Последна среща на гарата
Беше ранно октомврийско утро. Слънцето все още плахо разкъсваше облаците. Тънката мъгла може би щеше да се вдигне съвсем. Крачех бавно. Не бързах. Почти бях стигнала пиацата със спретнато наредени таксита. Падналите листа танцуваха едва-едва под дирижирането на слабия вятър. Отворих вратата на последната кола и се качих в топлото купе.
- Добро утро - поздрави ме шофьорът и остави все още димящото си кафе в поставката за чаши. - Накъде?
- Към... към автогарата.
Без да казва нищо друго, той плавно излезе от колоната и потегли.
След петнайсетина минути платих и слязох. Мъглата почти се беше вдигнала, а слънцето сякаш надничаше все по-настоятелно. Погледнах часовника - подарък от теб - почти 9.30. Автобусът ти се очакваше да пристигне всеки момент. Минах през закритата чакалня. Имаше много хора - все възрастни. Тук-там се гонеха малки деца. Отидох до малкото барче в ъгъла и си поръчах кафе. Взех топлата пластмасова чаша в ръка и излязох навън. Седнах на една пейка ...