гиди дяволе - пошепна му чистачката и се зае да го бърше. - Ама и тебе пуста пукница те умори. Ех, Матейчо... Ах, момчето ми... 

       Тя търкаше портретната снимка с бял влажен парцал. Минаваше по тънкото стъкло бавно, с много нежност. Стефчето си поплакваше и се усмихваше, но не спираше да бърше. 

       Колкото повече го милваха, толкова се усмихваше и Матей Луков от снимката си. Лицето му се проясни, стана блажено. Дали беше пил коняк или беше заради жена - това вече никой не можеше да знае.

 

 

       =====================

 

       БЕЛЕЖКА НА АВТОРА:

 

       * - Теодор Момзен - ненадминат немски учен от XIX век, историк, юрист, общественик.                     

 

© Дон Бъч-Странски Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Доче и Иви, искрено ви благодаря, момичета!
  • Много талантлива проза, с тънък сарказъм! Запомнящо се!
    Поздравявам те, Дон Бъч!
  • " Главният въпрос беше кой наследник ще се отбие да я плати. Разбира се, никой не се отби. "
  • Много благодаря, di_t!
  • Поздравления за хубавата проза!
  • Благодаря Ви, скъпи приятели за вниманието и за интереса към някои академични особености. Благодаря и за забележката. Само уточнение: срещал съм съм сигурност "умаряше" в художествен текст на чуждестранен автор, но не помня къде. Ако е грешка, пишете я на преводача или пък на редактора, не на мен Затова приех, че е архаизъм, а не диалект и че мога да я ползвам. Упорито избягвам да ползвам диалектни форми в собственото разказване, а само понякога в речта на героите. Съжалявам за късите тирета - мое недоглеждане.
  • "Умаряше" – архаична дума, според мен добре си пасва в текста. Брилянтен сарказъм. Почитанията ми.
  • Талантливо написан разказ, в който с подчертана ирония са разкрити истини за живота и отношенията в научните среди!
  • Хубаво. Интересно написано, има много сарказъм (заслужен) и това определено е достойнсво на разказа. Но има и додадни грешки: "Умаряше", вместо "Уморяваше", например. Късите тирета се ползват само в степенуването, а тук са ползвани и в изреченията.
  • Поздравления! Пребивавала съм дълги години в научните среди, разказът е страхотен.

    Особено впечатляващо:

    Умреше ли много учен човек, така ставаше. Сякаш живите се чувстваха лично виновни, дето своевременно не са овладяли идеалите му, нито са догаждали мислите му.
  • 🤯!!!
  • Отлично си опознал и пресъздал духовната нищета на научните среди, скъпи Дон. За жалост нещата стоят точно така и дори Теодор Момзен да възкръсне и да стане ректор на СУ, окачвайки нобеловата си награда на портала на университета, ситуацията ще си остане същата, защото една птичка пролет не прави, както и една п(т)ичка. Бил съм в крепостта и свидетелствам за автентичността на написаното от теб. А алкохолът понякога сваля преградите пред чистачката или пред закъсала и дащна студентка. Дори и в ерата на интернет ще се намерят тъмни научни ъгълчета, от които да се препишат научни трудове - на практика безнаказано. А иначе за мъртвите - или добро, или нищо...
    Поздравявам те за майсторски написания от теб текст. Няма да питам кои точно са прототипите, защото това няма да промени нито правната реалност, нито политическата. Дано само след нас да остане чистачка, която да забърше стъкълцето на снимката ни и куче, което да вдигне крак над гроба ни!
Предложения
: ??:??