27.06.2019 г., 8:38 ч.  

Последен шанс − 9 

  Проза » Разкази
424 2 7
15 мин за четене

                       Вече виждах, че Инес се оправя добре с любопитството на хората и хем ми стана смешно, хем ми стана срамно, че е доста устата…Трябва да поговоря с нея. Тръгнахме си, но обещахме, че ще наминем пак. Казах му да ми звънне ако има нужда от нещо.
Имахме седем дни преди операцията. Смятах да прекараме колкото се може по-добре това време. Подхвърлих на Инес:

Инес, да отидем в Енсенада за два-три дни.
Да. Искам.
Хайде да съберем малко багаж и тръгваме.



                  Мъжът се беше скрил в сенките до храста и ги наблюдаваше отегчен. Като ги видя , че носеха натъпкани до горе раници му светна, че заминават някъде за по-дълго. Изчака ги и чу, че малката бърбори:
          - Забравих си пояса. Чакай да го взема да не купуваме друг в Енсенада. Идвам. Само за миг.
          И хукна отново към къщата. После превъртя ключът и влезе в колата при майка си.
Ооо..значи Есенада… отиват в Енсенада. Сега ли ва влезе или довечера? Мъжът ги изчака да потеглят и се заоглежда. Не се виждаше жив човек. Нито дечурлига се мяркаха по улицата. После небрежно тръгна към задната част на къщата. Беше разучил, че има и друг вход. Промъкна се като бърз плъх в двора. Големите храсти и дървета го затулваха. Отне му една – две минути да отвори вратата и нахлу в къщата. Затърси, но оставяше всичко като недокоснато. За да не разберат, че е тършувал. Нищо интересно няма. Нито бижута, нито скътани пари. Сигурно ги държи в банката, кучката му с кучка… И техниката им не струваше…Кучки! Сега им се размина, но …нещо му прещрака в мозъка… имам…. и план Б
.

 


                     Енсенада е на стотина километра от Тихуана и не бяхме ходили там. Щеше да се разхождаме и разгледаме града. Чувала бях, че има страхотна плажна ивица и е по на юг. Без да се бавим тръгнахме. По крайбрежната магистрала имаше доста коли. Много народ се изсипваше по тези вълшебни места. Палмите се издигат високо в небето. Небето е ярко синьо. Толкова ярко, че не ти се вярва какъв ясен цвят има. Слънцето прежуря безмилостно. Климатикът мърка като котарак и ние бяхме надули музиката на макс. Колата лети и ние бяхме щастливи. Палмите преминаваха покрай нас за миг. Ей, Селина, я намали газта…Бъди разумна!   Намалих темпото и се кротнах. Вслушвах се в гласовете ми в главата.
                 Настроението ни се повдигаше с всеки изминат километър. Барабанях по волана и с Инес тананикахме и надвиквахме музиката. Пеехме доста фалшиво, но изобщо не ни пукаше. След острите завои се гмурнахме в ниското. Пред нас се ширна долина с подредени лозови масиви. Долината Гуадалупе беше прочута със съвършени вина.  Трябваше да опитам довечера прочутото им каберне.
         Изникна табелата „Добре дошли в Енсенада“ и ние се отправихме по главната улица да търсим хотел. След няколко неуспешни опита намерихме един хотел, хапнахме, хвърлихме раниците и тръгнахме към океана. Азалии и бугенвилии бяха разцъфнали с нежни цветчета. Вървяхме под арката им, а мирисът ни упояваше. Разкри се пред нас чудесна гледка. Енсенада наистина е прекрасна. Попивахме възхитени този спиращ дъха пейзаж. До плажът се издигаха назъбени скали, устояли на морските пръски, на жестокото слънце и бурни ветрове. Чайки кръжаха и шляпаха с крила. Много красиво!Спираше ни дъха… А цветовете на храстите бяха ги обточили като рамка на авангардна картина. Щраках кадър след кадър с телефона си. Исках да запечатам всичко и в главата си…това трябва да остане у мен завинаги…това вълшебство…
            Инес тътреше дъската си за сърф, но океанът беше притихнал и нямаше вълни. Водата беше лазурна, топла и примамваща. Плувахме и се изтягахме на шезлонгите, пихме плодови сокове и ледени безалкохолни коктейли. Слънцето ни зашеметяваше, станахме лениви и отпуснати. Мързелувахме и това беше ОК. После се прибрахме в хотела, защото слънцето беше в зенита си и ни изгаряше. Плажът опустяваше, всичко живо изчезна на сянка. Белият пясък се беше превърнал в жарава.

