Градчето тънеше в дълбока среднощна дрямка сред спокойствието и сигурността на обграждащите го непристъпни скали и високи крепостни стени и единственият шум, който смущаваше вечерната тишина, бе веселият ромон на многобройните водоскоци и водопади, които бликаха от белите варовици и розовите риолити в подножието на Симбир. Прохладният планински въздух беше напоен със свежестта на млади борови иглички и сладкия мирис на смола. Малките каменни къщички се гушеха сред изобилната зеленина и многоцветната феерия на юнските китки. Уличните фенери сънливо хвърляха мека светлина върху тесните калдъръмени улички и малките площади. Високо над сивкавите мъхести покриви, изсечена в отвесните скали, се издигаше величествената цитадела Оленто.

 Тя беше изградена преди три хиляди седемстотин и петдесет години от могъщата магия на Северните магове в южната отвесна стена на хребета Симбир в Карпа Бела. Крепостта, направена от рядък светлорозов турмалин, имаше огромни размери – широка над осемстотин разкрача, на височина около сто и двадесет, а залите, коридорите, всичките стълбища, стаи и помещения се простираха дълбоко навътре в твърдите скали на хребета. Фасадата на цитаделата веднага грабваше окото на всеки новодошъл – главният вход представляваше огромна резбована порта, в която централно място заемаше Всемогъщия камък, а край него Пазителите на Баланса, или както ги наричаха съществата в Искона – Властелините, бяха изобразени в цялото си страховито величие. Долната половина на крепостта бе обградена с изящни ажурни лоджии и високи колони, а горната бе гладка като стъкло и с многобройни гигантски витрини, които се сливаха със светлорозовия турмалин. В двата ѝ края се издигаха масивни овални кули, от върховете на които през ясните слънчеви дни погледът се плъзгаше по зелените поля на Айриа, а някои твърдяха, че дори хълмовете на Пределите можеха да бъдат видени при продължително взиране.

Това бе храмът, който Северните магове съградиха за Дум през славните дни на Втората епоха, когато го намериха в дебелите снегове на самия връх на Симбир. Великолепието на камъка бе толкова поразяващо, че нито Двореца на Старейшините в Ариана, нито царствените зали на Аркас Диа или катедралите на Ейрос Лок бяха достойни да приютят неземния му блясък, затова те решиха, че камъкът заслужава свой собствен олтар високо над рутината на простосмъртните и магичните същества. А какво по-подходящо място от извисяващия се във висините Симбир?!

Отначало малцина знаеха за Всемогъщия камък, а до цитаделата имаха достъп само магьосниците, защото път към нея нямаше – единственият начин, по който се стигаше дотам, бе чрез портали, каквито имаше само в градовете на магичните същества и през които само избраните можеха да пътуват. Векове наред Северните магове добиваха нови знания от него,  докоснаха се до нови измерения на магията и способностите им надхвърлиха най-дръзките им мечти. Привлечени от могъществото на Дум, много магове напуснаха Ариана и земите на Мараканда, за да се установят в цитаделата. Оленто се превърна в средище на магьосниците, а мълвата за безграничното познание на Дум и за силата, вдъхната му от самите Властелини, се разнесе бързо из Искона. И скоро към Симбир заприиждаха същества от всички краища на земята, примамени от мощта на камъка. Всеки искаше да се докосне поне за кратко до необикновените му способности.

Цитаделата беше голяма, можеше да побере няколко хиляди души, но по волята на Властелините, в подножието ѝ магьосниците сътвориха огромната скална тераса, на която издигнаха градчето, а след това го обградиха с високи крепостни стени. И пак по волята на Властелините в Оленто дойдоха Белите мъдреци – пазители на Дум и безкрайното познание. Те бяха странни същества – прозорливи, сръчни старци, върху които времето не оказваше влияние – те никога не са били млади и никога не ставаха прекалено стари; имаха дълги бели бради и винаги носеха бели одежди и островръхи бели шапки. Дните си прекарваха в мълчание, но когато се наложеше да говорят речта им беше дълга, съдържателна и завладяваща.

И колкото повече славата на цитаделата нарастваше, толкова повече се увеличаваха и съкровищата, които маговете и Белите мъдреци трупаха в огромните зали под планината. Ковчежетата несъмнено преливаха от скъпоценни камъни, злато и сребро, но истинското богатство на Оленто бе знанието, което обитателите ѝ грижливо събираха в безброй книги. С течение на времето обаче тези съкровища и мълвата за Всемогъщия камък, породиха корист у мнозина. Привлечени от славата и блясъка на Оленто, навгардските пълководци поведоха демоничните си армии на смъртоносен поход към Симбир. Започна война, която продължи осемдесет години и въпреки че демоните не можаха да се доберат до Дум, тя промени Искона завинаги – човешките земи на запад в Балхара и Средорек останаха безлюдни, Мараканда, Негир и земите на североизток бяха опустошени от легионите на мрака, Ариана – градът на магьосниците – изгоря сред пламъците на черните дракони, Аркас Диа се свлече в руини под безмилостния набег на армиите на Рарог, а когато навите навлязоха и в полята на Амара, ковачът Хурса призова вълните на Дун и белите пясъци по брега му да се надигнат и да скрият Ейрос Лок от очите на света.

По времето на тази война далеч на север маговете създадоха остров, който нарекоха Инамо, и се оттеглиха там. Обграден от буйните води на Дун, той им даваше защита и сигурност, каквато вече не можеха да намерят в Искона. И след като войната свърши, те направиха магия за неприкосновеност на цитаделата. Магичният портал, намиращ се там, беше запечатан, а негов пазител стана Софос Ригентис – Кардинал в Съвета на старейшините. Той направи заклинание на портала, което единствено той знаеше, а след смъртта му тайната магия за отварянето на портала остана да се пази от наследниците му – Псеру и Кандида Ригентис.

След войната маговете спряха да бродят из Искона. Белите мъдреци останаха в цитаделата и също престанаха да се появяват в градовете на магичните същества и простосмъртните. А създанията, които идваха в Оленто, загинаха в многобройните битки или пък изчезнаха безследно. Затова и славата на великата недостижима крепост постепенно намаля, историите за Оленто и Дум се превърнаха в блед спомен за отдавна отминало величие, а след време – само в легенди.

