Гара. Перон. Двама старци седят на една от пейките. Минава карай тях патрулираща двойка полицаи. Бездомно куче върви край релсите. Тежки пазарски чанти. Сякаш тези хора цял живот са пътували.
- За къде сте?
- За дома.
- И аз.
Мълчание. Усмивки. Не са нужни повече думи. Чува се по уредбата, че следващият вляк е за някъде. И идват хора.
- Знаеш ли? - каза Евстати. - Пътувам от малък. Първо бе за училище. После в казармата. После първа любов. И така.
- И аз! -отговори Стефан. - Все съм пътник.
- Няма лошо. Докато пътуваме имаме време да си помислим за някои неща, нали? Казват, че пътуването е част от това да стигнеш до там, където искаш.
- Ти пък! Много философки гледаш на нещата. Какво толкова. Един влак. Релси. Кондуктор. Гара. Толкоз.
Евстати погледна с уорените си очи към Стефан и каза:
- Не си прав. Преди гонех влакове. Все бързах. Притеснявах се, дали ще стигне навреме, за да хвана връзката с другия. Бягах, тичах. Някъде ме чакаха. На друго място не. Изтървал съм влакове много. И за ...