3.

В следващите дни Катя не оставаше повече от нужното при него. Идваше сутрин и вечер за по десетина минути, колкото да му остави храна и да му смени завивките. Не му правеше повече масажи – остави мазилото на масичката и му каза да се масажира сам. Той не й отвърна нищо. Не смяташе да й се обяснява, нито да я моли за каквото и да било.

Родителите му идваха всеки ден след работа и обикновено Катя ги въвеждаше, но от два дена влизаха сами. Джони не остана глух за въпросите на майка му да не би медицинската сестра да не се грижи повече за него.

– Вече съм добре – отвърна й по-твърдо, отколкото искаше. – Наистина, мамо, нямам нужда от постоянни грижи. Съвсем скоро ще си дойда вкъщи.

– Как така? – попита баща му.

– Така – каза Джони. – Почти съм възстановен. И се чувствам добре.

– Но, миличък… – майка му примига загрижено насреща му. – Докторът каза, че ще мине месец преди да те изпишат, и още поне два, преди да се върнеш към нормален начин на живот.

Последното ядоса Джони.

– Нормален начин на живот?

– Така де…

– КОЕ МУ Е НОРМАЛНОТО НА ЖИВОТА МИ?

– Имах предвид…

– КАКВО ИМАШЕ ПРЕДВИД? ЧЕ Е НОРМАЛНО НА ЧОВЕК ДА МУ УМИРАТ ПРИЯТЕЛИТЕ?

– Не викай на майка си, Мартине. Нито тя, нито аз сме виновни за случилото се.

– Знам – Джони изгледа баща си със злоба. – Аз съм виновен, аз и никой друг. И отсега нататък ще трябва да живея с това. Така че не ми обяснявайте кое е нормален живот и кое не.

– Да, миличък, съжалявам, не исках да прозвучи така… – майка му се наведе над него и го погали нежно по главата.

– Как така си се възстановил? – попита баща му.

– Екатерина е дочула хирурга, докато говори със свой колега по телефона. Казват, че темповете на възстановяването ми са направо невиждани… или нещо от тоя сорт. Но какво значение има, нали ви казах, че се чувствам добре?

– Миличък – майка му го погали още веднъж, този път по-бързо, но по-продължително. – Не го слушай, миличък. Баща ти…

– …е щастлив, че се чувстваш добре – довърши вместо нея баща му. – И все пак ти беше в кома цели три дни, половината ти кости бяха счупени… цяло чудо е, че можеш да вървиш! Докторът ми показа снимките – нужното за възстановяване време, което ти назначиха беше по-скоро за пред майка ти, да не се притеснява. Не ми каза открито, но ми намекна да очаквам много повече. Дори ме попита дали има кой да се грижи за теб постоянно, докато с майка ти сме на работа. Не вярвам да е говорил празни приказки, Марти, доктор Чобанов е най-добрият специалист в цял Пловдив.

– И е казал на най-добрия специалист в страната, че съм се възстановил по-бързо от очакването. Питай го, ако искаш. Даже не знам защо не ти е казал.

– Докторът е зает, миличък – майка му му оправи възглавницата. – Едва ли има време да се обяснява на всички близки и роднини.

– За мен ще има време – все пак съм медицинско чудо.

Джони забеляза замисления поглед на лицето на баща си и знаеше, че и той мисли същото – в това, че доктор Чобанов не е уведомил никой за състоянието на Джони, имаше нещо странно, съмнително.

– Ще говоря с него – Баща му се засили към вратата.

– Не! – гласът на Джони го закова.

– Не?

– Аз ще говоря с него. Ако обичаш, татко, аз знам най-добре как се чувствам, нека да го обсъдя с доктора.

Баща му се спогледа с майка му и след кратко мълчание кимна.

– Е, добре тогава.

– Марти – майка му стана, направи две крачки до чантата си, която бе оставила на масата и извади от нея черен шоколад. – Хапвай по няколко блокчета на ден. Ще дойдем утре вечер, аз може би и по-рано.

– Добре, майко.