Високата турмалинова арка, която представляваше порталът на Оленто и единствен вход и изход на града, стърчеше на малко площадче сред гъсти храсти близо до западната крепостна стена. Наоколо беше тъмно и тихо. Фенерите по пътеката, която започваше малко по-нататък и се виеше между ниските къщурки към централния площад и цитаделата, пръскаха слаба светлина. Внезапно по вътрешната страна на арката проблеснаха сребърни искрици, бавно се издължиха в елипсовидни очертания и накрая тя се изпълни с тъмна мъглива материя, в която ясно се виждаха силуети. Миг по-късно от портала изскочи едър мъж, загърнат в черна мантия с голяма качулка, която скриваше лицето. Алабаст най-сетне бе в Оленто! Той пристъпи напред и като замахна към фенерите насреща, угаси светлината им. След това застана насред площада и хвърли тържествуващ поглед към спящите къщурки и крепостта над тях. Каменните зидове, сивите мъхести покриви, площадите с фонтаните, многобройните чешми, камбанарията, тесните улички с надвиснали под стрехите глицинии и уютните гостоприемници, тихият ромон на водопадите, белите зъбери на крепостните стени – всичко беше така, както го помнеше. Градчето не се беше променило изобщо. Още пазеше някогашните очарование и загадъчност, а във въздуха имаше някакъв заряд, изострящ сетивата. Алабаст вдиша жадно и заедно с прохладния планински въздух в главата му нахлуха спомени от старите дни.

Хиляда осемстотин двадесет и три години откакто за пръв път премина стените на цитаделата. Като повечето магьосници и той изостави родната Ариана и се впусна в преследване на безграничната сила, с която Дум примамваше. Но когато дойде тук се убеди, че да достигне до нея съвсем не беше толкова лесно, колкото  твърдяха слуховете. Дум сам преценяше пред кого да разкрие мъдростта и силата си, а Белите мъдреци бдяха над него ден и нощ. Колко наивен беше тогава! Образът на добродушния младеж сега събуди само присмех и презрение у Алабаст. Той махна ядно с ръка, за да прогони неприятните спомени и се плъзна безшумно по бялата калдъръмена уличка към северния площад, където бяха портите на цитаделата.

Докато минаваше под сенките край каменните зидове и под цветните арки, забеляза, че все пак времето бе оказало своето пагубно влияние над Оленто. Някогашното оживление, което цареше по улиците и площадите, се беше превърнало в безмълвно ехо край ъглите, прашните витрини на магазинчетата, пивниците и  гостоприемниците отразяваха само бледи призраци на отдавна забравено веселие, в белите зъбци на крепостните стени, макар и съвършено изградени наново след войните, имаше нещо, което издаваше поражение. На пръв поглед всичко изглеждаше непокътнато, също както в старите дни, но само този, който бе усещал духа на цитаделата преди, можеше да долови, че той бе повехнал като цвете попарено от късна есенна слана.

Преди да излезе в югоизточния край на широкия площад пред крепостта, той се спря под стрехите на една странноприемница. Взря се в далечните улички, които излизаха на площада, и като се увери, че нямаше жива душа наоколо, отправи поглед към крепостта. Бледорозовата твърд отразяваше светлината на пълната луна и сияеше в сребристо. Край портата не се виждаше никой. Това не го изненада – тълпите отдавна ги нямаше, а заклинанието за неприкосновеност на Северните магове обвиваше цитаделата с невидимия си щит, предпазвайки я от натрапници. Нямаше от кого да пазят Дум. Но мъртвилото, което цареше из града, започна да му се струва доста съмнително. Възможно ли беше Белите мъдреци да бяха предизвестени за пристигането му? Дали Дариус не бе ги предупредил? Невъзможно! Хлапакът можеше и да не вдъхва голямо доверие, но определено не беше толкова глупав, че да се разприказва.

„Късно е, затова няма жива душа наоколо. Тук е! Той е в Олтара! Той е там и те чака!” – Опита се да си вдъхне увереност, но веднъж загнездило се, съмнението отказа да го напусне. Сякаш тънка игла се забоде в сърцевината на душата му и разпръсна отровата си дори по най-тънките ѝ жилки.

Докато погледът на Алабаст шареше от единия до другия край на цитаделата, някой запали светлините на петия етаж – в дясно над голямата входна порта три хексагонални витрини заблестяха с бяла светлина. Стори му се странно, че някой вършеше нещо в библиотеката в този късен час. Но пък Белите мъдреци бяха странни създания – от тях можеше да се очаква всичко. Дали пък не го бяха усетили?! И така да беше първо трябваше да свърши една важна задача, а след това щеше да отиде в библиотеката и да се разправи с нахалника, позволил си да нарушава плана му. Сега трябваше да отида в източната кула, където пазеха вълшебният глобус. Избъбри нещо съвсем тихичко и на мига бе погълнат от облак черна мъгла, която се изви в спирала и бързо се понесе към турмалиновата твърд, а след това изчезна в едно малко прозорче в горната част на кулата.

Алабаст се понесе нагоре по витите стълби и чак когато стигна пред вратата на обсерваторията отново придоби предишния си вид. Очакваше, че вратата ще е заключена, затова я блъсна силно, но тя се отвори от раз и зейна широко.

Той прекрачи прага, но за голяма негова изненада вътре нямаше нищо от това, което очакваше да завари. Обсерваторията бе преустроена в нещо като склад – просторен и кръгъл, с голи стени, излъчващи слабо бледорозово сияние, което правеше помещението достатъчно светло. Нямаше вече прозорци, само тясната врата, която след като затвори се сля със стените, и която би останала незабележима за неопитното око, но не и за някой, посветен в тайните на магията. По пода бяха разхвърляни всякакви вещи, очевидно изпадали от купищата вехтории, издигащи се из цялата стая. Той закрачи сред тях подритвайки ги. Първо мина покрай няколко пробити сандъка. Бяха от онези, в които някога пълнеха сребърните и златните монети, хубави големи сандъци от дъб или бряст, обковани с желязо. Вече бяха изработили годините си на служба и сега пълнеха търбусите си единствено с прах. По-нататък върху два стола бяха нахвърляни дрехи толкова небрежно, че купчината, която оформяха, се беше килнала на една страна, заплашвайки да се изсипе на пода всеки момент. Отначало Алабаст ги взе за вехти непотребни парцали, но като приближи установи, че това бяха някогашните празнични плащеници на старейшините. Той сграбчи най-долната и я издърпа ядно. Метна я при другите, когато се изсипаха на пода сред облачета разноцветни прашинки. Там, сред зелените извезани със сребърни нишки плащове, се белееше парадната мантия на Кардинала. Бялата тафта бе посърнала, а червените бродерии – загубили някогашния наситен цвят. Дори рубините, които я красяха, изглеждаха някак потъмнели и без блясък. Той я взе и я наметна небрежно на раменете си. След това закрачи важно наоколо.

 - Аз, Алабаст, – гласът му отекна в помещението –  с властта дадена ми от Съвета и Северните магове, бих искал... Не, не! Заповядвам! АЗ ЗАПОВЯДВАМ! – той избухна в смях и захвърли плаща на земята.  – Един ден всички ще ми се подчиняват. На мен, Алабаст. Алабаст Жестокия и Безпощадния! Алабаст Коравосърдечния! Алабаст Великия! Владетел на Искона и Инамо и господар на всичко живо... – Обърна се към бялата премяна и пак викна: – Не ми трябва жалката ти плащеница, Софос! Вземи си я отвъд безкрая! Аз ще имам трон в мрака и ще бъде изкован от кръв и кости и от страхопочитание към мене! Пред мене ще се кланят простосмъртните и демоните и всяка твар що броди из Искона, а маговете... Маговете ще пълзят в краката ми и за милост ще ме молят!

