1988- ма!

Януари:

- Илия Минев учредява дружество за защита правата на човека!

Март:

 - Огласен е Русенския комитет!

Ноември:

- В СУ е учреден Клуб за подкрепа гласността и преустройството!

1989-та!

Януари:

- Петър Манолов и Илия Минев – гладна стачка!

- Прага – Харта 77!

- Указ 56 е публикуван!

- Митеран закусва с български дисиденти във френското посолство!

Февруари:

- В Пловдив учреден синдикат Подкрепа!

- Бясна атака срещу Клуба във в-к „Работническо дело“!

Март:

- Партията стяга редици - конгреси на творческите съюзи!

- Фотографа Версано прострелян – пише лозунг против властта!

- Заседание на Политбюро – Живков говори за Клуба като опозиция!

- Декларация на Клуба: Призив към властта за диалог!

Цитирам тази суха хронология от случки, защото бяха усърдно скривани, предъвквани, премълчавани – ярка илюстрация за мощ и значение на медиите в една тоталитарна държава… При пълно информационно затъмнение, при чутовно безхаберие на българина, без око да му трепне, горните събития са малка част от случилото се в рамките на една календарна година…

Накрая властта паникьосана опира до подкрепата и благословията на обикновения партиен член, който дреме и тъне в перманентно неведение!

Влизам в театъра и по навик хвърлям поглед към таблото за съобщения:

„Извънредно събрание на ППО – присъствието задължително!“

Не ме впечатли текста, вероятно поредна директива - напоследък през седмица четем директиви!... Де, да може с директиви да нахраним децата си…

Оп-а-а-а!... Събранието наистина е специално – на крака е дошъл самият Минчо Йовчев, първи секретар на Окръжният комитет на БКП! Егати, случая... Цял първи секретар дошъл на събрание на първична организация от осем човека – изключителна чест! Директор сменихме, такова чудо не е било - обикновено идват на ниво инструктори, най-много до секретар агитация и пропаганда… Както е тръгнало, в един прекрасен ден, може и самият Тато, както в оня виц,  да цъфне на сцената и ни попита шегувайки се:

- Как сте, как сте?...

- Добре сме, добре сме – му отговаряме задавяйки се от смях.

Общоизвестна истина е: явят ли се идеологически проблеми, Живков първо започва от културните институти. Старият въжеиграч знае – интелигенцията трябва да се държи изкъсо, всички злини в едно общество тръгват от нея, простолюдието – кучета го яли!

- Другари, трябва да вземем отношение по една Декларация на група интелектуалци изпратена до Политбюро!... По-подробно със случая ще ви запознае нашия гост, др. Минчо Йовчев – едва-едва, като на погребална церемония, изрече партийния секретар.

Сред малцината присъстващи издайнически се прокрадва прикрита скованост… Наистина, знаехме за обгазяването на Русе, четохме стиховете на някакъв самозван поет, дочухме за някакъв Клуб, в който са забъркани творци като Валери Петров, Юлия Огнянова - слухове като слухове, какво толкова…

След една от поредните псевдо реформи с краткотраен живот, Хасково стана част от Старозагорска област. Заралии, за да ни влеят  свежа кръв, ни изпратиха за окръжен секретар Минчо Йовчев от Казанлък, за когото се говори, че бил о̀правен и надежден ръководител! За жалост, негов бил късмета да запише името си в историята на БКП, като последен неин лидер в нашия град…

Обикновено на партийните събрания никой не иска да пише протокола - досадно и неприятно занимание, записваш много казани глупости за кратко време… Но пък този, който води протокола, има голямата привилегия да не се изказва, което си е нещо - затова се редуваме…

Днес, не е мой ред, но преценям задалата се особена ситуация и бързам да взема белите листи от партийния секретар, без да подозирам, че това е последният ми протокол и последното присъствие на партийно събрание през моя живот.

Др. Йовчев, не е особено словоохотлив, видно, няма желание да се впуска в подробности...