Един час по-късно влязоха Георги и Денис. Бившите му съученици изглеждаха загрижени, и Джони се зачуди дали само не изглеждаха така. Не бяха толкова близки вече, както в гимназията, но освен Алекс и Стоян, бяха най-близкото нещо до приятели, което Джони имаше.

– Джони, братле… – предпазливо почна Жоро. – Изглеждаш ужасно.

Тънка усмивка повдигна крайчеца на устните на Жоро и той изчака Джони да се засмее преди на свой ред да отпусне смеха си. Денис само се усмихваше.

– Всъщност изглеждаш доста добре – каза той. – Очаквахме… е, и ние не знаем какво точно очаквахме, но се радваме на това, което виждаме.

Джони им каза, че и се чувства добре. Те изразиха съболезнования за Алекс и Стоян. Тъкмо за това Джони не знаеше доколко са искрени – той бе опитвал да съчетае двете компании, но безуспешно. Сблъсъкът на егота между Алекс и Жоро правеше въздуха около тях непоносим, затова Джони бе спрял да опитва. Но също бе спрял да излиза с Жоро и Денис. Затова сега се чувстваше неудобно от присъствието им, и двойно неудобно от положението, в което го заварваха.

Чувстваше се слаб пред тях и мразеше това чувство, затова – волно или неволно – го заместваше с чувство на неприязън, което маскираше с привидна учтивост.

– Нормално да се чувства добре – Жоро бутна Денис с лакът. – Видя ли сестрата отвън? Обзалагам се, че нашият Джони чувства много неща.

– Хей, Джони – Денис посочи празното легло до прозореца. – Свободно ли е? Изведнъж нещо ми стана, може и да поостана за няколко дни. – Той скочи на леглото, зави се през глава със завивката и започна да оправя възглавницата, като издаваше животински звуци. По някое време спря, задъхан и показа зачервената си глава. – Мислиш ли, че сестрата ще се погрижи за мен?

– О, със сигурност – отговори хаплив женски глас и секна мъжкия смях. – Ще се погрижи да те изхвърлят от тук.

Катя стоеше до вратата и гледаше Денис с измамна миловидност, която беше всъщност святкаща злоба.

Джони се засрами заради приятелите си и беше на път да се извини, но се спря. Защо пък да й се извинява? Той не е направил нищо лошо, а и едно извинение ще изложи не само него, но и нея – сякаш тя не може да го понесе или да се защити. И в очите й щеше да е още по-непривлекателно, да, нямаше съмнение в това. Той се засмя шумно, с което спука балона от напрежение в стаята. Жоро се засмя след него, а после и Денис се включи. Катя също си даде вид, че ситуацията е по-скоро забавна, но женската й гордост не й позволи да се засмее.

Преди вечеря реши да се разходи, но Катя не го придружи. Макар че валеше през последните дни, днес бе мрачно и студено, и навън нямаше толкова хора. Заведението пред хирургиите обаче бе пълно и Джони сви към източния вход, а после заходи към горичката на север. Гърбът още го понаболяваше, но ако ходеше изправен, като че ли болката затихваше. Краката му тежаха и бяха заслабнали, което правеше походката му да изглежда като тази на пингвин. Все пак беше добре, че Катя не беше с него да го види как върви. Походката му щеше да влезе в списъка с непривлекателните неща.

В горичката беше влажно и въздухът бе наситен, което отваряше широко дробовете му, само че при всяко дълбоко вдишване, болката в гърба го пронизваше. Измори се бързо и не можа да изкара двадесетина минути преди да се прибере в болницата. Още щом влезе във входа го удари типичната потискаща миризма на болница и болни хора, и Джони си помисли, че иска да се махне от тук при първа възможност.