                    Аз подхвърлих между другото:
Инес, искам да се държиш по-възпитано. Не трябва така да говориш с Рамон.
Добре. Но той не трябваше да е толкова груб, нали?
Кимнах, защото беше така.

Това, че той е груб, не означава, че и ти трябва да му влизаш в тона. Ясно ли е?
Да. Съжалявам.
             Взех да щракам на лаптопа, а Инес на телефона си. Бях и купила телефон и тя със светнали очи го разучаваше. Питаше ме за бутоните и вече го разцъкваше успешно. Обещах да и купя таблет, но това щеше да стане след като изляза от клиниката.
                  Надвечер тръгнахме по крайбрежната улица. Зелената градина, искрящите цветя и белите ресторанти в нея бяха чудесни. Ресните на палмите леко се полюшваха от вятъра. Седнахме в едно ресторантче до океана и загледахме залеза. На масата в едно бурканче проблясваше светлинка…Беше много уютно и мило… Пътеката на последните слънчеви лъчи и яркото зарево са много красиви… Колко е прекрасен животът на земята! Не ми се умираше… Исках още от тази красота, от този рай… С чаша искрящо каберне в ръка, взирах се като омагьосана в океана, в червения диск на залеза и в тъмните очета на Инес…Обещах си, че няма да се дам…няма лесно да се дам! Ще се оправя! Тази нова увереност ми даде силен импулс за борба… Борбата за живота ми! Ще се инатя … до последно…Ще се преборя!
Чудех се кога да кажа на Инес за операцията. Изпъдих тази мисъл като досадна муха и реших, че не трябва сега да си разваляме настроението. Мислех, си че в момента съм жива, нищо не ме боли и бъбрекът може да почака до седмицата…
Дните се изнизаха като вълшебен миг и ние пак лъкатушехме по магистралата. Музиката вървеше, но не ни беше толкова весело. Инес доста сериозно възприе новината за моята операция, въпреки че аз се правех на спокойна и уверена, че не е нищо страшно.
Оставаха няколко километра до Тихуана, когато телефонът ми звънна.

Селина, ще идвате ли днес?
Какво става с тебе, Рамон? Как си?
Ами по-добре, но ще се радвам да ми донесете нещо за четене ако е удобно. И да видя онова малко дяволче Инес…
Ок. Идваме след малко.

„Идват…Исусе, каква красавица е Селина! Какви очи, какво тяло…И Инес колко е опасна. Фурия…Хубавици… харесват ми…чаровни са …А малката е като струна, може да я взема в школата по водни скокове…“ -мислите се стрелкаха в главата на Рамон и той се замисли.

 



                   И тръгнахме отново към стая 118.

                  Рамон беше добре. След няколко дни щяха да го изследват отново и да го изпишат. Имаше много работа. Тренираше юноши за водни скокове от трамплин. Изоставаха вече втора седмица с графика. Трябваше да наваксат и да тренират много.
                 Tъмните му маслинови очи ме гледаха дръзко. Усмихна се. Не знаех, че има такава пленителна усмивка. Зарадва се като отворихме вратата и нахлухме с покупките и книгата, която му избрах. Селина, я се стегни! Прегази човека, а сега взе да се захласваш по него!

Хей, момичета, забравихте ме. Какво става с вас?
Здравей….Рамон, да се сдобрим. Какво ще кажеш? – подхвана го Инес - Извинявай, че бях груба.
Инес, дай лапа. Извинявай и ти, че не беше моя работа да се бъркам…
                  Стиснаха ръце и се сдобриха. Разтопиха ледовете бързо. После Инес му подаде кутията със сладолед и го зачака да я отвори. Гребнаха със лъжичките и всичко беше наред. Лакомници…Надпреварваха се кой най-бързо ще се справи със сладоледа. После играха на карти и домино. Изкарахме хубав следобед. Вече бяха като стари приятелчета.            