- Другари, най-вероятно сте дочули за този прословут Клуб в който участват трийсетина души, повечето партийни членове и активни борци, които в разрез с партийната идеология и дисциплина, всяват смут в обществото и слагат прът в развитието ни… Знаете проблема с обгазяването на Русе и мерките, които взе Партията! Знаете, че в основата на брожението стоят видни интелектуалци, храненици на Партията, чиито имена не искам да споменавам…  

Ето защо, по указания на др. Живков, се провеждат настоящите партийни събрания във всички културните институции, с цел да се изясни, обсъди и осъди вредното и предателско поведение на тази група демагози, които под давление на вътрешни реакционни сили, проявяват политическо късогледство… Хора, потъпкали род и Родина, индивиди, които  поддържат всекидневни връзки със Запада… Стигна се до наглостта да дават акъл, кой да бъде в Политбюро и кой да не бъде – представяте ли си докъде я докарахме!... Това е положението…

По указание от горе, всеки от вас, трябва задължително да вземе отношение към тази Декларация, да заяви своята позиция!... Протокола от събранието директно отива в Политбюро… Имате думата, другари – изрече, някак, пресилено активизиран др. Йовчев.

Настъпи гробно мълчание - някой трябва да е първи… Кой!... Естествено партийният секретар…  И той, така майсторки се изказа, че никой нищо не разбра…

- Другари, бъдете ясни и категорични: приемате или не, въпросната Декларацията – притиска Йовчев.

- Ама, не, разбира се – побърза да се коригира партийният.

Бента се отприщи -  останалите шестима, един през друг размахват показалци, бързат да засвидетелстват своята безпаметна преданост към Партията! Никой вече не чака подкана… Всеки  бърза да осъди поведението на грешните и заблудени свои братя… Има си хас: на крака ти е дошъл самият Йовчев, късмета ти е кацнал на рамо, сега е момента да притуриш някоя друга точка в партийното си досие…

След третият изказващ емоционалното темпо нарасна, едва смогвам да записвам, а е важна всяка дума - предусещам катастрофалната  значимост на това събрание… Чувайки и записвайки произнесените думи, смисълът им е с двоен ефект - два пъти преминават през съзнанието ми.

Имам усещането, че съм попаднал в клоака, дето всеки бърза да се изхрачи и с отвращение изниже навън – без да го интересува, без да подозира, че от тази клоака няма излизане!

Въпреки всичко, ще ми се да вярвам, че никой не е убеден в „правотата“ на своето клеймо, защото е наясно, че пряко допринася за безпощадното щракане на белезници върху китките на онези трийсет безславни активни борци, за които злите езици твърдят, че са триста...

Подреждам белите листи, за да ги предам, когато чувам гласа на Йовчев:

- Всеки трябва да се изкаже!... Ти също…

- Аз съм… протоколист, няма как… да говоря и пиша! – казвам с крива усмивка.

- Нищо, Чаушев ще пише! – настоява Йовчев.

Чаушев дръпна протокола и измъкна от ръка химикалката ми.

(Следва мъчителна пауза, докато „превключа“! Идва ми да продължи  тази пауза до безкрай - усещам, че е убийствена за присъстващите…)

-  Днес… ние плюхме… с отвращение!... Оплюхме Валери Петров, чиято пиеса довчера пълнеше театъра, оплюхме Юлия Огнянова, която ни изведе до национална награда!...

(Около мен, вече няма живи хора, а вкаменени статуи с изкривени гримаси… Усещам втренчения унищожителен поглед на Йовчев!)

Днес, ние осъдихме една Декларация!...

И забележете:

Никой не се сети да попита, като каква е тази декларация!

Какво пише в нея, за какво става дума!

Нали, същата тази Декларацията, е повод за това събрание!...

Странно: вземаш отношение за нещо, от което нямаш представа!

Днес, за пореден път доказахме, че щом Партията казва, то и невъзможното става възможно…

Възниква, обаче, неизбежния въпрос: Доколко е нормално това!

И дали Партията ще успее да ни предпази от тази зараза, от опаснастта да станем привърженици на онези трийсетина инакомислещи българи!

Ако е така, тогава приемете, че аз съм един потенциален член на този Клуб, без да познавам неговата платформа, без да имам представа какви идеи и цели преследва…

След тая задъхана тирада се чувствам олекотял като перушинка, която всеки може да издуха в пространството, сиреч от театъра - бреме се свлече от раменете ми, чувствам се свободен...

Изправям се, обхождам с поглед колегите, трябва да им кажа още нещо, но преглъщам - с бавни, несигурни стъпки, напускам събранието!...

Не скривам – последните слова произнесох през сълзи…

За добро или зло Тодор Живков не успя да ликвидира Клуба за гласност и преустройство – направиха го онези, които ликвидираха и самия него!