Когато влезе в стаята, видя че Катя е оставила вечеря на масата – телешка пържола, която се оказа отвратителна и Джони я хвърли през прозореца. Беше видял бездомни кучета да се навъртат наоколо, все някое щеше да я изяде. Легна си с празен стомах и пълна глава. Отново превъртя катастрофата наум и не можа да се отърси от чувството, че каквото и да му говореха, на пътя нямаше крава. Дали не бе гледал странния чернокож мъж отстрани в полето твърде дълго? Затова ли бе пропуснал кравата? Но Алекс няма как да я пропусне, той не можеше да е погледнал встрани за повече от секунда. А и

Алекс беше перфектен шофьор, няма как да му е убегнало животното.

Мислеше и премисляше всичко това, докато главата не започна да го боли и клепачите да му натежават. Не разбра кога заспа, нито кога започна да сънува. Отново бягаше в гората. Знаеше, че са по петите му и скоро ще го хванат, знаеше и че не може да стигне светлата част в далечината. Затова просто скочи в пръстта и задълба надолу в тъмнината, докато не стигна огнената птица.

– Чудех се кога ще дойдеш пак, червей – рече му птицата.

– Какво си ти? – попита Джони.

– Аз съм създателят на тази земя – зная всичките й тайни, защото съм я построил. Виждам всичките обитатели на повърхността и онези които се крият на плитко под нея, но никой червей не е стигал до моя дом. Затова ще те наградя. Питай ме въпрос и ще получиш отговор.

Джони не знаеше как да формулира точно въпроса си, може би защото бяха няколко навързани, но знаеше, че ще може да го пита само веднъж.

– Е, – огнената птица разпери крила и от двете му страни хвръкна жупел. – Ще питаш ли, червей?

– Да, да, почакай малко.

– Създателят не чака своето творение.

– Хубаво е да го знам – рече Джони и въздъхна. – Но искам да знам и друго.

– Питай!

– За катастрофата е. Малко преди да блъснем кравата, видях отстрани в полето чернокож мъж в златна мантия. Всъщност донякъде той е причината за всичко. Въпросът ми е – кой е той?

– Хмм… – огнената птица помисли малко, сетне кацна на повърхността и заби нокти от чист огън в земята. Всичко наоколо просветна, както просветва през деня, когато слънцето се покаже иззад някой облак, и когато птицата се отлепи от повърхността, и повърхността угасна, тя рече – Не зная.

– Какво? Как така? Мислех, че знаеш всичко за своите създания?

– Така е, червей. Зная всичко за моите създания и все пак не знам нищо за този мъж.

– Но как така?

– Вече зададе своя въпрос. Аз ти дадох моя отговор.

– Нищо не разбрах!

– Помъчи се… или остани червей завинаги.

– Страхотно – изсумтя Джони и се обърна да си ходи.

– Червей – гласът на птицата звучеше като заповед. Джони закова на място.

– Да?

– Изхаби въпроса си за днес, но аз имам въпрос за теб. Спомена, че сте блъснали крава, правилно?

Джони кимна, но огнената птица все още го гледаше въпросително и той реши, че може би червеите не могат да кимат.

– Правилно – каза Джони.

– Видях какво се случи, червей, видях цялата катастрофа. Но крава не видях.

– Моля? – Джони ясно чу птицата, но сякаш не усмисли думите му от шока, който го накараха да изпита.

– На пътя нямаше крава, червей.

– А какво тогава?

– Нищо.

– Нищо?

– Нищо.

– Но как… какво се случи?

– Нищо – отвърна огнената птица. – Колата просто губи контрол и се блъска първо в мантинелата, после в кола в дясната лента. Ти, червей, излиташ през предното стъкло. Трябва да призная, че беше почти забавно.

– Знаех си! – Джони каза по-скоро на себе си, но изглежда заинтригува и огнената птица.

– Знаел си? Тогава защо каза, че сте блъснали крава?

“Защо наистина?” – помисли си Джони и отговорът изскочи в ума му.

– Защото така ми казаха докторите.

– И ти им повярва? – някъде в главата на птицата огънят се заклати и стана оранжев, червен дори, и затанцува сякаш силен вятър го принуждаваше. Огнената птица се смееше.

В следващия миг стана сериозна, а огънят й сякаш поутихна.

– Трябва да бягаш.

– Какво? – попита Джони.

– Трябва да бягаш, Марти.

