Късно през нощта, дълго след като слънцето бе залязло и  когато всички са заспали в леглата си...
Седя отвън, сам в тъмното, и изчиствам всички мисли от главата ми.
... Аз се отричам от този нечестив свят.
Тъмнината е моят спътник и мълчанието успокоява болката ми.
Звездите над мен внимателно бдят, а вятърът шепне името ми.
Душата ми е отворена, уязвима и изложена, за да я видят.
Аз няма да се уплаша от нищо, освен ако това спокойствие ще престане.
За час лежа неподвижен на тревата... непознат за това колко време е минало.
До първата целувка на утринното слънце, докоснало лицето ми...
Аз я приветствам с топла прегръдка...
Поредна нощ без този свят студен, стигнал до своя край...
Но аз знам, че слънцето отново ще потъва зад хоризонта.