Времето беше прекрасно, не много топло, точно както го харесвам. Реших да се поразходя. Паркът се намира на около километър от апартамента ми, така че стигнах за десетина минути. Отправих се директно към езерцето. Две патици пореха бавно гладката му повърхност. Погледах ги известно време, после продължих нататък. След час започнах да усещам умора, но продължих да крача. Изведнъж върху ръката ми капна дъждовна капка и аз се стреснах, може би защото бях потънал в размисъл. Тогава забелязах, че тъмни облаци са скрили слънцето. Време беше да се прибирам.

  Пороят рукна внезапно и за секунди ме намокри до кости. Побягнах.

  Забелязах я, когато стигнах до входа на парка. И тя изглеждаше мокра до кости. Дългите ù тъмноруси коси  се бяха разчорлили. Ако можеше, несъмнено щеше да изтича да се скрие на сушина. Само че не можеше, придвижваше се с патерици. Десният ù крак бе гипсиран от основата на пръстите до... някъде над коляното. Гипсът ми се стори бял, но като се позагледах, видях, че сивее. Явно се бе намокрил.

  Жената изглеждаше ядосана и изнервена. По бузата ù се изтърколи капка. Не можах да преценя дали това е дъждовна капка или сълза.

  – Мога ли да ви помогна? – попитах аз.

  – Вече е твърде късно – отвърна тя и се усмихна насила.

  Видях такси и размахах ръка. То спря, опръсквайки краката ни с вода. Жената дори не се опита да предпази гипса. Просто размърда босите си пръсти и закуцука към таксито. Присегнах се и отворих вратата. Жената прехвърли патериците си в дясната ръка, седна внимателно на седалката и стъпи на постелката със здравия си крак, след това се наведе и подхвана гипсирания, за да го прибере вътре. Аз  приклекнах и ù помогнах да мушне под жабката пострадалия си крайник. Тя се усмихна чаровно и ми благодари. В този момент осъзнах, че гипсът се е размекнал. Пръстите ми бяха оставили следи върху глезенната част на отливката, а когато погледнах дланите си, видях, че по тях има бели петна.

  – Целият сте мокър. Скачайте отзад! – настоя тя.

  Подчиних се с готовност. Таксито потегли.

  – Мисля, че трябва да отидете на лекар. Гипсът ви се разпада – казах аз.

  – Искам просто да се прибера вкъщи.

  – Не е много разумно да...

  – Аз не съм разумна – отряза ме тя.

  Стигнахме до адреса, на който живееше жената, и аз слязох да отворя вратата. Жената се протегна и се хвана за ръцете ми. Подпирайки се на тях, тя стана, балансирайки майсторски върху левия си крак. Подадох ù патериците, тя ги мушна под мишниците си.

  – Елате. Бих се заклела, че едно силно питие ще ви се отрази добре. Между другото, казвам се Евелина.

  Аз ù се представих и я последвах мълчаливо. Оказа се, че апартаментът ù е на третия етаж. И, разбира се, нямаше асансьор.

  Евелина се заизкачва бавно по стълбите. Не се придвижваше много уверено – на два пъти имах чувството, че ще се спъне и ще падне. Попитах я дали се нуждае от помощ, но тя поклати отрицателно глава. Вървейки плътно зад нея, аз се възползвах от възможността да огледам краката ù. Изящно оформените мускули на левия ù крак представляваха прекрасна гледка. Кожата ù беше безупречна. Босата ù пета беше заоблена, бледорозова на цвят. Силно ми се прииска да я докосна. Съдейки по размера на сабото, което носеше, стигнах до извода, че стъпалата ù са съвсем мънички. Полата ù падаше до средата на бедрата, едва покривайки горния ръб на гипса. А той самият като че ли бе преминал през доста изпитания, но бе добре оформен – подчертаваше съвършенството на намиращия се отдолу крак дори по-добре от голотата.