Пръстта над огнената птица започна да се рони и тогава Джони усети земетресението.

– Какво става! – Джони не успя да скрие уплахата в гласа си.

– Събуди се, Марти! – уплахата в гласа на огнената птица беше повече от тази в неговия. – Събуди се! Трябва да бягаш!

Пръстта се срути върху птицата и изведнъж стана тъмно и студено.

– СЪБУДИ СЕ, МАРТИНЕ! – птицата все пак извика, незнайно как, но гласът й беше женски.

И тогава Джони се събуди.

Не виждаше добре, защото тя не бе светнала лампата, но усети лавандулата в парфюма й. Катя се беше надвесила над Джони и го тресеше и викаше в границите на шепота:

– СЪБУДИ СЕ!

Джони хвана дланите й.

– Какво става? Катя, ти ли си? Какво има?

Усети, че тя трепери от вълнение.

– Трябва да бягаш от тук!

– Какво? Това някаква шега ли е, Катя?

– СТАВАЙ!

Единствената светлина в стаята идваше от пълната луна, която се промушваше през прозореца, и сега падна точно на очите й. Щом погледна в тях, тръпки побиха Джони и той разбра, че тя не трепери от вълнение, а от страх. Мощна вълна адреналин се вля в тялото му. Той скочи от леглото, пренебрегвайки пронизващата болка в гърба. Адреналинът беше по-мощен от болката.

– Какво става? Кажи ми, Катя!

– БЪРЗО – тя викаше в шепот, – НЯМА ВРЕМЕ. ТЕ ИДВАТ ЗА ТЕБ!

– Кой идва за мен?

– ТРЯБВА ДА БЯГАШ ОТ ТУК! ТЕ ИДВАТ ЗА ТЕБ!

Въпреки, че цялата се тресеше, тя го поведе към вратата, спря пред нея и се заслуша.

– Как…

– ШШШТ! – тя му заповяда и той изпълни.

Наведе се отново и заслуша. Явно реши, че е чисто, защото отвори вратата и се подаде навън, но едно биене на сърцето по-късно Катя се шмугна обратно и избута Джони назад, преди да затвори вратата. Издърпа го в центъра на стаята и се заозърта като заек, изплашен и премислящ. Очите й се спряха в прозореца.

– Ела – прошепна му тя, но не го остави сам да дойде, а го задърпа. Отвори прозореца напълно и си подаде главата навън. Промърмори нещо, което прозвуча като “ще стане”, сетне го погледна. – Бързо, трябва да се покатериш.

– Какво? Не, не! Луда ли си?

– Ще те хванат, Мартине!

– Кой ще ме хване?

– Аз… не знам. Но вече са тук. И след секунди ще влязат в стаята! Бързо, трябва само да извървиш два метра по перваза до съседната стая. Прозорецът е отворен, видях.

– Защо? – попита я Джони.

Катя го гледаше с недоумение.

– Какво… какво защо?

– Защо го правиш? Ще си навлечеш неприятности заради мен.

– О, Марти. Късно е за това.

Джони не разбра точно какво трябваше да означава това, но нямаше и време да разбере. И двамата чуха тропане на обувки пред вратата. Наистина беше късно за каквото и да е. Джони се покатери на перваза от вътрешната страна и стъпи с единия крак от външната. Тогава някой почука.

– Тръгвай – прошепна му Катя. – Аз ще ги забавя.

Ново почукване, последвано от натискане на дръжката. Добре, че тя се беше сетила да заключи.

– МОМЕЕНТ – Катя извика с престорено отегчен глас и заходи бавно към вратата.

Джони пристъпи с два крака от външната страна на перваза и направи нещо, което знаеше, че не трябва – погледна надолу. Всичко вътре в него се обърна и главата му се замая. Само че адреналинът още го държеше и той се хвана здраво за издадена колона в стената, пристъпвайки бавно, но сигурно. Някъде зад себе си чу гласа на Катя, строг и писклив едновременно. Издърпа се за ръба на издадената колона и пристъпи към другия прозорец. Промуши се вътре без да очаква, че може да има и други хора. Направи няколко крачки, преди някой да светне лампата.