Опиянен от стихията на своите копнежи, той крачеше трескаво напред-назад с разперени ръце, а от устата му се сипеха дръзки думи и закани. Толкова силна бе омразата му към Северните магове, че веднъж отприщеше ли я, трудно я усмиряваше. Но за друго бе дошъл тук, затова наложи цялата си воля да я потуши, а после продължи да търси вълшебния глобус.

Не му отне много да претърси всяка педя от стаята, но като не можа да намери глобуса, го обзе дива ярост. Прииска му се да крещи, да руши, да убива. Прииска му се да слезе долу на площада и да се провикне, че беше тук, че нямаше да има милост.

Някак обаче успя да удържи буйните си пориви. Не беше сега времето да вилнее из градчето. За да се успокои потърка слепоочията си с палци, след това тръсна глава и я вдигна нагоре. Качулката му падна, откривайки голата  му глава, бледото лице и  жестоките очите  – два бели къса лед с две тънки бледосини резки в средите им, излъчващи мразовита ярост. Но изведнъж блясъкът им се промени – придобиха хищнически плам като на звяр, който току-що се бе натъкнал на изобилна плячка – защото го видя, видя глобусът, който се въртеше бавно в пространството под самия купол на кулата. Магьосникът се ухили победоносно, протегна ръце нагоре с разперени светещи длани, приканвайки го да се спусне в обятията му. И кълбото му се подчини - спусна се бавно надолу.

След малко то се завъртя пред Алабаст – голямо, сияйно и толкова реалистично, че за миг той си въобрази, че беше истински Властелин. Държеше Искона в ръцете си. Представи си, че всичко това му принадлежеше и тръпки на сладко задоволство се разляха из цялото му тяло. Почувства се силен, непобедим, а властта му – тиранична и неоспорима – се разпростря над земята като мрачна сянка. Но думите на Мора, които отекнаха като далечно ехо, го върнаха в реалността. Очите му, в които допреди малко играеха студените пламъци на фантазиите, изведнъж добиха строгост.

Повърхността на глобуса беше копие на истинската земя. Магьосникът прокара бавно ръка по неравния релеф – от снежните върхове на Карпа Бела до зеления пояс на Теревин, простиращ се на юг между Логос и Адория. Из равнинните земи миниатюрни кулички обозначаваха местоположението на градовете и крепостите на простосмъртните – укрепленията в Пределите, градовете в Адорийската равнина, най на юг – пристанищния град Хазар, други незначителни рибарски села. Алабаст опря пръсти в кълбото и го завъртя наляво – пред погледа му се появиха Белас и всички твърдини на елбирите в Хулм, после го бутна рязко в другата посока – отново само градовете на простосмъртните, а от великите градове на магичните създания нямаше и следа. Плъзна поглед в горната му част, където бяха изобразени Мараканда – древната родина на магьосниците, Негир и Неиро – чудните земи на трансендентите, под тях планината Арали, вечните зелени поля на Амара и каньона Емион Мар –  все земи на магичните същества, но никъде, никъде нямаше отбелязан някой град, а той знаеше, че трябва да са там.

  - Така ревниво те пазеха…  – промълви с разочарование. – И за какво?! Та тук са само мизерните села на простосмъртните! Къде са Ейрос Лок и Аркас Диа? Къде е Ариана?! Нима ти си прословутата сфера на Белите мъдреци, с която можеха да пътуват до всяко кътче на Искона?! Каква магия са ти направили тогава?! – той отново завъртя кълбото и погледът му се закова върху долината Тенебра. Там се намираше мрачната крепост на йорегите – Тарха, в която често се отбиваше – но и тя липсваше. Той погледна към западните брегове на Искона, където се издигаше планината Умай, и виждайки земите на великаните и дивите, измърмори презрително: – Хм! Гар-Логор! И Колос…  А къде е замъкът на Симаргил?! Легендарният Ас-Гар?? А островът на Сварог? – при което измести поглед към океана, но не откри нищо. – Великото небесно кралство на Род?!.. Покажи ми земята на Северните магове – Инамо! – изкомандва Алабаст, а очите му заиграха по повърхността на кълбото в очакване. Но кълбото продължи да се върти все така бавно и невъзмутимо, без да промени повърхността си. Накрая погледът му се спря върху хребета Симбир и процеди през зъби: – Дори и цитаделата я няма!

Изследва повърхността на голямото кълбо още малко, но като разбра, че няма да му разкрие нищо, реши, че беше време да го унищожи. Обхвана го с две ръце, а лицето му се изкриви свирепо, леденият му поглед хипнотично се впи в повърхността, притисна го с длани – черната магия запъпли по повърхността на кълбото като пипала на хищник, готов да смачка своята плячка, загърчи се бързо, обви го цялото в чернило и тогава то изведнъж, с тихо свистене, глобусът се превърна в купчина пепел. Алабаст вдигна показалец към слепоочието си и нареди:

 - Дариус, пускай наемниците!

Само миг по-късно из града се разнесе демоничният вой на хелините. Тесните улички и китните площади се изпълниха с дивите, грозни крясъци на наемниците, а след това ги последваха ужасените и изплашени викове на жителите на градчето. Нощният въздух затрептя неспокойно от глъчката. Настана истинска суматоха. Алабаст се заслуша с наслада в сподавените крясъци, ехтящи отвъд турмалиновите стени и за първи път от много време се почувства истински доволен. Задето бе срещнал Дариус Сейбъл.

Когато малко по-късно се появи на площада пред цитаделата, видя че на няколко места лумтяха пожари, а огнените езици вече бяха обхванали западната част на града и хвърляха зловещи сенки върху бледорозовата твърд. Предишното спокойствие беше изместено от чувство за приближаваща гибел. Той се изправи пред тежките порти на цитаделата и се вгледа в барелефа на Властелините, където Мора с дяволит поглед го приканяше да влезе вътре и да вземе това, за което бе дошъл.

  - Отвори се! – кресна той.

Портите зейнаха широко сякаш огромна невидима ръка ги удари с все сила. Алабаст влетя в просторната парадна зала. Вътре, между високите стени с релефи, под пищните балкони и стълбища и безбройните светлини на огромните полилеи, висящи от високия таван на различни нива над пода, витаеше духа на стара забравена гробница. Отвъд витрините в далечния край се прокрадваше мрака на пустия двор. А как различно беше преди време, когато тук се провеждаха маскените балове на магьосниците, как на всякъде ехтяха музика и смях! Дори по време на обсадата тук беше по-весело отколкото сега. Някога пред всяка врата имаше пазачи и достъпът до Олтара на Дум беше строго контролиран. Но сега, когато над цитаделата бдеше заклинанието на Северните магове, нямаше нужда от охрана.

