"Вие ще горите в ада!" крещеше г-жа Тотева, а ние се измитахме по коридора със скоростта на осъден за незаконно подслушване вътрешен министър към чужбинско...

Спомням си последния си учебен ден в гимназията, така сякаш беше преди 7 години.

Вечерта преди този ден бяхме у нас. Затворих лаптопа и попитах Денис "Готов ли си?" Той ме погледна с налудничавия поглед, който човек вади, когато знае, че ще свърши нещо, което е с размерите на национално бедствие. Беше се нахъсал адски много, а докато виждах кладата (щото огънчетата ми звучи прекалено миниатюрно) в очите му, беше вдигнал два палеца във въздуха.

Беше средата на май. Ние бяхме абитуриентите на лято 2006 и светът още не беше задлъжнял на света.

Всичко беше приключило. Нали знаете как е? Оценките са нанесени в дневниците, подпечатани са протоколите, а ти се намираш в едно приятно състояние, което напомня за весел плаж насред Атлантика, малко преди да дойде всепомитащото цунами на живота и да те удави завинаги в кредити, ипотеки и пищящи деца.

Сутринта отидохме към 10.00 в училище. Бяхме се разбрали с госпожа Тотева да направим една презентация по биология. Не беше огромно и важно нещо, но на нея й бяхме симпатични с Денис. Помоли ни, тъй като много наши съученици са се ориентирали към хуманитарните науки, включително: биология, медицина и т.н. да подготвим някакъв проект, свързан с животните. Нали скоро бил и денят на Земята. Щяло даже да има някакви еколози от местното дружество "Борци за Витоша", които много се въодушевили и искали да видят как още имало хора, които ги е грижа за природата, а не били само консуматорски настроени фабрики за лайна. Верно, тя Тотева не се изрази така, но нещо в тембъра ù ми казваше, че е изключително развълнувана и понеже само аз и Денис се бяхме навивали да ходим с нея по киноложки изложби и да водим сина ù - първокласник в Природонаучния музей, сега получавахме привилегията да се наредим на един подиум с наши връстници от НПМГ-то и да направим доклад (мултимедиен, разбира се) на тема "Способността на животните от различни породи и видове да си оказват взаимопомощ в екстремно сложни ситуации и последващите действия от тяхното съкоопериране".

В смисъл, хем беше някакво интересно, хем нали, едно такова, като "Не на расизма, пичове!"

Влезнахме към 10.15 (пустите му и цигари значи) в претъпкания физкултурен салон на училището и бяхме хванати под ръка от Тотева, която ни обясни с тих, треперещ гласец, че точно в момента върви презентация на въпросните възпитаници от НПМГ-то, които говорели за "Реализиране на възобновяем източник на енергия".

Нищо не разбрах от цялата работа, освен това, че след тях сме ние с Денис.

Подиум, разбира се, нямаше. Имаше една маса отрупана с компютри, огромен екран, на който да проектираме нашия доклад и малко разгазирана кока-кола. Денис включи лаптопа в проектора, а аз си предадох важност, като се прокашлях леко и помолих публиката за тишина.

"Благодаря Ви, съученици, че сте дошли днес на нашия последен учебен ден да ни уважите. Искам да благодаря и на Вас - възпитаниците на другите училища, че сте се потрудили да направите тези големи и сложни проекти, които аз, ако зависеше от мене щях да наградя с Нобелова награда, но уви... Аз имам само скромната възможност да Ви запозная с отдаването на взаимопомощ между различните видове животни. Приемете го, с умерена доза хумор и широки усмивки. Тук до мен е Денис. Той ще ми асистира, като натиска клавиша space и по този начин ще вдъхнем малко повече живец, хе-хе, в нашия проект. И така!"

Денис си беше лепнал оная идиотска усмивка...

"Видео клипът, който ще наблюдавате сега е един истински пример за оказване на помощ. Казва се "Полицейска немска овчарка спасява котка, като ù прилага метода на Хаймлих." Тук е моментът да отбележа, че по-лабилните от Вас могат и да почувстват лек дискомфорт. Думата дискомфорт се отбеляза с червен цвят на проектиращото табло. Та, там има една котка, която се е задавила. Кучето е неин приятел. Тя е приятел на кучето. През това време зад мене се смениха надписите: Ласи, Флюк, Бинго, Скуби ду и Бетовен. Дами и господа без повече увъртане на Вашето внимание: "Куче прави Хаймлих на котка".

Денис натисна клавиша и на екрана се появиха една котка, която гледаше безпомощно, а над нея, огромна немска овчарка се беше надвесила и правеше онова характерно движение за кучетата, което те правят в състояние на силна възбуда с други кучета, най- често от женски пол. Докато всичко това се случваше, зад кадър вървеше песента от рекламата на бонбони "Мерси". "Благодаря ти и се радвам, че те има..." - Вниквате, нали?

Денис паузира видеото, а аз подех. "Виждате колко е важно в точния момент до вас да има точната подкрепа. Понякога е хубаво да си припомняме важните неща в живота!" В подкрепа на моята теза на стената цъфна изречението "Рожденият ден на мама", а няколко симпатични момиченца от по-долните класове се заливаха от смях. "Понякога" - продължавах аз "в живота си едно същество може да се чувства изоставено, наранено, изплашено". "За това хората злоупотребяват с алкохол" - беше посланието над мен "И точно за това смятам, че видеото е изключително вдъхновяващо. И ако това куче не беше до нея, котката най-вероятно щеше да се задави до смърт! Просто да ти се скъса сърцето!" - накрая интонацията ми премина в имитация на скръб, а Денис се тресеше целия. "Имам нужда от минутка!" - казах аз, докато плачех, но от смях!

Недоволството от страна на хората преминали трийсете се усещаше и започваше да припуква заплашително, като повреден кабел, през който преминава трифазен ток. Обратното се случваше под тази възрастова бариера. Всички хлапета се заливаха от смях. Но което е по- лошото. Тотева държеше еквивалента на бейзболна бухалка в ръцете си, който представляваше дебела, дървена показалка.

Денис пусна пак видеото, а аз продължих с напевен тон "Представете си, уважаема публика, че това е едно най-нормално взаимодействие между хора. Дори и в нашата държава се случва постоянно. В някои части на България хората наистина са гостоприемни и се отнасят с Вас точно по същия начин". "Перник" светеше над мен таблото. Кучето продължаваше да се набира!

"Представете си, че това е Вашата бивша приятелка. Вашето правителство. Вашият мобилен оператор, ако щете..."

Последното, което си спомням е как Денис рязко затвори лаптопа и изкрещя "Копеле! Омитай се!" Аз хвърлих микрофона на земята, претърчах покрай стените, където няма хора и се изнизах заедно с него към коридора, а зад нас се чуваше вълна от протестиращи гласове, на които вулканичната мощ бе яхната от фразата "Вие ще горите в Ада!"