– Кой си ти? – Джони се обърна и видя старец да стиска завивките в горния край, донякъде изплашен като дете. После явно го позна, защото пусна завивките и с мъка се набра на ръце, за да се облегне на стената. – А, ти ли си. Момчето от катастрофата.

Джони кимна.

– От прозореца ли дойде? – попита го дядото.

– Да, аз… – Джони се замисли за миг, после прецени, че дядото едва ли ще каже на някого и каза: – Трябва да избягам от тук.

Щеше да му казва и други неща, но дядото вдигна ръка и го спря.

– Не е нужно да ми обясняваш, моето момче. Аз съм стар и не ме вълнуват причините на младите. Но преди да тръгнеш, позволи ми да ти дам един съвет на старец, чиято младост бе отнета на фронта.

Отначало Джони мислеше да отсвири стареца и просто да изчезне колкото може по-бързо от тук. Но нещо в думите на стареца го заинтригуваха и той се обърна изцяло към него.

– Моля – каза Джони. – Дайте ми съвет.

– Трябва да избягаш, значи, така ли?

– Точно така – отвърна Джони.

– Е, ами тогава бягай – рече дядото и отгърна завивката. Джони отначало не разбра какво трябваше да види – под завивката нямаше нищо. И тогава схвана. Гледката го стъписа толкова, че почти забрави за мъжете, които го издирваха. – Бягай, докато можеш, моето момче.

Някакво силно чувство се вряза в стомаха и гърдите и гърлото на Джони, чувство по-силно от болката в гърба и адреналина в краката. Чувство, от което, знаеше, няма никога да се отърси.

Той погледна в очите на стареца и видя добротата да ги навлажнява. Не каза нищо, а и не смяташе, че дядото иска от него да каже каквото и да е. Обърна се и закрачи към вратата. Спря се пред нея, заслуша се, както беше направила Катя, открехна леко и подаде глава. Чу гласовете от неговата стая, а после чу гласа на Катя да се извисява най-високо.

Коридорът беше празен. Джони излезе, затвори бавно вратата и със ситни стъпки побегна към стълбите. Размина няколко други сестри, които го попитаха къде отива и които не получиха отговор. Пет или може би десет минути по-късно успя да се измъкне от болницата. Навън беше тъмно и студено, а Джони беше облечен само по болнична нощница. Въпреки това не чувстваше студ. Всичко друго, но не и студ. Най-вече чувстваше, че е готов, макар и да не знаеше за какво. Да бяга, да, готов е да бяга. Но накъде? Не знаеше дали мъжете горе вече не са се усетили, че е избягал. Сигурно и те вече слизаха надолу. Надяваше се само Катя да е добре. “Не се разсейвай, Мартине! Мисли, мисли! Не можеш да отидеш при майка и татко. Които и да те търсят, сигурно наблюдават тъкмо там.” Също не можеше да отиде нито при Жоро, нито при Денис. Мъжете сигурно имаха списъка на всички, които го бяха посетили в болницата. Всички, при които не можеше да се скрие. “Всички, които не бива да излагам на опасност.” Отново се сети за Катя. Да му беше казала поне къде да отиде! Помисли си за гората, но ако той беше на мястото на онези мъже, щеше да я изкорени, докато не го намери. А и сънят, който се повтаряше почти всяка вечер го плашеше. От гората няма излизане. “Но и да седиш тук няма да ти помогне.”

Затова побегна. Пое на юг без да се замисли, но когато стигна прелеза и продължи на юг към Кючук Париж, вече знаеше накъде бяга и осъзна, че още отначало е знаел. Спря уж да си почине, но за миг се поколеба дали да не поеме в друга посока. Дали да не спи в някой вход, на някоя забравена пейка, в някоя морга за коли? Не, там нямаше да има телефон, нито интернет. А Джони имаше нужда от двете. Затова продължи да бяга към нея, единствената, която не го посети в болницата.

Маргарита.