Дебел слой прах покриваше малкото мебели, останали в залата, призрачни паяжини висяха от ъглите. Наляво и надясно по дългите коридори светлините бяха угасени отдавна, и само бледото сияние на турмалиновите стени хвърляше смътни сенки между колоните. Той се сети за светлините в главната библиотека и се запита дали горе все още имаше някой. Щеше да е по-добре да иде и да провери, преди да тръгне към Олтара.

Устреми се нагоре по стълбите, сякаш не вървеше, а се носеше. Черното му наметало се вееше свободно, а зад него в пространството оставаха нетрайни бледосини следи. Не спираше на площадките на етажите, защото навсякъде беше безлюдно и тихо. Бързаше към главната библиотека.

 Когато стигна на петия етаж видя, че навътре по коридора в източното крило през една пролука на пода се процеждаше бяла светлина. Бързо закрачи натам и щом стигна, бутна рязко вратите. Озова се в голяма добре осветена зала. По стените от горе до долу се редяха дълги лавици с книги, масивни липови етажерки бяха наредени из цялата стая, а в средата на няколко широки маси хаотично бяха нахвърляни купища книжа, карти и глобуси. Голямата библиотека изглеждаше досущ както Алабаст я помнеше. Той вдиша жадно и сред мириса на пожълтели страници и благовонни свещи оживяха призраци от миналото. Потръпна. Един от тези призраци бе оживял край една от масите от другата страна на залата. Старецът тъкмо връщаше едно проскубано перо в мастилницата, когато усети погледа на магьосника върху себе си. Вдигна глава и каза с тих, спокоен глас:

  - Алабаст! Очаквах те!

 - Нестор Етернус! – промълви магьосникът, когато видя лицето на Белия мъдрец. Не се изненада, че той беше тук, но все се надяваше да не се наложи да го срещне. Бяха изминали повече от четиристотин години от последната им среща, а Нестор изглеждаше така, сякаш оттогава беше минал само миг. От него струеше същото спокойствие, същото добродушно смирение, и същият  топъл, проницателен поглед, с който го гледаше и тогава – във времената, когато черната страна на Алабаст все още не се беше проявила – отново го прониза. Времето бе пощадило Нестор за разлика от Алабаст. Не знаеше ли Белият мъдрец, че трябва да се страхува от него? Не знаеше ли, че сега Алабаст бе враг? Не можеше да не знае! Но защо тогава изглеждаше тъй несмутим?

 - Нищо не може да остане скрито от теб, нали?! – каза някак подигравателно магьосникът.

 - Някои постъпки са твърде очевидни, за да останат скрити! – отвърна меко старецът. – Да не мислиш, че появата ти в Тарха остана незабелязана?!

 - Старите навици умират трудно! – изръмжа Алабаст. – Кой е доносникът ти? Някой от наемниците, нали? Не може да е демон!

 - Клех се да пазя Искона и Дум от силите на мрака докато съм жив! – заяви Белият мъдрец, плъзна ръка по масата и пристъпи към магьосника.

 - Ах, клетвата на Воините пазители! – изохка с престорена печал Черният маг. – Какво ли би било ако и аз се бях заклел?!

 - Ти можеше да бъдеш славен…

 - Можех! – изкрещя Алабаст. – Но аз исках друго! Едно място в Съвета на Старейшините само!

 - Много добре знаеше, че Сумрачните магове никога на са били допускани в Съвета. Такива са законите в Инамо, такива бяха и в Ариана.

 - Закони, – презрително рече той – които можеха да бъдат променени!

 - Можеше да станеш част от Лигата, но ти предпочете да преследваш илюзии.

Докато погледът на Алабаст шареше безцелно из стаята, прелиствайки старите спомени, Нестор Етернус кръстоса ръце зад гърба си и умело напъха свитъка, който криеше в ръката си, нагоре по широкия ръкав на робата.

 - Забрави ли какво ти каза Дум?! – попита той.

 - Аз направих своя избор!

 - А не си ли се запитвал дали това не беше грешният избор?

 - Правилен, грешен… Кой определя какъв е? Аз избрах да съм такъв! Аз избрах славата и живота на изгнаник, пред скучния живот на обикновен магьосник. И хиляди пъти да трябваше да избирам пак бих избрал забранената магия!

 - Значи заставаш срещу мен?!

Алабаст не отвърна веднага. Вгледа се в лицето отсреща, опитвайки се да потисне спомените, да забрави поне за миг, че Нестор Етернус стоеше срещу него. Опита се да си втълпи, че той беше само един Бял мъдрец – слуга на Дум, пречка по пътя му към могъществото и властта.

 - Знаеш, че дойдох да взема Дум! – заяви накрая той.

Белият мъдрец се взря за момент в хищническото изражение на магьосника, а на лицето му се изписа снизходителна усмивка.

 - Дум отдавна не е тук!

 - Как така не е тук?!?! – смая се магьосникът, а като срещна светлите откровени очи на Нестор, сякаш чукът на Хурса се стовари върху му. Почувства се дребен, нищожен, лишен от смисъл. Почувства се предаден – на Мора ли да вярва или на Нестор Етернус? „Това не е истина! Той те заблуждава, защото знае, че няма как да го защити от теб! Той е безсилен пред твоята магия.” Самоувереността му изведнъж се върна. – Не ме лъжи! Той е там – в Олтара! Там е неговото място!

Нестор Етернус му посочи вратата предизвикателно.

 - Щом не ми вярваш, можеш сам да отидеш до Олтара и да се убедиш, че мястото на Всемогъщия камък е празно! Не си забравил пътя дотам, нали?

Нещо гневно се долови в гласа на мъдреца, нещо познато в изражението и движенията му. Алабаст познаваше този поглед – поглед, който напук на всякаква логика ти стоварваше самата истина и те караше да я приемеш независимо дали искаш или не, който те караше да се съмняваш в корените на собствената си душа. Въпреки че отвътре рухна като пропукана колона под тежестта на непосилно бреме, въпреки че му се прииска да хукне към Олтара веднага, да се убеди, че Дум бе там и да сложи край на това мъчително неведение, не помръдна от мястото си, не трепна дори. Гласът му долетя като далечно глухо ехо, когато попита: – Къде е Дум? – Дори не усети как яростта му отприщи бледосинята магия, която мълниеносно изскочи от ръцете му и се вряза в Нестор Етернус. Старецът се преви от болка и се строполи на земята.