  Засрамих се, когато забелязах, че Евелина се мъчи. Кракът ù несъмнено бе сериозно наранен. Зачудих се как изобщо успява да се изкачва по стълбите. Лицето ù беше доста по-бледо от преди. На няколко пъти си удари пръстите, които стърчаха от гипса, незащитени от нищо.

  – Бих могъл да ви нося – казах аз.

  – Хайде, моля ви – отвърна тя.

  Изчаках я да прехвърли патериците в дясната си ръка и я вдигнах. Тя опря главата си в дясното ми рамо и ме погледна с дълбоките си тъмносини очи. Внезапно сбърчи чело и изохка. После, за моя изненада, изпищя пронизително и буквално избухна в сълзи.

  – Какво?

  – Остави ме долу! Остави ме долу! – изкрещя тя.

  Аз се подчиних. Тя пусна патериците и сграбчи гипсираното си коляно. Придържах я, за да не се изтърколи надолу по стълбите.

  – Боли ли ви? – попитах аз миг по-късно, осъзнавайки колко тъп е въпросът ми.

  – Гипсът се е спукал. Водата го е разрушила. Виж! – Тя посочи коляното си. – Когато ти ме вдигна...

  – Отиваме в болница! – казах твърдо аз.

  – Не! Помогни ми да се прибера вкъщи! Почти стигнахме. От къщи ще се обадя на лекаря си.

  Поколебах се, но кимнах. С моя помощ Евелина се облегна отново на патериците си. Охкаше при всяка крачка, а аз абсолютно нищо не можех да направя. Гипсът вече не обездвижваше крака ù, болката явно беше жестока. Тя обаче се справи геройски с останалите стълби.

  Помогнах на Евелина да отключи входната врата. Влязохме. Полагайки неимоверни усилия, тя закуцука към канапето. Гипсираното ù стъпало докосваше пода при всяка крачка, оставяйки там мокра следа. Не ме чу, когато ù казах да не стъпва на болния си крак. С последни усилия премести патериците напред. Те се удариха в ръба на канапето и се изхлузиха изпод мишниците ù.

  Евелина падна тежко на канапето, а патериците ù изтракаха на плочките. Успя да се извърне настрани. Краката ù бяха кръстосани, левият ù прасец лежеше върху мокрия гипс. Сабото се поклащаше на връхчетата на пръстите ù. Няколко секунди се наслаждавах на извивката на босото ù стъпало, после огледах стаята. „Тази възглавница ще свърши работа”. Взех възглавницата и я подпъхнах под гипсирания ù крак. Сабото беше паднало на канапето. Взех го и неохотно го оставих на пода. Бях впечатлен от изключително малките му размери.

  Евелина ми се усмихна плахо. Забелязах, че трепери.

  – Трепериш!

  – Направо замръзвам.

  – Трябва да облечеш сухи дрехи.

  – Първо ще си взема душ. Помогни ми да махна този гипс!

  – Какви ги дрънкаш! Трябва да те види лекар!

  – Съжалявам. Срамувам се от себе си. Подведох те нарочно. Не съм ранена.

  Евелина ме измерваше с поглед.

  Бях като ударен от гръм.

  – Но ти крещеше от болка! Гипсът? Защо го носиш тогава?

  – Харесвам гипсовете. Ти май също ги харесваш. Като се има предвид как ме гледаше...

  Тя седна на кушетката. Гипсът изтрополя на пода. Без да поглежда към него, тя се примъкна близо до мен.

  – Винаги съм харесвал жени с гипсирани крайници. Изглеждаш страхотно на патерици, колкото и извратено да звучи това, и си изключително красива, но...

  – Какво?

  – Та ти ме изплаши до смърт!

  – Просто имах нужда от внимание. – Евелина като че ли всеки момент щеше да се разплаче.

  – Ще го получиш – казах аз и целунах сочните ù устни. – Хайде сега да махнем този ненужен гипс.

  – После можем да го направим във ваната, какво ще кажеш? – Лицето ù вече сияеше.

  – Само ако ми позволиш да масажирам стъпалата ти.

  – Ама, разбира се – каза тя и се сгуши в мен.

Край