11.12.2008 г., 16:24 ч.

Последният ден 

  Проза » Разкази
1161 0 5
7 мин за четене
ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН

Старецът се огледа. Улицата беше обичайна за този час на деня. Минувачите бързаха нанякъде по своите работи. Повечето, кой знае защо, носеха черни дрехи - и младите, и старите. Небето сивееше. Лъхаше студ - повей на късна есен. Предиобедното време предразполагаше към меланхолия.

Мъжът тръгна да пресича улицата. Крачките му бяха ситни. Отстрани не личеше, че му причиняват затруднение. Усещаше го само той. Изправи се пред банкомата и се огледа. Не виждаше надалече много добре. Физиономиите на хората бяха размазани. Сложи си очилата и нещата малко се подобриха.

Набра номера и от процепа на автомата се подадоха няколко банкноти. Пенсията му не беше голяма. Взе парите и се дръпна настрана, за да ги прибере. Тогава зърна отляво черна сянка. Усети, че някой го перна през ръцете и докато разбере какво става, изгледа гърбовете на две черни якета, които прибягаха пред него и изкряскаха нещо, което отдалече наподобяваше смях. Крадците бяха доволни от лесната плячка.

Човекът се огледа безпомощно. Минувачите край него безразлично се движеха в двете посоки на тротоара. Кой ще обърне внимание на някакъв разтреперан старец?

Очите му се насълзиха, но това не беше заради случилото се, ами повече заради студения повей, който го обгърна на откритото пространство. А може би беше проява на старческа слабост. Машинално закрачи, без да знае накъде отива. Хората около него му се сториха като черни стени, които го заграждаха отстрани. Той тръгна пипнешком между тях.

Обикаля безцелно около половин час из улиците и пое към дома си. Това бяха парите за целия месец. Те едва-едва стигаха, за да плати сметките за електричество, вода и да се прехранва как да е. Нямаше никакви други средства. Живееше от пенсия до пенсия. Не обръщаше внимание на това, защото мислеше, че е нещо маловажно в края на живота, когато върху него се бяха стоварили много беди, а преживяното бе толкова, че като товар го притискаше от сутрин до вечер към повърхността на земята. От тази тежест Стареца ходеше приведен, трудно се изправяше, костите му бяха станали крехки и неподвижни. Главата му винаги беше наведена, защото трябваше да вижда къде стъпва. Навсякъде пред него се изпречваха препятствия.

Първо получаваше пенсията си в една банка. Но не искаше да чака с часове на опашка заедно с другите като него, докато си получи парите. Не можеше да слуша обичайните всекидневни клюки, новините, прочетени в стари вестници, да го въвличат в разговори за телевизионни филми, които не желаеше да гледа, а и не можеше, защото недовиждаше. Затова лесно се остави да го убедят, че е по-добре да му плащат пенсията чрез банкомата. Някакъв нов вид услуга. Една банкова чиновничка го агитира, че ще е много лесно и няма да е необходимо да виси на опашки всеки месец, че автоматите са почти из целия град и може да си избере някой по-близко до вкъщи. Вярно е, чувал бе за обири на точно такива като него – възрастни и немощни, но това му се видя някаква далечна и абстрактна заплаха. Пред лицето на смъртта и вечността какво значение има, че някого са обрали и е останал без пари?

Отдавна се готвеше за умиране. Не му правеше впечатление самотата. Усети, че нещо се прекършва у него, когато почина дъщеря му. Детето беше невръстно. Липсата му отвори огромна празнина и Стареца, който се мислеше за завършена личност, разбра, че това не е вярно. Няколко десетилетия вече личността му хич я нямаше. Живееше по инерция. Крепяха се с жена си, доколкото можеха, но после си отиде и тя.

Някога Стареца също беше дете и имаше дядо, когото много обичаше. Към края на своя живот дадо му винаги казваше, че неговите връстници, които умираха един след друг, се прибират. Стареца тогава не разбираше къде могат да се приберат след смъртта си, след като виждаше, че ги закопават в земята. Едва сега, когато навърши възрастта на своя дядо, започна да разбира смисъла на тези думи.

Един след друг се прибираха в отвъдното близките и познатите. Постепенно градът, където живееше, ставаше все по-пустинен. Уж е пълен с хора, а може би беше и много по-многолюден отпреди, но за възрастния човек той изглеждаше все по-чужд и по-непознат. Чувстваше се излишен и това убеждение се засилваше от година на година. Отначало даже се разтревожи, но тогава беше все още жизнен. Постепенно физическите сили го напускаха, движеше се трудно и затова престана да излиза от къщи. Напускаше дома си само при крайна необходимост. Полека-лека започна да се лишава от много неща, само защото не искаше да ходи никъде, да се среща с непознати и чужди. Нямаше близки, живееше със скромната си пенсия и спомените.