  - Нима си мислиш, че Дум е все още тук!? След всичко, което се случи?! След унищожението, което донесоха войните?! – изстена мъдрецът, докато се изправяше. – Духът му е навсякъде… Той е в мен. Той е и в другите мъдреци... Цялата цитадела е пропита от мощта му. Тя се носи навред из Искона, но ти никога няма да я притежаваш. Никога няма да стигнеш до Дум! – Старецът се подпря на масата и погледна навън през големите прозорци. И преди Алабаст да каже нещо, той отново заговори: – Не, Дум не е тук. Той отдавна си отиде – скри се между мрака и светлината, в очакване на онези, които ще заслужат да се докоснат до силата му. А ти отдавна изгуби своето равновесие. Ти си покварен.

  -Къде е? – изсъска Алабаст. Пръстите на ръцете му потрепнаха нервно, а бледосиньото им сияние бавно започна да потъмнява.

  - Не зная! Не се месим в делата на Властелините... Но Дум има собствена воля. Той сам избира къде да бъде.

 - Не ме лъжи! Знам, че знаеш! Ти – Нестор Етернус – пазителят на толкова много тайни… в неведение!? – изсмя се магьосникът. – Къде го отнесохте? В Мараканда или Негир? Или на изток в Неиро? Или в скрития град? Или го върнахте обратно на мястото, на което бе намерен?

 - Не зная! – настоя Нестор Етернус.

 - Не знаеш или не искаш да ми кажеш?! – изръмжа Алабаст. Беше невъзможно Белият мъдрец да не знае къде се намира Всемогъщият камък. Алабаст го познаваше твърде добре, за да знае, че Нестор лъже, но също така знаеше, че да изтръгне истината от Нестор, когато той отказва да я сподели, граничи с невъзможното. Тази безсмислена упоритост щеше да му струва живота. Той насочи длан към стареца, вдигна го във въздуха и го придърпа към себе си. Когато го приближи на педя от лицето си, се взря освирепяло в светлосивите несмутими очи на Белия мъдрец и попита отново, този път прошепвайки тихо: – Къде е Дум?

 - В Искона! – Нестор Етернус отвърна едва чуто, като гледаше магьосника право в очите без капка страх, задушаваше се от невидимата магична примка, която се стягаше около врата му. – Някъде из необятната шир на Искона. Той е душата на тази земя и никога няма да я напусне.

Алабаст осъзна, че беше безсилен да изтръгне истината от Нестор. Дори на прага на смъртта той пак си оставаше непреклонен.

Магьосникът изкрещя и захвърли стареца към големия шкаф с книги отсреща. Нестор Етернус полетя през стаята, безпомощен като парцалена кукла и се блъсна гърбом в дебелите рафтове. Чу се пукот на строшени кости, след това се свлече върху турмалиновия под сред падащи книги. След малко се надигна с усилие и промълви загрижено:

 - Алабаст… в какво си се превърнал?! В какво те е превърнала жаждата за власт?! Нима забрави времената, когато…

 - Не съм забравил! – изрева Алабаст. – Не съм забравил!! Затова съм такъв!

Той вдигна ръце нагоре, от дланите му се плъзнаха черни пипала и се заизвиваха в спирала под тавана. Студен вятър повя в библиотеката и завихри черната магия в дива вихрушка. Листове, откъснати от старите книги, полетяха през стаята като подплашени птици. Свещите угаснаха, полиците затракаха. Вихрушката помиташе всичко по пътя си. И тъкмо когато надвисна над стареца, оглушителен трясък проехтя в библиотеката. Високата шест стъпки средна витрина се пръсна на хиляди парченца, които полетяха към магьосника. Докато правеше магичен щит около себе си, за да се защити, Алабаст видя един голям блестящ силует де се стрелва към Нестор Етернус като светкавица. Сграбчи падналия на пода старец с мощните си лапи, с един тласък на крилете си премина превъртайки се през счупената витрина и отлетя бързо към звездното небе. Черният заклинател изтича до прозореца и изгледа отдалечаващия се диопет безпомощно.

 - Проклет да си, глупав вестоносецо! Проклет да си и ти, Нестор Етернус! – изрева той. – Няма да се измъкнеш толкова лесно! Няма!

Диопетите бяха неуязвими срещу магии, затова бързо допря показалец до слепоочието си и заповяда:

 -  След диопета!

През счупената витрина видя как три хелини със своите ездачи полетяха след бързокрилия вестоносец.

Вихрушката бе утихнала, трески и хартийки летяха над прекатурените шкафове и маси в библиотеката. Погледът му се плъзна безцелно над хаоса. Щом Дум го нямаше, вече нищо тук не беше от значение. Време беше да излее гнева си.

Алабаст се пренесе на площада пред цитаделата. Огънят вече беше обхванал целия град. Предсмъртните писъци на мъдреците се сливаха с ужасяващия рев на крилатите зверове и отекваше в тесните улички, някъде дрънчаха оръжия, оттенъци на древна магия се носеха ниско над покривите. Старците не бяха толкова уязвими, колкото си мислеше – в градчето навярно имаше и други магични същества. Вик се изтръгна от гърдите на Алабаст –  яростен и отчаян. Той бързо смъкна ръкавиците си. От ръцете му бликаше черното сияние, движеше се като полудяло. Алабаст вдигна ръце – хаотично, без цел, без посока, без дори да вижда, започна да запраща унищожителната си магия към къщите, към градините, към крепостните стени и кулите, към цитаделата, към малкото останали бели старци, дори към собствените си наемници. Черната му магия поразяваше всичко навред. Обезумял и вбесен от неуспеха си, изпитваше неконтролируема нужда да руши, да сее ужас, да унищожава…

 Гневът му беше пагубен – стовари се върху Оленто като безмилостна и неудържима стихия. Не остави една здрава стена, не остави никой жив. Доскоро блестящите бели и розови скали сега бяха жалки сивкави отломки, лежащи сред пепелища и догарящи треви; водоскоците се разляха в мътни, кални бари, сред които лежаха мъртвите старци и гнусните навгардски лешове; градините дърветата и зеленината се превърнаха във въглени; на мястото на величествената цитадела от белите скали печално стърчаха опепелени отломки турмалин и зееха големи черни дупки, от които пламтяха огнени езици; сажди и зловонен черен дим се носеха над скалната тераса. Доскоро свежият планински въздух се напои с мириса на смърт. Оленто беше разрушена. Нямаше я вече величествената цитадела. Нямаше го и Дум.

***

На три левги северозападно от Адория, при меандрите на Дуна, демонът отново бе оставил скверната си диря край самия бряг на реката. Следите тръгваха от водата, малко по-надолу по течението, минаваха през тинестата почва и тръстиките, през сребристия пясък и се губеха във водите при един от завоите на реката. Наоколо беше непривично тихо, което означаваше, че бе преминал скоро. А дирята беше тъй незабележима, че само съвършен следотърсач можеше да я улови.

