1.

Имаше странна линия в асфалта, която криволичеше ту вляво, ту вдясно и отвличаше вниманието от скучната, праволинейна маркировка. Намираше се в аварийната лента, но единствено в посока от София към Пловдив, затова винаги, когато се прибираше, Джони сядаше отдясно да я наблюдава. И през цялото време се опитваше да игнорира двамата отпред.

– Разбирам аргумента ти, Алекс! – натърти Стоян. – Просто ти не разбираш, че никога не е имало истински комунизъм.

– Ето, пак се почва – отвърна Алекс с отегчение в гласа. – Всеки път едно и също. Само не мога да разбера защо винаги ми го повтаряш, докато шофирам и не мога да избягам от теб.

– Не можеш да избягаш от истината. – Ако Джони не познаваше Стоян, щеше да заключи, че го прави само за да дразни Алекс. Но Стоян наистина беше убеден в правотата на абсурдните си твърдения, и често влагаше дразнещата упоритост на софиста, за да убеди и другите.

Обаче Алекс не беше като другите. За всеки от малкия социален кръг, сформиран от тримата, беше пределно ясно, че ако някой ще има успешен бизнес, то няма да е по-успешен от бизнеса на Александър. И най-вероятно ще го дължи на Александър. Въпреки че беше най-добрият му приятел, въпреки че се познаваха от деца, понякога на Джони му се искаше Стоян да надделее във вечния им спор с Алекс. И не защото вярваше, че е прав – за Джони истината беше някъде по средата, макар че повече я чувстваше там, отколкото можеше да го изрази с аргументи. Затова предпочиташе да си мълчи.

– Истината, упорита тикво, е че няма значение имало ли е истински комунизъм, или не. Няма значение и дали има истинска демокрация и истински капитализъм. Единственото, което има значение е какво ще направиш с твоята ситуация. Хората, които правят нещо, го правят при всякакъв режим, под всякакви условия. Всичко останало е вятър и мъгла, оправдания на слабия!

– Говориш като отвратителен човек.

На това Алекс единствено изпуфтя, след което даде ляв мигач, изпревари бавния ТИР отпред и повече не каза нищо.

Джони вече дори не виждаше линията в асфалта. Алекс продължи да кара в лявата лента. Стоян мълча известно време, но беше известно, че Стоян не може да мълчи дълго време, затова скоро се обади:

– Какво ще направиш, ако трябва да работиш за някого, ти и другите работници произвеждате всичко, а той взима лъвския пай от печалбата?

– Ще се махна. Ще създам нещо свое.

– Значи признаваш, че системата не ти харесва. – Стоян се засмя тънко, сякаш предвкусвайки, че правотата му ще бъде призната. – Но какво, ако не можеш да се махнеш?

– Какво значи да не мога да се махна? За демокрация ли говорим още, или за робство?

– Да.

– Не ми се прави на умен, Стояне. Не ми пробутвай завистта си като загриженост за хората.

Стоян се изсмя.

– Чуваш ли се? – каза той и се обърна към Джони на задната седалка. – Чуваш ли го? Говори за хората, сякаш не е един от нас.

– Не съм работник, ако това искаш да чуеш. И няма да бъда. По-скоро ще умра.

– Никой не ти казва да бъдеш работник. Стани търговец, ще ти отива.

– Мислиш ли? – Александър бе доловил ироничната нотка в гласа на Стоян, и сега беше негов ред да бъде ироничен. – Ако си искам всички пари, които ми дължиш, и тогава ли ще ми отива?

Стоян се засмя, но смени темата за парите, които дължеше на Алекс.

– Не знам защо толкова упорито отричаш важността на работниците, на хората които ВСЪЩНОСТ създават нещата. Те са толкова важни колкото и хората, които продават нещата.

– Като са толкова важни, да си ги продават сами!

– Глупости! Какъв аргумент е това, кажи ми? – Стоян отново търсеше подкрепа в Джони, който само вдигна рамене и впери поглед през прозореца, в полетата, селата и полускритите от мъгла Родопи. В началото се палеше колкото Стоян, макар че ако трябваше да признае, клонеше към мнението на Александър. Сега обаче не го вълнуваха подобни неща. Беше се замислял с какво иска да се занимава, но твърде малко и повърхностно. Понякога Джони се чувстваше неловко в тяхната компания. Знаеше, че Алекс ще започва бизнеси, докато успее. Беше пробвал три пъти и три пъти се беше провалил. Но никога не изглеждаше така, сякаш е приел провала като поражение. Напротив, след всеки провал Алекс се мобилизираше двойно повече от преди и залягаше над книги, учебници и семинари, които нарочно не казваше откъде е свалил, за да дразни Стоян. Не че нямаше да му каже, ако Стоян го попиташе, но умишлено чакаше да го попита, и съответно да признае, че Алекс е прав. А това нямаше как да се случи.

