Понякога мисля за хората, като за умрели. Може някой да си каже "леле тая колко е зле!" Ама знаете ли какви хубави неща си мисля за тях тогава. Ето шефа ми например, как ме ядосва тоя човек, ама как само ме ядосва! Гласът му скърца, все е нервен, един недоволен и само на мен си го изкарва, разбира се. Навъсен, навъсен, имал си проблеми, че кой си няма? Но знаете ли, като си представя, че е умрял, какви хубави мисли ми изплуват в главата за него! За всичко хубаво се сещам. Че не ме лъже за пари, че ми дава свястна заплата, че не ме кара да работя извънредно (не много често де), че не ме закача по онзи гаден начин, който те прави зависима и те кара да се чувстваш омърсена.
Или пък родителите ми. Все амбиция, амбиция... Учи та учи, и до сега! На 26 съм вече, а те все си продължават. Докато още живеех при тях, забележките си бяха налице, все едно съм в пубертета, все да ме запазят, като че ли съм от стъкло. Ама като си представя, че ги няма...не е за разправяне. Мисля си: ех какви културни ...