Над тръстиките проблесна острие – извито като нокът на хищник и толкова черно, че само играта на лунната светлина по гладката му повърхност издаваше смъртоносното му присъствие в нощта. Под него тревите се раздвижиха едва-едва и миг по-късно една черна фигура изскочи на пясъка. Движеше се с ловкостта на пантера, приведена над земята. Черното острие бе краят на рамото на голям композитен лък, прикрепен заедно с дълъг меч в ремъците на гърба ѝ. На дясното бедро се поклащаше колчан със стрели. Главата бе увита в забрадка, по хазарския обичай, само с един тънък процеп за очите. Движеше се безпогрешно по дирята на демона.

Като измина няколко крачки, спря и зарови пръсти в топлия пясък. Вдигна ръка и претри пясъка през пръстите си, след това завъртя малката полупрозрачна люспичка между палеца и показалеца си, обърна я към луната, за да я огледа по-добре. Ръбчетата се обагриха в алено червено.

 - Явина! – изсъска следотърсачът и сви ръката си в юмрук. Люспичката изпука.

След още няколко крачки се озова пред водата. А там следи нямаше. Дори и мудна в тази част на реката, водата бе отнесла всякакви улики, издаващи преминаването на явината през Дуна. До отсрещния бряг имаше около половин левга. Ако беше сигурно, че явината бе прекосила реката и бе излязла точно отсреща, щеше да преплува реката и да улови следата отново, но явината можеше да е излязла от водата навсякъде, от бързеите след устието на Ивер до бреговете пред стените на Адория. Откакто надуши следите на демона преди няколко нощи, не спираше да претърсва двата бряга нагоре и надолу по течението, дебнеше, чакаше докато хоризонта на изток просветлееше, ала все без успех. Явината беше хитра, играеше си. И с всяка изминала нощ жаждата за мъст у ловеца на демони се разпалваше все повече.

Следотърсача изруга и се наведе над водата. Над вълничките затрептя забраденото отражение, две големи кафяви очи се взряха напрегнато в дълбините през процепа. В прохладните води на Дуна се отразяваха лунния сърп и дузина едри звезди, по течението бавно се носеха няколко мъртви пеперуди, но от среброгърбите рибоци, които обикновено пореха водите нощем, нямаше и следа, нито пък се чуваше неуморното иначе крякане на жабите. Бяха избягали или се таяха някъде сред корените на папурите и тинята. Ръката на следотърсача се плъзна по лявото бедро и измъкна затъкнатия там ловен нож. Острието бе дълго над педя, черно, също като остриетата на лъка, оставащо невидимо в мрака на нощта. В същия момент отражението във водата се размърда, очертанията му се разкривиха, сякаш краищата на шала, зад които се криеше лицето, изведнъж бяха подхванати от бурен вятър, надигнаха се и се разпиляха в различни посоки, но не черни, каквито всъщност бяха, а пепеляво сиви, като обгоряла трева. Кафявите очи се свиха, потъмняха и две студени бели резки се вторачиха хищно от водата, устата се разпъна в грозна усмивка, а миг по-късно зейна и разкри два реда дълги остри зъби. Следотърсачът вече не гледаше собственото си отражение, а демоничният лик на явината. Предусетил появата ѝ, стискаше здраво ножа в ръка и чакаше момента, в който тя щеше да изплува над водата, за да нанесе фаталния удар. И щом бледата слузеста плът на демона изскочи от разпенената вода, черното острие полетя към нея. Заби се над дясното око, изпука кост, острието изцяло потъна в главата. Явината нададе кратък пронизващ писък преди да умре. От раната бликна тъмна лепкава кръв, но преди да потече по водите на Дуна, ръката на убиеца се уви около тънката шия и с един мощен замах я изтегли на брега. Явината тупна на брега, но змийската ѝ опашка, чийто край все още не бе излязъл от водата, се оказа по-дълга от обикновеното, затова следотърсачът я хвана за косите и я повлече по пясъка. Тънка вадичка кръв се пропи в сребристия пясък там, къде мина безжизненото слузесто тяло. Кафяво-жълтата опашка на демона излезе дълга цели шест разкрача, когато най-сетне спря да се гърчи в мъртвешка агония и следотърсачът успя да я премери. Древна беше тази явина, древна и кръвожадна. Какво ли я беше довело толкова на юг, толкова далече от Навгард? На колко ли простосмъртни бе изпила кръвта? Зебуулу Кад‘вери може би щеше да успее да каже, след като му занесеше главата ѝ.

Забрадената фигура приклекна край мъртвата твар. Хладен северен вятър се спусна над брега, с невидимата си милувка погали тревите, кочаните на папурите затракаха, зашумяха върбите, бели пухчета се разпиляха над полята. Следотърсачът извърна поглед на север. Небето над меандрите беше ясно, но знаеше, че вятърът, който слиза от Карпа Бела винаги носеше дъжд. Изправи се и намести забрадката си, после се взря в далечината. Хоризонтът беше чист, но вятърът се усилваше и като нищо можеше да довлече дъждовните облаци над Адорийските поля преди да стигне стените на града. Време беше да тръгва.

В същия миг обаче в далечината се появи някаква бледа светлинка. Приближаваше бързо, много бързо. Ловецът на демони смъкна големия лък от гърба си и намести стрелата в тетивата. Но вместо да я опъне, отпусна рамене и застина. Диопетът прелетя над меандрите като вихър и отмина към Адория.

 - Диопет! – промълви смаяно, докато гледаше отдалечаващия се вестоносец. От спомените като топовен гръм екнаха гласовете на трите оракула, изричащи пророчеството: „Когато в мирна звездна нощ порязът спусне се през рая, вестоносец бързокрил ще полети да възвести началото на края.” Студени тръпки плъзнаха по скованото тяло и простена: – Велики Властелини!

Преди диопетът да се изгуби в тъмнината, нещо друго бяло, но не чак толкова искрящо, падна от него. Ловецът видя развяващата се в нощта бяла мантия да изчезва зад ниските могили. Без да се колебае повече върна лъка обратно в ремъците на гърба си, спусна се към мъртвата явина и измъкна ножа от главата. От зейналата над изцъкленото око дупка рукна кръв, примесена със нещо слузесто и синьо. С един силен замах преряза тънкото ѝ гърло, сграбчи главата за косите и я напъха в торбата, която получи от Зебуулу. Грубата тъкан бе намазана с нещо като восък отвътре и алхимикът беше уверен, че нищичко не можеше да се просмуче през материята, затова метна торбата през рамо без да му мисли.  Окървавеното острие обърса в пясъка, преди да го прибере в канията на бедрото си. След това хукна с всички сили към мястото, на което падна Белия мъдрец. Несъмнено беше Бял мъдрец – само те носеха такива блестящи бели мантии.

