Ето го Христос.

Покрит е с кръв.

Но не неговата кръв.

- Жертва! – вика той и пръска слюнки. А ние както винаги крещим в отговор:

- Водете! Водете клетника!

Но днес гласовете ни са приглушени, а сърцата сковани от страх, защото днешната жертва ще бъде последна.

Вратите на затвора се отварят и палачите извеждат навън голата жертва за нашия кървав Христос.

Самият Господ Бог, творецът на света, бе намерен виновен и осъден да бъде изяден от собствения си кръвожаден син и от нищожните си творения.

- Ще умрем. Ще умрем.

Някой зад мен все това повтаря.

- Ще бъдем богове. Ще владеем световете.

Някой друг това нашепва.

А аз не знам какво ще стане след смъртта на Бог. Дали ще бъде край или ново начало?

Не мога да кажа. Не мога да предположа.

Мога само да се надявам, че каквото и да стане, ще имаме шанс за опрощение след това.

Изтикват Бог напред и го бутат в краката на сина му.

- Кажи си молитвата! – извиква някой от тълпата.

Но на кого ще се моли Бог? На сина си ли? Или на творенията на ръцете си?

Христос сваля окървавените си дрехи. Показва бялата си плът на всички. Застава пред баща си. И казва:

- Удряйте!

Брадвите се вдигат.

Брадвите се спускат.

Дъжд от кръв се излива над света.

Сега плътта на Христос е червена. Покрит е с кръвта на баща си.

- Това е моята плът, която сега поглъщам – високо казва Христос и слага кърваво парче месо в устата си. След това се обръща към нас и казва:

- Яжте моята плът, за да станем едно.

И всички си вземаме парче от заклания Бог. Вкусно е.

- Това е моята кръв, която сега пия – Христос се навежда и пие от кървящите рани. – Пийте и вие, за да станем едно цяло.

И ние пием от кръвта, потекла по земята. Като кучета лазим и поглъщаме всяка капка, а после се нахвърляме върху трупа и го изяждаме. Не остава и следа. Дори петно.

Когато обаче опитваме да се изправим не успяваме. Превърнали сме се в кучета.

А нашия кървав цар, кучешки месия, се е изправил над нас и се хили.

Не виждам нищо красиво в кървавата усмивка на падналия божи син.