Посветено
Не бе го виждала от доста време и нямаше търпение да го зърне отново. Стоеше на стола без да помръдне и се опитваше да решава задачи. Мислите ù бяха другаде. Не спираше да се обръща и да поглежда към часовника. Някой извика силно името ù. Този вик върна мислите ù в реалността. Но не издаде онова, което караше сърцето ù да бие по-силно. Продължи с така досадните ù задачи. Не обичаше математиката. Трескаво разгръщаше страниците и си мислеше: "Не дойде ли време вече? Не дойде ли?"
Стана, отиде в коридора. Едва сега забеляза, че ръцете ù треперят. Сложи шала си, набързо критично се огледа, отмести кичур от лицето си и излезе. Вървеше по улицата и не спираше да се пита: "Не закъснявам ли? Сигурно ме чака" Побягна, пресече кръстовището и го видя... Той застана пред нея, погали косите ù и я целуна.
На bob_marley_1975
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вили Всички права запазени