Когато ловуваш и търсиш прикритие си наистина благодарен на природата задето е създала избуялата трева, сенчести и чворести дървета, всяко малко стръкче край брега, поставила е всяко камъче и всяка локвичка, на най-подходящото място, но когато бягаш лудешки, забързан на някъде, се оказва, че камъчетата и локвичките са разпилени съвсем безразборно, а корените и клонките на дърветата не будят никакво чувство на благодарност, даже напротив. Ловецът на демони се убеди в това, докато се препъваше в коренаците по земята и се бореше с драките и високите крайречни треви.

Могилите стърчаха на около двеста разкрача от реката, зад тях самотни дървета, останки от някогашна гора, издигаха огромните си снаги тук и там сред полето. Между реката и могилите лежеше пасище с ниска, изгризана от стадата овце и кози трева. Щом се измъкна от сянката на върбите, ловецът се стрелна през полето, стигна при могилите запъхтян, но ги изкачи без да се бави, чак горе спря, за да си поеме въздух, докато оглеждаше за Белия мъдрец.

Старецът лежеше долу в равното, но дали беше жив или мъртъв, не се знаеше. Ловецът изруга и се спусна по полегатия клон.

Щом стигна до него, падна на колене и промълви с треперещ глас:

 - Нестор Етернус! – Позна отдалече бялата мантия със сребърните звезди.

Той лежеше ничком и не помръдваше. От ъгълчето на устата му се стичаше тънка струя алена кръв и беше обагрила крайчеца на брадата му. Ловецът нежно хвана ръката му. Беше студена, но все още излъчваше слаба светлина.

Белият мъдрец отвори очи и се надигна с усилие. Лицето, което се обърна, излиняло и посърнало, само смътно се доближаваше до спомена за Нестор Етернус – умелият и хитър стратег на Лигата и Алианса, мъжът, който ръководи отбраната на Великата цитадела и Айриа повече от две десетилетия, несломим и вечен… А сега?! Сега беше изнемощял, смачкан като непотребна хартийка, загубил блясъка и внушителността си. Ако не бяха дрехите и слабото сияние, би изглеждал като обикновен простосмъртен.

Старецът извъртя глава към забулената фигура и погледите им се срещнаха – топлите ококорени кафяви очи и умиращите светлосиви. Мъдрецът се насили да се усмихне и промълви задавено:

 - Тези очи ми се струват познати!

Ловецът хвана забрадката с две ръце и я размота. Вятърът разпиля дългите ѝ тъмнокестеняви коси. Треперещите ѝ устни се насилиха да се изкривят в усмивка, но крайчетата им се извиха печално надолу под тежестта на безброй тревоги.

 - Хаймли! Хаймли Ерхард! Това е последното място, на което бих предположил, че ще се срещнем…

 - Ерхардите умряха отдавна! – отвърна сухо. – Аз съм Хаймли Лонсам!

Старецът направи усилие да каже нещо, но от отворените му устни не излезе никакъв звук.

 - Не говори! – настоя Хаймли. – Ще се погрижа за теб, ще те отведа в Адория. – Тя понечи да го вдигне, но в този момент чу повелителния му глас в главата си.

„Не! Остави ме! Няма време. Аз умирам… Те идват.”

 - Не… Няма да те оставя! – възпротиви се тя.

„Пергаментът... вътре в мантията... – продължи Нестор Етернус, но като видя, че Хаймли се двоуми, почти ѝ се скара: – Какво чакаш? Вземи го! Бързо!!"

Момичето изглежда се стресна, бързо разкопча мантията и намери някакъв странен вързоп, прикрепен от вътрешната страна. Беше парче, откъснато от одеждите на Белия мъдрец, краищата бяха опръскани с кръв, набързо завързани, за да скрият нещо вътре. Тя го взе внимателно и го огледа с любопитство, а после, подозрително сбърчила вежди, се извърна към стареца.

"Карта. Пази я добре!... Ще ти трябва...” – стенеше гласът му в главата ѝ. – „Оленто падна... Алабаст...  Той се завърна!“

„Алабаст?! Но как?“

„Не знам… Търсеше Дум… но той изчезна отдавна… Някой му помогна в бягството… Сигурен съм!“

„Кой?“

Нестор Етернус поклати глава едва-едва. Някакво съжаление премина през лицето му.

„Не успях… да открия…“

Старецът премигна бавно. Бялото сияние угасваше.

"Властелините!! Потърсете помощта им…"  

 „Ние?!“

„Нали не мислиш, че ще бродиш из Искона завинаги сама, Хаймли… Лонсам?!“ Той направи усилие да се усмихне, но се задави в собствената си кръв. „Сега бягай! Те идват…“

„Кои идват?“

„Хелините!“

Хаймли трепна. Сърцето ѝ се надигна в гърдите и заблъска лудо от гняв. Пред очите ѝ лумнаха спомени от онзи трагичен ден, в който Аркас Диа падна, и в който изгуби всичко, което обичаше. Тези чудовища дойдоха от подземния свят с една едничка цел – да открият и изловят трансендентите (защото само те бяха способни да надушат трансендент докато беше невидим) и заедно с демоните, предвождани от Рарог, сложиха край на цялата ѝ раса. В гърдите ѝ залютя, дъхът ѝ се учести.

„Колко?“

Отговор не дойде, а когато сведе поглед към стареца, видя че светлината си бе отишла. Само студеният повей на вятъра мина през тревите като мъртвешка въздишка. Хаймли пусна безжизнената ръка и се изправи. Докато сваляше лъка от гърба си, огледа небето на север – тъмни облаци бяха скрили звездите ниско на хоризонта, над меандрите все още хвърляше бледото си отражение виторогата луна. Поривите на вятъра се усилваха.

 - Хелини! – изсъска и изтегли стрела от колчана. На петдесетина крачки от трупа на Нестор Етернус стърчаха два кестена. В сенките им щеше да намери прикритие, неразумно бе да чака на открито.

Стволът на едното дърво можеше да скрие зад себе си поне трима душа. От мястото което си избра Хаймли, ясно се виждаше мъртвият старец, по нататък – побелелите от лунната светлина гърбове на могилите, простора над меандрите и равнината на север, докъдето поглед стигаше. Над главата ѝ листата шумяха неспокойно.

Мислите ѝ я поведоха далеч отвъд Адорийските поля, през Айриа до Симбир и цитаделата в сянката му. Това, което каза Нестор, ѝ се стори нереално. Оленто – твърдина на няколко хиляди години, устояла ударите на войните и безмилостното време – унищожена. Как беше възможно един единствен магьосник да я разруши, когато отне времето и силата на толкова много магьосници да я издигнат.