Възрастният мъж се прибра вкъщи. Стаите бяха студени. Не можеше да почиства жилището си, не му стигаха силите, а нямаше и с какво да плаща на чистачка. Леглото му стоеше неоправено. То отдавна се беше превърнало в убежище, където прекарваше повече от времето си. Затваряше очи върху нечистата възглавница и се пренасяше в един друг свят. В него живееха най-близките му роднини, приятелите. Този свят беше неговият, но съществуваше само във върволицата от хаотични спомени и видения на сън и на яве. Привличаше го!

Стареца се чувстваше на сигурно място у дома. Заобикаляха го близки и познати предмети. Всеки имаше своята история. Пълен беше със спомени и документи – колекция, която обхващаше цялото му съществуване. Апартаментът беше удобно скривалище, в което имаше всичко необходимо.

Някога Стареца си мислеше, че е напълно в реда на нещата да се прости с белия свят точно тук, заобиколен от своите близки. Никога не беше предполагал, че ще чака смъртта сам, безпомощен и излишен. Съседите му бяха все млади хора, които той едва познаваше и не можеше да очаква от тях никаква помощ. Нито пък му беше минавало през ум да я поиска. Той отдавна не принадлежеше към деня, който го заобикаляше. Изолира се от всичко наоколо и гледаше да има колкото се може по-малко вземане-даване с него.

Дотътри се с последни сили до леглото. Легна с дрехите. Продължителното вървене, студеният въздух, преживяното отнемаха част от дъха му. Едва смогна да изкачи стълбите до апартамента си. Не мислеше за парите. Нямаше значение. От предишната пенсия му бяха останали някакви дребни стотинки. Не се готвеше да търси заеми, а и нямаше от кого. Искаше да си почине.

На другата сутрин Стареца отвори очи рано. В студената стая едва просветляваше. Новият ден беше все още на няколко часа разстояние, но предупреждаваше за себе си. Помещението изглеждаше пусто. Присъствието на възрастния мъж не можеше да се усети. Лежеше притихнал под завивката. Изведнъж разбра, че за него този ден ще е последен. Как го почувства той не знаеше. Но беше убеден. Особена тръпка пробяга през цялото му същество или по-точно – през остатъка от него. Стареца не се развълнува. Той беше готов...

Излезе рано от къщи. Не беше закусвал. Не яде и предния ден, но не изпитваше никакъв глад. Не взе и обичайните лекарства. Какъв смисъл имаше да полага усилия за себе си? Тръгна бавно, защото краката му едва-едва го носеха. Имаше цел.

Покрай него се редуваха сгради, жилищни блокове, шумяха автомобили, автобуси и хора. Стареца нямаше време да се заглежда. Той вървеше бавно, но неотклонно по пътя си. Прибираше се!

Може би най-после отново ще срещне дядо си, баща си, майка си? Най-много се надяваше да види дъщерята и жена си. Но може би нищо такова нямаше да се случи? Стареца не го признаваше, но беше отчаян. Бързаше да приключи всичко.

Вратите на градските гробища бяха познати и широко отворени. Тук имаше място за всички. Възрастният мъж преди, когато краката още го държаха, идваше често, за да постои при гробовете на своите близки. Не можеше да плаче. Нещо го стягаше отвътре и му тежеше. Разстройваше се много, задъхваше се от жалост. Искаше по някакъв начин да даде воля на страданието си, но не знаеше как да го направи и то оставаше у него. Утаяваше се и растеше.

Все така бавно Стареца приближи до гроба на дъщеря си. Изправи се до надгробния паметник, постоя, а после седна на мраморния перваз. Някъкъв слънчев лъч успя да пробие през облаците, захлупили сумрачния ден и огря за минути мястото. То изведнъж се промени. Досега изглеждаше зловещо, а стана ведро и приятелско. Вече можеше да се разбере, че е обикновен ден от късната есен. Тя има своите багри, а те могат лесно да сменят жълтото с кафявото, да стигнат дори до сиво и черно в зависимост от капризите на природата. Мъжът седеше прегърбен, а ръцете му висяха отстрани, докосваха камъка. Беше много изморен, почти на предела на силите си. Усещаше, че сърцето му бие в гърлото и го задушава...

Нижеха се часове. Стареца седеше до гроба. Отдалече приличаше на някаква тъмна купчина. Не помръдваше, не чувстваше нищо, не мислеше. На другата сутрин го намериха двама окъсани и мръсни цигани, които обикаляха алеите с надеждата да открият нещо, оставено за ядене и пиене, вземаха и недогорелите свещи, от които лееха нови и ги продаваха евтино. Единият подритна останките на Стареца, които не помръднаха. Циганите се огледаха, пребъркаха джобовете, но не намериха нищо. После с ругатни бързо напуснаха мястото. 

Възрастният мъж си беше отишъл и взе всичко със себе си! 

Михаил МИХАЙЛОВ

© Михаил Еделвайсов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??