Мирабел (С. Р.)
6 3
17.04.2019 г., 7:52 ч.

Последна среща 

  Проза
1208 2 5

Не чукай на вратата на порутена къща. Има кой да ти отвори, но няма кой да те приюти. 

Чукаш все пак? Добре. Ще ти отворя. Заставам с гръб и малко настрани, за да не видиш сълзите ми. И все пак надничам, не мога да не те погледна. Искаш ли да знаеш? Още те обичам, но аз не съм аз. Любовта ми е остатък. Не свети. Ту изчезва, ту се появява бледолика. Недъгава. Необратимо е. 

И все пак се радвам да те видя. Какво искаш, не знам... Да се върнеш? Къде? То няма къде. Къщата е срутена, а аз съм сменена. Да се извиниш ли? Защо? Не съм аз, за да го приема. 

Пък и не се сърдя. Винаги ще те обичам. Но съм друга и ти няма как да ме припознаеш.

Хайде, иди си...

Добре съм.

Легнах в твоите ръце и ти ги дръпна.

Сега съм в Неговите. На Духа. Малко мъртва. Своя.

© С. Р. Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Граници »

10 място

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??