                  Рамон повече не разпитваше нищо. Инес бърбореше безспир.
Рамон, дай да ти нарисувам нещо на гипса.
А, нееее - дърпаше се той.
                Инес го прикова и започна да рисува море, дъската си за сърф и слънце. Това беше щастието и – тези три неща. После започна да му обяснява как се кара сърф.
           Рамон я разпитваше умело. Умееше да я слуша и се вживяваше с нея.
               Аз ги гледах отстрани внимателно. Май ми харесваше картината – красив тъмноок мъж и весело тъмнооко дете как се забавляват. Рамон беше хубав. Признах си го най-накрая. Подутините са изчезнали, лицето му е избръснато и мъжествено. Не познавах този мъж, не знаех какъв е, що е, какво работи или не работи, семеен ли е или не, нищо не знаех, но ми харесваше. Не ми пукаше какъв е. Нищо повече. Не исках нищо. Само някаква смътна и неясна симпатия си проправяше път у мен. Нещо леко запърха в стомаха ми,   и изненадващо…Не беше най-подходящото време за това, така че ще го натикам на заден план…
             Когато станахме да вървим, Рамон ми задържа ръката и ми хвърли жарък поглед. Благодари ми и попита:

                − Селина, кога ще ви видя пак?
           Инес забърбори бързо, че ще ме оперират след ден- два.
             Аз мълчах. Не можех да изплюя камъчето. Най-накрая на излизане успях да му прошепна тихичко:

Ако се излекувам, ще се видим.
       Рамон ме затрупа с въпроси. Казах, че ще говорим по телефона. Не исках Инес да чуе моята тайна. Че рискът е голям. Че може да не оцелея.
            Тръгнахме си. Чакаше ме дълга нощ преди да пристигна на утрото в клиниката. В същата клиника, в която е и Рамон. Сърцето ми беше объркано. Разкиснах се. От неизвестното. С един замах натиках отчаянието в дълбоката ниша на мозъка си. Отчанието добре, разделих се с него… Но съмнението ме заръфа като прегладнял пес…Смес от чувства ме връхлитаха и бушуваха като ураган… Исках да съм жива и здрава, да си гледам детето, а може би и малко любов

          Телефонът ми звънеше на пожар няколко пъти преди да отговоря. Беше Рамон. Бях се затворила в себе си. Не ми беше до разговори. Не ми се говореше с никого. Но все пак му казах, че влизам за операция на другия ден. Той разбра, че ме е обзел страхът и си спести приказките и утешаването. Бях сприхава и нервна като пред състезание. Все пак ми пожела - успех. Успех…нуждаех се много от успех…
                Утрото беше настъпило все още хладно и свежо. Станах от леглото доста замаяна от сън. Рано преди нощта взех няколко хапчета, за да спя непробудно и наистина спах. Никакви сънища не ме тормозеха. Снощи оставих предвидливо Инес при Алда, за да предотвратя сбогуването преди да замина.

                  Влязох в банята за бърз душ. Водата беше студена, течеше по мен и охлаждаше горещата ми глава. Затворих очи и не мърдах. Струята беше като пороен дъжд, стичащ се от небето. Отидох да се облека и щом отворих шкафа видях, че някои неща са размествани. Огледах внимателно, нищо не липсваше, но вещите ми са пипани от някого. Инес? Едва ли…тя не бърника тук в бельото ми. Някой е влизал. Стана ми противно. Притесних се. Само това ми липсваше…             

