Последното

Вървеше бавно, уплашена. Стряскаше се от ехото на собствените си стъпки, побъркваше се от мисълта какво би могло да се крие в сенките. И вътрешно се наслаждаваше на сладкия страх, наслаждаваше се на вдигнатия адреналин и изострените сетива... Тихите нощни звуци се сливаха в монотонна хармония, нарушавана от собствените и стъпки. И от още нечии...

Спря, наведе се. И усети как мекото пошляпване по тревата между могилките продължава. Престори се, че завързва обувката си, сърцето ù биещо като полудяло, дъхът ù насечен от неизвестността, перверзното ù съзнание възбудено от опасността. Той най-накрая, сякаш след цяла вечност, в един кратък миг я настигна. Пое рязко дъх през зъбите си... Съскането щеше да стресне жертвата, но той не можа да се сдържи.

Още преди тя да се изправи, ръцете му бяха на заобленото и стегнато и прекрасно оформено дупе, ясно очертано от късите панталонки. Резките движения го възбуждаха. Нейното беше... най-рязкото. И странно, противно на очакванията му, тя не тръгна да бяга. Извъртя се, хвана и другата му ръка, притисна я към гърдите си... Те бяха меки, топлината им се усещаше през тънката, прогизнала от студена пот тениска, а настръхналото зърно гъделичкаше дланта му. Целуна я. Никога не ги целуваше. Целувката беше за любимата, беше израз на любов, на чувство. А той никога не чувстваше, но сега въпреки това я целуна, с цялата си страст и злоба, и тя хапеше езика му в устата си, и той хапеше нейния, и двамата се хапеха и вкусваха кръвта си, и вкусът ù беше съвършенството.

Той по навик я подкоси. Тя искаше да падне, но той я подкоси, и двамата се затъркаляха през пръстта и свещите ù останки от букети, и спряха в един паметник. Той разкъса дрехите ù, проникна в нея бързо, както винаги, без да го е грижа за нея, правеше го бързо, искаше удоволствието само за себе си. А тя се възбуди още от грапавата пръст под кожата си, обви го с крака, притисна го към себе си, искаше да изпие цялата му енергия, цялата му жар, цялата му страст. Езиците им сякаш се бяха сплели, устната ù беше разбита, кръвта им се стичаше по лицата им, влизаше в очите им... вкусът ù запълваше цялото пространство на света, което не беше запълнено от усещането за собственото им тяло в толкова пряко съприкосновение с това на другия... Изведнъж в прилив на сила той я вдигна, качи я върху плоската горна повърхност на паметника и продължи с всичка сила, бедрата му се блъскаха в ръба, окървавиха се... Тя усещаше студения камък под нея в контрапункт на топлината вътре в нея. Впи нокти в гърба му с цялата сила и воля, на която беше способна, изцеди и последните късчета възбуда, които можеше, от себе си. Земята под паметника се отметна, тя политна и той отказа да я пусне. Двамата падаха заедно и стигнаха върха на страстната си агония едновременно, и смъртта на дъното на дерето ги обгърна. Смърт не студена, а смърт съвършена.