Църквата. Това не е разказ, или есе. Какво ще излезе не зная, но просто трябваше да се кажат няколко думи за тая църква, защото когато влязох вътре се почувствах все едно вися във въздуха.
Чудя се това чувство дали идва от извиканата ми вяра и страхопочитание, или е просто атавистичното ми чувство за сигурност и утробна защита останало от обитаването на пещерите.
Шарените иконописи....
Представях си как е изглеждала църквата като нова. Като писана каручка. С прясната боя и ярките цветове, разграфена на правоъгълници, всеки един разказващ някаква далечна и екзотична история. История която седи някъде между предание и легенда. Сякаш съм бил зограф,с четка в ръка. Така гледах по стените. Картини и библейски сцени имаше навсякъде, и отвън, в притвора, и под навеса - галерията, както и вътре. Черни, задимени светци те гледат изцъклено отгоре, и я си сгрешил, хайде в казана. Едни лъчи и ореоли им излизаха от главите, а най-войнствените бяха сложили своите доспехи и искряха със сребърните си люспи. Свещите си играеха със светлината върху лицата на иконите и ги караха да се движат. Мирисът на восък изпълва всичко и те кара да се смаляваш и да ставаш дете. Това е комикс, изведнъж ми просветна. Това е средновековният комикс, който трудно можем да разберем колко привлекателен е бил за хората от едно време. Това е била шаренията на Изтока.
Та там по стените имаше всякакви истории, дори и да не можеш да четеш. Там има пустини, пустинници с по една препаска и отшелници дето им се четат ребрата, отрязани глави и победени дракони, разгулни жени и разкаяли се мъже, светци, царе, и прости селяни изографисани един до друг. Напомняше ми на поредицата "Дъга" от моето детство. И като капак на цялата тая шарения накрая ти разказват даже и историята на един човек, който е победил смъртта.
Наистина, за човека от средните векове, тая църква в която летях, с прясно измазаната си мазилка, и ярки цветове ще да е била тяхната книга, изпълняваща функцията да привлича, да впечатлява и да разказва. Може би затова все още селският панаир и църковният празник са неразделни.
Църквите в Латинска Америка са такива и в днешно време. Шарени отвътре като писано яйце.
Цялата тая строга обредност,дълги бради и черни одежди... просто не ми се говори за тях, те минават на заден план. Естествено винаги е имало хора аскети, отшелници, мазохисти, и старозаветно праволинейни, но има и същите джихадисти, ако трябва да сме честни и не за тях ми е думата, а за изгубената цветност, същност и живец на вярата. Защото Исус е бил разказвач на приказки и продавач на надежди седнал там където хората се събират. А те го направили един тъжен...и аз не знам къкъв. Вашият Исус е пиел вино, ходил е с шумни и съмнителни компании, и даже се е биел с търговците от време на време. Мисля, че това е било нещото поради което са го нарочили. Да посегнеш на евреин, търговец....мдаа.Не е шега работа. Това на шега. И как ще разказваш приказката за вечният живот и ще бъдеш тъжен? И защо всички религии имат склонноста да изпадат в крайна сериозност, вътрешна погълнатост и йогийска самодостатъчност. Това не са религии, това е ад.
Човекът казал, че всички живеем вечно, те говорят само за смърт и задгробен живот.
Човекът казал, че всичко е простимо, те разбрали,че всички сме грешни.
Тъмно и хладно беше вътре.
Като излязох навън попът припяваше някакви наизустени приказки, в които и той не вярваше, но му личеше,че се радва да изпълнява ако не религиозната,то поне светската част от празника и да събира хората.
Не знам си колко вековната манастирска лоза над мен пазеше от яркото слънце, докато вървях по старите камъни в двора.
От помещеният и терасата на втория кат миришеше на старо дърво, на вети кириши, на нещо прастаро.
Три агнета блееха вързани пред църковните порти. Отиваха за курбан. Хората вървяха в непрекъснат поток от панаира и кебапчийниците до олтара и обратно. От " Нещо нетипично " на Ивана, превключваха на "Господи Помилуй" на свещеника в храма. И аз не виждах нищо лошо.
В църковната градина се разхождаха три хубавици с незабравимо дълги крака, защото не ги бяха допуснали в храма. Забравили си били дългите гащи. Също не беше лошо.
Шествието с иконата тръгна към пещерите, но не ме спечелиха. Вместо това отидох в ресторанта долу и седнах да гледам движението. Купих на децата по една дървена пушка, и по едно захарно петле от сантименталтост. Грейнаха.
Не им бяха интересни стенописите. Шарения си имаха колкото искаш. И колкото и да се състезават поповете с телевизора, изходът е ясен. Старите легенди винаги отстъпват място на новите. Не е лошо. Но винаги е хубаво да можеш да полетиш малко.
© Svetoslav Vasilev Всички права запазени