Мразовитият ноемврийски вятър нахлу в дробовете ù, премесен с тежкия дъх на тютюна. Първо почувства болка – силна, но кратка – след миг всяка жива клетка в нея прегърна двете остриета и започна да ги разтапя от топлина, докато постепенно ги превърна в усещане за утринен бриз и прясно окосена трева. Това упражнение по трансформация ù доставяше необяснимо удоволствие. Севернякът разстилаше навътре в стаята тежките ù коси с цвят на зрял портокал и ако някой гледаше отстрани, щеше да си помисли, че тъмнооранжевият огън, който гореше в камината, е тяхно естествено продължение. Но след като от този дом си тръгна и тъгата, тук се настани апатията, а тя бе лишена от сетива, за да свидетелства за този взрив от нюанси на един единствен цвят. Усети, че е стигнала до филтъра на цигарата, когато огънчето парна изпръхналите ù от студа устни. Напук на навика си изхвърли фаса навън с отривисто движение на показалеца, няколко секунди се полюбува на изчезващата в мрака светулка и затвори прозореца.

        Погледна се в огледалото. Голотата на тялото ù я заслепи. Беше забравила, че харесва малките си стегнати гърди, стройните бедра, тънките, изопнати като лъкове ръце... Всъщност бе забравила всичко. С плавни, почти еротични движения обу черни копринени чорапи, до педантичност изопна ръба им в безкраен вектор, който неминуемо щеше да отведе мъжкото въображение до невидимата дантелена вселена. Извади от гардероба черната си рокля, чиято консервативна кройка и лека, еластична материя едновременно прикриваха и подчертаваха формите ù до неустоима загадъчност. След като се качи на неестествено високите токчета, отново се погледна в огледалото. Този път се фокусира върху лицето. Съсредоточено огледа обрамчените си от тънки бръчки очи. Не се притесняваше от тези издаващи възрастта ù тънки бразди, които се разпростираха на воля до слепоочията. Вече не се притесняваше от нищо. Бавно сложи аркансил на миглите си, заобли острите скули с лек руж и небрежно мацна карминен щрих върху бледите си устни. Посегна към месинговата закачалка, където   висеше вталено палто на ситен черно-бял пепит – преди време обожаваше тази шарка, възхищаваше се на двата контрастни цвята, които съжителстваха в светлосива хармония. Сега възхищението бе изместено от вяла инерция. Облече палтото, разбърка  с автоматизиран жест и без друго нестройните си къдрици и излезе.

        Хотелът беше много стар, не можеше със сигурност да каже преди  колко точно години беше построен, но го помнеше от дете. Фасадата му – вече ерозирала и олющена всеки ден дразнеше погледа ù с четиринадесет етажната си снага. Бавно прекоси фоайето и влезе в тесния и мрачен асансьор. Механично натисна последното копче, до което се мъдреше кичозна ламинирана реклама с цикламен надпис: „Sky Bar”. Щом я видя да излиза от асансьора, охранителят на бара разтвори широко уста в безформена усмивка, която разкри стърчащите му, подобни на Стоунхендж, зъби. Минавайки под ръката му, с която той придържаше тежката врата на бара, тя неволно докосна месестата му китка с портокаловите си пружинки, което накара усмивката му да остане залепена на лицето до първия среднощен бой.

       Премина през сепаретата и край рояла, като кимна на музикантите, които познаваше бегло от честите си посещения тук. Неимоверно високите ù обувки я принуждаваха да прави ситни, елегантни крачки и това разреши на мъжките погледи не само да докоснат, но и да разранят мислите си в ръбовете на нейната невидима вселена. Седна на един куц тръбен стол, близо до бара. Понечи да преметне крак връз крак, но столът изскърца глухо като се наклони, затова тя леко разтвори бедра и заби токчета в меката настилка. Този спонтанен акт накара кръвта на силната половина в заведението да се подчини на гравитацията, а техните изрусени половинки повдигнаха липсващите си вежди в знак на възмущение. Поръча Four roses, без лед. Винаги си е мислила, че това питие е създадено за нея, за да тече във вените ù вместо онази блудкава червена течност, да изгаря всяка фибра на тялото ù, да... Тази нощ не мислеше. Отпи.

       Той дойде по-късно. Разположи се на отсрещната страна на бара. Очите му блуждаеха – гледаха, но не виждаха. Неясна усмивка подчертаваше съвършените контури на тънките му устни. Тъмната риза почти се сливаше с тена на кожата му и зелената мъгла в погледа му изпъкваше на този фон. Видя я едва когато си поръчваше второто питие. Тежките облаци под клепачите му отстъпиха и откриха два ослепителни изумруда. Траекториите на погледите им се срещнаха над дясното рамо на бармана. Тъга, млада тъга – това бе причината, поради която очите ù се спънаха в неговите и тъкмо заради това след няколко секунди ги отминаха.

Тя познаваше тъгата във всичките ù възрасти и сезони. Беше отегчена от нейното непрекъснато тръгване и неизменно завръщане, докато накрая я приюти в един ъгъл на душата си. В последствие тя, тъгата, бе заела и останалите ъгли, докато накрая трайно се настани в това неизмеримо пространство.Беше свидетел и на нейната неочаквана смърт. След това дойде апатията... Тя стана и се отправи към терасата.

       Навън капризният ноември развяваше гривата си, огряна от бледите лъчи на сърповидна луна. Тя се облегна на парепета и се загледа в пулсиращите неонови вени на своя град. Тогава си спомни всичко... Спомни си дори един заучен цитат от ученическите си години: „Апатията е по-страшна от смърт, защото е лишена от поезията на смъртта.” Поезия...

        Той я последва няколко минути по-късно. Не искаше да ù се натрапва, но желанието му просто да научи името ù, да чуе гласа ù, да усети парфюма ù, който със сигурност съдържаше цитрусови нотки, да споделят тъгите си, бе по-силно от него. Не знаеше, че тя отдавна бе погребала тъгата си. Търпеливо изчака да се излее протяжният блус, запали цигара и излезе. Огледа се. От огнените ù коси нямаше дори и следа. Заваля първият сняг. Крехките снежни парцали се посипаха върху гъстата му коса. Не, те въобще не приличаха на портокалови цветчета. Бяха най-обикновени снежинки, които кацаха по черните му къдрици и ги превръщаха в пепитени. Дръпна от цигарата си и пое дълбоко дъх. Мразовитият вятър, смесен с аромата на тютюна незнайно защо му напомниха свежестта на утринен бриз и аромата на прясно окосена трева.