Помооооощ!
Лято. Жега. По обяд – глад. Ами сега?! Дали да не хапна на "Чифлика"?! Доводите да избера тая кръчма са: 1. Вкусна храна, 2. Бързо обслужване и не на последно място, паркинга пред кръчмата е сенчест (автомобила е черен и за половин час на слънце докато трае обяда , така ще се нагрее, че по добре да съм си гладен, ама да съм си на хладно. Решено обяда ще е в "Чифлика"!.
Влизам в улицата и греда, паркинга е пълен. Викам си ще врътна едно кръгче и все ще се освободи едно местенце (оптимист съм просто). Врътвам второ кръгче и пак греда, а от вътре коремчето ми като буден пролетариат крещи: "Искам миш-маааааш!". Не се решавам на трето кръгче. Паркирам през три улици на слънце. Пешком до кръчмата. Пристигам и - "О небеса!" свободно паркомясто под най кичестия кестен. Отивам при служителката на "Паркинги и гаражи" и с усмивка и казвам:
- Добър ден госпожо! Много се извинявам! Мога ли да ви помоля за нещо!
- Кажете господине! - с тон на старшина от БА (Българска Армия) казва тя.
- Мога ли да заплатя паркомястото, а Вие да ми го пазите докато докарам колата! - усмихвам се и подавам една петолевка.
- Пооооомощ! Помощ! Полиция! Насилват ме да ме корумпират! - скачайки от стола като попарен селски глашатай се развика госпожата.
- Моля Ви! Много Ви моля не викайте! - с тон на хванат млад ерген в чужда спалня - казвам аз. Никой не ви корумпира или насилва1 Това беше само предложение.
- Помооощ! - не спира да вика госпожата.
Добре, че беше по обяд и нямаше никакви хора по улицата.
- Добре, добре отивам си - казвам с примирителен тон.
Госпожата ми обърна гръб и продължи да кълне и проклина победилата съзнанието ни квиворазбрана демокрация.
Мина ми глада.Върнах се при колата. Качих се и потеглих. В тясното пространство на автомобила, пътувайки, без да пускам радио най добре мога да преценя и анализирам , случки и ситуации. Та какво ми просветна. Не жената е в грешка, аз съм загубил своята индивидуалност и съм се предал на "изкуствения интелект", който ни натресоха партньорите от запада със фалшивите си усмивки и захаросани филми. Като редовно четях една книга "Българина – познат и непознат" и наблюдавах, хората около мен се възхищавах на автора и (в селото имахме и много цигани с много по-различен мирогледа и менталност). Сещайки се за тази случка се усмихвам с тайна носталгия . Толкова много ми липсва простовата невинност от детството.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