„Алабаст! Как си се измъкнал от Юдол?! Северните магове се кълняха, че ще бъдеш затворен там за вечни времена… Силата ти ли е нараснала?! Затова ли се бояха от теб? Защо търсиш Всемогъщия камък?... А къде всъщност е той и кой му е помогнал да изчезне? Ех, Нестор Етернус, винаги оставяш толкова много въпроси без отговори след себе си…“

Изведнъж се сети за вързопа на стареца, който висеше на колана ѝ. Понечи да дръпне един от възлите, но точно в този момент далечен протяжен вой се извиси над свистящия дъх на вятъра. Пръстите ѝ се плъзнаха по тетивата и напипаха перото на стрелата. Тя познаваше този вой – беше ревът на хелина, впуснала се в преследване на плячка. Отговори му друг дълбок и зловещ вой. Този път по-близо. В небето над меандрите се появиха три крилати силуета, тромавите им движения издаваха налягащата ги вече умора. Между Адория и Симбир лежаха двеста и шестдесет левги равни като тепсия поля, диопетът със сигурност бе отворил пространствен портал и хелините го бяха последвали, но бяха излезли твърде далече от Адория, за да стигнат дотук без да изчерпат част от силите си. Хелините бяха смъртоносни на къси разстояния, не бяха приспособени за дълги. Нестор Етернус го знаеше и затова е накарал диопета да излезе от портала толкова далече от стените на града.

Някой от ездачите забеляза трупа и извика нещо на другите двама. След малко трите звяра тупнаха на пасището и наобиколиха безжизненото тяло на Белия мъдрец. Хаймли ясно видя разпенените им пастища и хищните им погледи, впили се в стареца.

„Само през трупа ми!“

Върхът на стрелата ѝ се насочи право в главата на най-голямата от трите хелини. Пръстите ѝ се стегнаха около тетивата и я изпъна.

Ездачите, закачулени и загърнати в черни наметала, се смъкнаха от седлата и застанаха до стареца. Единият го подритна, после се наведе над него и отбеляза кисело:

- Дядката е мъртъв! – Северняшки акцент, въпреки воя на вятъра Хаймли улови заваляното му произношение.

„Наемници от Тарха… Услугите им никак не са евтини. Алабаст е бръкнал надълбоко!“

- Претърси го! – нареди му другият.

„По дяволите, забравих да закопчая мантията!“

Пръстите ѝ, обезкървени до бяло, пуснаха тетивата. Стрелата полетя над полето, съсъкът, с който разпра въздуха, остана нечут заради воя на вятъра. Първата хелина се строполи в краката на наемника, който даде заповедта за претърсване. Стрелата я прониза между очите. Още преди да разберат какво се случва, втората стрела уцели наемника, който трябваше да претърси Нестор – прониза го през лявата плешка, премина през сърцето и проби през гърдите, пръски кръв се размазаха по лицето на мъжа отсреща. Наемникът изхъхри и се свлече на земята. Другите двама, разбрали че са атакувани, заврещяха обезумели и се хвърлиха към хелините да подирят защита. Третата стрела прониза по-едрата хелина над лявото око, заби се дълбоко. Звярът нададе кратък, смразяващ кръвта вой и се загърчи в предсмъртна агония. Тежкото туловище се килна на една страна, премазвайки наемника, опитващ се да го яхне.

Последната хелина и ездачът ѝ се измъкнаха. Демоничното създание се понесе на север по-бързо отколкото можеше да си представи. Хаймли я следи докато не се изгуби в тъмнината, после излезе от сянката на стария кестен и тръгна към труповете.

Вонята на хелините долови от далече, затова отново уви забрадката около главата си, на устата и носа си – няколко ката. Под двата звяра се тъмнееха локви лепкава кръв, вятърът свистеше през опърпаните им крила и от поривите му те потрепваха трескаво, сякаш всеки момент мъртвите хелини щяха да се надигнат и да полетят отново. Под сплъстената им козина червенееха разлагащи се меса, сухожилия и оголени кости се подаваха под разкъсаните мускули. Как плътта се задържаше по кокалите без да окапе беше загадка.

 - Милост… – неочаквано изхъхри мъжът под огромния звяр. Краката му бяха премазани, един от ятаганите, закачени на седлото, бе разпрал корема му, когато животното бе рухнало отгоре.

Хаймли коленичи до него. Лъхаше на евтин алкохол – по традиция наемниците пируваха в долнопробните кръчми на Тарха преди нападение – и урина. Беше около четиридесетгодишен, мургав и мършав, навярно родом от южните провинции на човешките земи. Тялото му беше твърде слабо да поеме тежестта на грамадния звяр.  

 - Милост! – отвърна хладно Хаймли. Черното острие блесна за един кратък миг в тъмнината преди да потъне в мърлявото му чело. Тънка струйка кръв се плъзна към слепоочието му, когато извади ножа. Забърса кръвта в окъсаната риза на наемника и го върна обратно в канията на бедрото си. Претърси джобовете на кожения му елек, но не намери нищо, заслужаващо вниманието ѝ.

Другият наемник беше паднал по очи, стрелата стърчеше от гърба му под лек ъгъл. Щом го обърна, мъртвите му очи се заковаха в нея. Потръпна – беше на не повече от двадесет.

„Дете! Колко крехък и краткотраен е животът на простосмъртните! Жаждата за злато е заличила инстинкта им за самосъхранение.“

Смътно сияние под дрехите на младежа привлече вниманието ѝ. Тя разтвори леката ризница от сърнешка кожа и видя малката издутина на гърдите му под ленената риза. Стъкленицата висеше на тънка сребърна верижка от врата му, паяжина от сребърни нишки покриваше повърхността ѝ, за да я предпази от счупване, а вътре тюркоазен пушек се извиваше и блъскаше в прозрачните стени сякаш напираше да излезе навън.

„Проклета магия!“

И представа си нямаше за какво служи, но свали верижката от врата на наемника и я закачи на колана до вързопа с пергамента. Все някой ден щеше да разбере какво бе предназначението на заклинанието, пък можеше и да ѝ бъде от полза… някога.  

Светкавица раздра небето, а малко след това простора се разтресе от мощен тътен. Задаваше се буря. Време беше да тръгва. Да тича. До Адория имаше цели три левги все пак.

Но жегната от някаква мисъл се закова на място и извърна поглед към едрата хелина. Мечът от гарид изскочи от ножницата на гърба ѝ мълниеносно и се вряза в дебелия врат на мъртвия звяр. Потъна дълбоко през мускули, сухожилия и кост. Вторият удар отдели главата от тялото.

Облечената в ръкавица ръка на Хаймли сграбчи главата за козината на врата, малко зад ушите и я вдигна.

„Пир за Зебуулу Кад‘вери… ако месата не окапят по пътя.“

Още докато правеше първите крачки, забеляза сребърните искрици над тялото на Нестор Етернус. Щеше да се възнесе в отвъдния свят. На сутринта нямаше да има и следа от него.