Последното добро на сътворението

ПОСЛЕДНОТО ДОБРО НА СЪТВОРЕНИЕТО – ОСМИСЛЯНЕТО НА ЧОВЕКА КАТО ЕДИННА СЪЩНОСТ.

    Има много книги, в които се използват или разработват библейски сцени или мотиви, но романът на Сн. Димитрова е уникален по своята същност. Други могат да не се съгласят с мен, но аз го нарекох роман приказка, защото това наистина е една приказка за Живота.

     Първото нещо, което става ясно на читателя, е че нещата, преди да се случат на земята, се решават, сътворяват и изпълняват първо в духовния свят: „В началото Бог сътвори небето и земята.” се казва в Библията (Битие гл.І, ст 1). Тук ще вмъкна като още едно доказателство и истинската история на един пастор. Книжката се казва „Аз видях Рая”. Беше дарена във филиала на РНБ „П. Р. Славейков” в кв. К. Фичето. Разказваше се за самия него, когато е бил едва на седем  години, как веднъж, докато се моли, Иисус Христос идва, хваща го за ръка и го повежда в Рая. Там той вижда ангелите да носят книгите, които след време ще бъдат написани на земята. Тази случка е предопределила и земния му път в последствие. Интересна е тази игра на „горе” и  „долу” в романа.  Но това „горе” и  „долу” не идва тук като средство за противопоставяне, както изглежда на пръв поглед, а точно за да покаже на читателя, че всяко земно (материално ) нещо си има своите духовни, своите фини измерения и че нищо сътворено или случващо се на земята н е е случайно.

       Аз няма да преразказвам случки от романа или да му правя филологически анализ, за това си има специалисти. Само набелязвам основните според мен идеи, които е искала да внуши авторката. Надявам се да съм се справила.

      Тя по интересен и уникален начин представя на читателя  сътворението на жената. По-скоро като една необходимост на Адам да преоткрие себе си чрез нея. И според мен грехопадението започва още от мига на раздвоение у Адам.  („… ангелът узна, че човешкото сърце се нуждае от човешка любов... Само Божията и духовната не му бяха достатъчни.” и  Бог „ги пазеше от опасността, която идваше от това, че Адам имаше пряка връзка с Него, а Ева - само чрез мъжа.”) Духовният свят е в паника. Не че не се е очаквало да се случи това, но може би е трябвало да мине много повече време. После идва и мигът на истинското Грехопадение, като резултат от раздвоението на Адам. Той очаква тя да мисли като него, но тя не може, защото той мисли с ума, а тя със сърцето си. („Защо тя не разбира нещата като мен?” възкликва той).

         Оттук започва и трудният път на човека. Раздвоен в себе си и извън себе си, той изгубва пътя към Бога, към своята изначална същност, от която е сътворен. Грешката трябва да бъде поправена. И ще минат хилядолетия, докато се намерят ония чисти човешки души, Мира и Радо (Новият Адам и Новата Ева), чрез които да се случи това, човекът да преосмисли себе си като единна същност и да се научи да я приема като част от себе си, не да я отрича. Няма мъж и няма жена, има интуиция и творчество, земно и духовно, които са разединени в него и трябва да се съединят, за да се постигне отново целостта на човека. Той трябва да осъзнае, че е и двете едновременно, че е единна същност. Точно и затова казах, че Грехопадението започва от Адам – той пожелава да раздели себе си на две половини. Ева само го реализира в неговите материални изменения. От тогава човек се сърди на другата половина от себе си, вместо да я разбере, приеме и обикне като част от своята цялост.

       Елементарно,  свидетели сме на, а и по някога сами употребяваме, реплики от рода „вие, мъжете… или вие, жените…  сте такива, онакива…”. Всеки се оправдава с другия за собствените си недостатъци и грешки, вместо да надникне в себе си и да види, че не живее в пълнота. В този смисъл в романа идеята за Грехопадението придобива една нова трактовка. Именно то става причина  духовният свят да търси начин да съедини човека със самия него, за да го върне в лоното на духовността, откъдето е произлязъл.

     Но осъзнаването и преосмислянето на човека като едно цяло е много труден и много бавен процес. Човекът трябва да узрее за своето духовно единение.

     Историята на този труден, дълъг и бавен процес на съзряване на човешкото съзнание е разказана с много финес и тънък усет за човешката душевност – терзанията, които трябва да преживее всеки един от нас, докато осмисли себе си като едно... А това преосмисляне може да се получи само и единствено чрез силата на Любовта.  Да, вярно е, различни са телата ни, но душите ни са еднакви, когато застанем пред Твореца. Така че във всеки един от нас е заложено първоначалното „Добро на Сътворението”, а нашата мисия е  да го постигнем чрез Любовта.

       Всичко това показва, че стремежът един към друг е, или по-скоро би трябвало да бъде, не стремеж на мъж към жена, а стремеж на душите да се слеят пред Бога и в Бога, т. е. в Себе си, където е Той. Казано е и в Библията: „Когато двама души се съберат в Мое име, и Аз съм между тях” И не напразно подобни  думи се използват като послание към хората при бракосъчетание в храма: „Онова, което Бог е събрал, човек не може да разлъчи”.

       В заключение ще перифразирам една своя приятелка, която всички наричаха с прозвището „Даскал Мечо”. Та от Краси съм запомнила следното: Една книга, ако не я преживееш, докато я четеш, все едно, че не си я чел По повод на тези нейни думи ще кажа, че книгата на Снежа, както и предишните ù две,  е книга, която трябва да се прочете, не с ума, а със сърцето, защото тя ни носи най-важното послание  - посланието за Последното Добро на Сътворението.  Нека не забравяме, че Духовният свят го сътвори чрез Снежа  за нас.

P S   И съвсем накрая ще завърша с една своя сентенция, продиктувана от живота:

*  *  * 

Ще живеем по-добре,

когато чувстваме с ума

и мислим със сърцето си.

                                                                                                    Албена Стефанова