Поглеждам телефона си и на екрана виждам изписано неговото име, в този момент усмивката се появява на лицето ми и усещам как се разтрепервам. Изведнъж всичко около мен спира, просто седя и гледам... името му, толкова пъти съм го казвала, сънувала и мислила, толкова пъти съм искала да го чуя, усещам тръпките, които минават през тялото ми, коленете ми сякаш не ме задържат права, пеперудки запърхват в корема ми и дишането ми се учестява. Продължавам да се взирам, без да мога да помръдна, хората ме задминават, а аз се чудя защо ми звъни сега, какво иска повече от мен, как се предполага, че ще го забравя, като продължава да ме търси. В главата ми минават хиляди мисли наведнъж и имам чувството, че ще експлодирам, сякаш съм замръзнала, а всичко около мен е забързано. Решавам да вдигна телефона и казвам едно плахо „... ало”, когато чувам гласа му, отново се разтрепервам и дишането ми се забързва  още повече, говорим около минута и разбирам, че той ще се появи само след миг, просто е искал да види дали и аз съм там. Щом затварям телефона, усмивката ми се разширява още повече и имам желание да подскоча от радост, хилядите мисли изчезват и остава само една – „ще го видя” и изведнъж се усещам лека, сякаш нищо друго няма значение. Вече започвам да се оглеждам къде е, дали не ме гледа от някъде и изведнъж го виждам, стои срещу мен и ми се усмихва, от погледа му забравям всичко и неусетно тръгвам към него. И в този момент... целият ми свят рухва, той не е сам, до него седи момиче, което ме гледа леко объркано, коя съм аз, защо се усмихвам толкова широко на приятеля ù, когато се приближавам, той ме прегръща и започва разговор... а аз усещам, че не мога да дишам, огромна буца се е заклещила в гърлото ми и очите ми се пълнят със сълзи. Мислите вече преминават във въпроси, някак си успявам да сложа фалшива усмивка и да се престоря, че няма никакъв проблем, но не издържам много, знам, че просто трябва да се махна, да не го гледам, нито него, нито нея... Измънквам нещо и се отдръпвам и сякаш вече не съм там, изгубена съм в мислите си, някъде из главата ми, погледът ми се рее, но не виждам нищо, сякаш всичко е прозрачно. Питам се как успях да го допусна втори път, как успя да ме нарани отново, как му позволих и защо дадох свобода на чувсвата си. Защо се държи така с мен, какво иска да направя, защо си играе с емоциите ми, защо продължава да се интересува от мен? Чувствам се... унижена и толкова... жалка и не от факта, че е с друга, а че ме е грижа, че не е с мен. Повтарям си, че не заслужава сълзите ми, но просто не мога да ги спра, текат по лицето ми, но не ми става по-добре, сякаш се разяждам отвътре, изпитвам някаква нетърпима болка, която не е физическа. Иска  ми се да се ударя, за да усещам нещо друго, за  да се съсредоточа върху нещо друго, но не мога... погълната съм от мислите ми и не мога да се избавя от тях. Не осъзнавах колко съм била влюбена  и до някаква степен обсебена, имам желанието да отида и да го попитам какво иска от мен, как се предполага, че трябва да се държа и като какви да ни възприемам. В предишни разговори се бяхме разбрали да сме само приятели, защото положението ни щеше да е  прекалено сложно и объркано,  той продължи да ми показва чувствата си, но по-лошото е, че аз му позволих, подведох се и не се стремях да го забравя и сега сякаш ми се връща тъпкано заради нерешителността и наивността ми. Въпреки всички минуси и причини да не съм с него... една ме караше да продължавам да искам, защото на фона на всичко това, просто си спомнях чувството, когато ме хваща за ръка, когато е на милиметри от мен, когато ме е прегърнал, когато ме гледа... и знаех, че всичко това има смисъл, че ще можем да се справим. Но всичко е било една голяма грешка, защото той няма намерение да преодолява трудности с мен, а с някоя друга, защото  с нея може дори да ги няма. Седя и се питам  „Сега какво, как да си променя мисленето, как да го премахна от главата си, от сърцето си?!”, следващите няколко дни съм готова да му се обадя, просто за да чуя отново гласа му, искам да му напомня за съществуването си, да имам пак онова усещане на лекота и щастие. Но когато взимам телефона, си спомням другото усещане на унижение и срам, горчивината, която изпитах тогава и желанието да не го виждам повече, и просто несъзнателно оставям телефона, не искам да си го причинявам отново, не искам да се чувствам толкова безпомощна и неспособна да се измъкна от собствените ми мисли. Единственият ми вариант е да приема фактите такива, каквито са, да свикна с мисълта, че наистина сме само приятели и че моето щастие е на първо място, защото никой няма право да ме кара да изпитвам всички тези съсипващи емоции.