                Трескаво отворих другите чекмеджета. И там нещата си бяха там, но не на тези места, където ги оставях. Мисълта ми препускаше. Затваряхме винаги прозорците, заради климатичната инсталация. Нямаше разбита брава, значи е влизал някой с шперц. Трябва допълнителни резета да поставим, а също и охранителна фирма да потърсим. Но това го оставих за после. После…после…
           Приеха ме веднага и ме подготвиха за операцията. Всички изследвания, които бях направила лежаха в папката на професор Леон Мигелес. Легнах на операционната маса със страх. Изпитвах голям страх. Всичко, което знаех за йога и разни техники в съзнанието ми против страха … изчезнаха. Не смеех да мръдна, нито да кажа нещо, нито да мигна с очи. Страхът беше пуснал пипалата си и ме беше парализирал като в капсула. Чувстувах се като животно на заколение… Копнеех за бялото хапче против страха, но не биваше да вземам никакви хапчета предварително. Анестезиоложката дойде до мен, каза ми нещо успокоително, което изобщо не чух и започна да ми инжектира упойката. Погледнах нагоре, помолих се на Господ, на Девата от Гуадалупе, и на небето да ме спасят. Исках последен шанс! Последен шанс…да изкарам повече от отредените ми 5 години! После потънах в бездната надолу, надолу…безпаметно и спокойно.    Съзнанието ми се замъгли и заспах.
               Очите ми бяха като залепени с восък. Чувах гласове, усещах,че някой ме вика, леки шамарчета ме пляскаха по лицето, разтърсваха ми ръката, но аз не можех да изляза от съня. Събудих се в стаята бавно и мъчително. Не можех да се осъзная къде съм. Толкова добре ми беше в бездната…в безкрая. Накрая отворих очи и видях същата докторка, която ме беше приспала. Тя ми се усмихна и ме остави сама като видя, че идвам на себе си. Започна първият ден от изпитанието.  Бях омотана с тръбички, свързана с някакъв апарат, който тихо жужеше…Болеше ме. Много ме болеше. Натиснах звънеца и сестрата дотърча веднага. Сложи ми инжекция, болката започна да затихва и аз пак заспах. През първият ден беше най-тежко и спях през цялото време. На сутринта като отворих очи я видях… На шкафчето до леглото беше поставена малка порцеланова фигурка на Девата от Гуадалупе. Някой е идвал…кой ли…
                 Не ми се говори за тези седем – осем дни. Отварях очи, поемах лекарства, сменяха превръзката ми, болеше…Професорът каза, че е изчистил туморът. Само бъдещето ще покаже какво следва…
            Говорих с Инес по телефона и се радвах да чуя звънкото и гласче. И аз правех усилия да звуча весела и бодра. Не исках да идва Инес да ме навестява в това отделение на смъртта.

                         − Дума да не става!- повтарях на Алда всеки ден.
             Поръчвах им да се забавляват и да не правят сметка на парите. Оставих достатъчно пари на Алда да им купува храна и всичко, което им трябва.
                   На деветия ден изчаквах в леглото да пристигне таксито, което бях извикала. Багажът ми стоеше на масата. Чаках търпеливо.
             Изненадващо на вратата се показа тъмното лице на Рамон. Беше усмихнат и свеж за разлика от мен. Бяхме си разменили ролите в тази клиника.

                       − Привет, Селина! Вече виждам, че си ОК, щом те изписват. И аз ще съм без гипс след седмица. Ще почваме сиестата! Можеш ли да танцуваш самба? И да не забравиш да вземеш Девата от Гуадалупе.
              − Офф, Рамон…ооо
                 Значи той е идвал, когато се мятах в полусънно състояние.
                   Направих усилие за усмивка. Бях още потисната. Той се приближи и седна на леглото.

                       − Ще се оправиш. Най-трудното мина. Дръж се! Малко си бледа, но лятото е пред теб…Ще има още хубави дни на плажа.

                  Силните му пръсти на здравата му ръка ме хванаха, аз стиснах зъби да не заплача… Колко му трябва на човек? Една топла дума на приятел ти стига. Влязох сама в това изпитание, но хубаво беше, че някой го е грижа за мен… Че някой ме посреща… Май съм станала свръх чувствителна…

                       − Благодаря, Рамон! Благодаря…

                   Разхълцах се. Не можах да се сдържа. Сълзите ми извираха ли извираха, нямаше спиране…
От рецепцията ми звъннаха да слизам. Аз станах бавно от леглото. Една здрава мъжка ръка ме хвана за кръста и ние се отправихме към дома.

 

Продължава...

 

 

© T.Т. Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??