Въпреки вечния им спор, Стоян никога не се държеше снизходително към маниакалната обсебеност на Алекс от това да успее. Напротив, подкрепяше го и вярваше в него, единствено той и Джони от всичките им приятели. И доколкото Джони можеше да прецени, Алекс наистина ценеше тази подкрепа. Но някъде дълбоко под подкрепата се криеше и страха от това в какво може да се превърне Алекс. Може би Стоян вярваше, че с Джони трябва да държат приятеля им здраво стъпил на земята. За негово собствено добро, и за доброто на всички останали. Което ласкаеше Алекс повече от всичко. И беше причината двамата да си останат приятели от гимназията до университета.

Стоян беше програмист и това беше другата причина с Алекс да си останат приятели. Бизнесите, които последният започваше, бяха онлайн и да имаш под ръка приятел програмист беше полезно. Джони подозираше, че последният бизнес, който Алекс започна, го започна именно със Стоян, но така и не разбра пълната история. И да се бяха наговорили, не разбираше защо не му казаха. Джони нямаше да се разсърди, ако правеха нещо без него. Сам осъзнаваше, че няма таланта на търговеца, а не знаеше как да напише и един ред код. С какво можеше да им е полезен, дори да го бяха включили? Не, нямаше да им се сърди, но ако го бяха скрили от него, искаше поне да разбере защо.

Всичко това, както и въпросът за бъдещето на Джони го тормозеха от известно време, и той знаеше, че трябва да се насили да мисли за тези неща, да вземе някакво решение, но всеки път, когато опитваше, в главата му излизаше нейният образ. Почти година мина откакто Маргарита го заряза, но раната не се затваряше, а сякаш забираше.

И не го вълнуваха бизнеси и успехи, не го вълнуваше нищо от бъдещето. А може би трябваше. Джони усещаше дистанцията между него и Алекс, тиха, но осезаема. Никой не говореше за това, но и двамата я усещаха, както се усеща вятъра. Някой ден вероятно щеше да ги издуха в различни посоки, но Джони сякаш нямаше да има против.

Подминаха Пазарджик, когато Алекс настъпи газта. Никой не беше говорил през последните десетина минути, и Стоян реши да промени това.

– Просто казвам, че не може да отречеш злините на капитализма. Не отричам злините на комунизма, но компаниите се управляват от монарси, които бият камшика на своите роби. Не мислиш ли, че ако работниците имаха дял от компанията, за която работят, щеше да е по-добре? За какво са му на Чарли О'Брайън петстотин милиарда, кажи ми? Един, два, десет – нека си ги има. Но петстотин? Знаеш ли условията, при които работниците се трудят в складовете му?

– Никой не ги кара да работят там – отегчено вметна Алекс.

– Напротив! Системата ги кара!

– Да се преместят в друга държава, при друга система. Не са дървета, никой не ги държи вързани за земята.

– Отново – мислиш като предприемач. Но ако всички мислеха като теб, предприемачите нямаше да съществуват!

– Какво?

– Ами, помисли. Ако всички бяха предприемачи, нямаше да има кой да им върши робския труд.

– В момента говориш небивалици.

– Виж ти, значи и аз ставам за предприемач.

– Ако продаваш комунизъм, равен няма да имаш.

Нещо встрани хвана погледа на Джони и той остана глух за дрязгата на своите приятели. Насред жълтите полета стоеше чернокож мъж, облечен в дълга, златна мантия, окрасена с орнаменти. Гледаше право в тях. В него? Джони примигна два пъти и когато колата се приближи по-близо до странния мъж, вече се увери, че да, наистина гледаше право в него. Или в тях. В колата със сигурност.

– Вижте го този! – прекъсна кавгата им и им посочи през предното стъкло.

– Какво, по… – измънка Стоян, докато Алекс прихна:

– Я, шаман!

– АЛЕКС, СПРИ! – Джони чу вика на Стоян и не чу нищо друго.

Всичко се случи толкова бързо, че не знаеше дали изобщо нещо се е случило. Усещаше главата си да се върти в центрофуга от заглушени крясъци, спирачки и чупене на стъкло. А после усети, че лети. Не знаеше колко дълго летя, нито кога се приземи. След секунди или минути, или часове чу сирената, но може би просто сънуваше. Да, всичко това беше сън, трябваше да е сън. 

Но дали щеше да се събуди?