Фактът, че има празни купета изобщо не изненада Деян. Той често пътуваше по този маршрут и никога не бе имал проблеми да си намери място. А пък паднеше ли нощ, влакът съвсем опустяваше. Дръпна вратата, влезе, метна раницата си на решетката отгоре и се настани до прозореца.

  Отвън прелитаха тъмните силуети на орехови дървета, а в далечината от време на време проблясваха светлини на заспиващи селца. Деян много добре познаваше пътя и пуленето навън бързо му доскуча. Притвори очи и заслушан в ритмичното тракане на влака опита да се отпусне. Бързо се унесе в сън.

  Стресна го рязкото изскърцване. Отвори очи и примигна, за да избистри погледа си. Някаква жена се суетеше пред купето, сякаш изпитваше затруднения да отвори плъзгащата се врата.

  – По-рязко, госпожо! – провикна се Деян, леко раздразнен, че нарушават спокойствието му.

  Жената най-накрая успя да отвори вратата. Придвижваше се с патерици, може би затова се бе затруднила при влизането.

  – Добър вечер – каза тя и с усмивка на уста кимна, при което къдравата й тъмноруса коса се люшна като вълна.

  – Добър вечер – отвърна Деян и стана да затвори вратата след нея.

  – Благодаря! – каза тя, после сведе глава и предпазливо закуцука напред. Десният й крак бе обездвижен с гипсова превръзка, която тръгваше малко над глезена й и се губеше нейде под ръба на късата й дънкова пола. Носеше черна маратонка адидас на здравия си крак, а на болния – синя джапанка с каишка между палеца и показалеца.

  Деян се върна на мястото си и стрелна любопитно с очи жената, която след като приседна с пъшкане срещу него до прозореца, прокара пръсти през гривата си, за да отхвърли назад падналите пред очите й кичури.

  – Аз май Ви събудих? – промълви жената, докато подпираше патериците си на седалката. Гипсираният й крак се бе изпружил чак до протърканите сандали на Деян.

  – О, не, просто се бях замислил.

  – Радвам се. Голяма скука са тези нощни пътувания  и аз хич не мога да свикна с това.

  – Често ли пътувате по този маршрут? – попита Деян, като се загледа в лицето на жената, чиито приятни черти му направиха добро впечатление. Само очите й бяха някак … пусти, заради умора или може би болка.

  – Да, често. По принцип. Посещавам болната си майка.

  – Хубаво.

  – А, вие, за къде пътувате?

  – Фотограф съм, често обикалям тези места. Природата е хубава, има интересни неща за снимане.

  – Супер. А ние местните май не дооценяваме забележителностите. Но Вие си дремнете, ако искате, няма да ви досаждам повече.

  – А, не, снощи се наспах хубаво.

  – Ох, не съм си пила хапчетата – каза жената и посегна към чантичката си. Нагълта няколко хапа, отметна глава назад и въздъхна тежко.

  – Имам вода, ако искате…

  – Благодаря много, моята свърши. – Деян й подаде шише минерална вода. Тя отпи, преглътна и се усмихна благо – Без вода е кофти, много благодаря още веднъж.

  – Няма защо.

  – Обезболяващи ли пиете?

  – Да, и някакъв бензодиазепин.

  – Гадна работа, аз също съм чупил крак, знам какво е. Съчувствам Ви.

  Тя махна с ръка и побутна ядно патериците си.  

  – Много е сложна моята. Три операции ми направиха на коляното, а докторът разправя, че няма шанс да възвърна напълно подвижността му. Куца ще си остана за цял живот, мамка му!

  – Много съжалявам. Но съвременната медицина… прави чудеса.

  – Всичко става с пари, господине, сигурно знаете. 

  Деян се замисли. Реши да не задълбава повече на тази тема.

  Но жената явно държеше да сподели проблемите си.

  – Някакъв идиот ме блъсна, докато пресичах на зелено. А в съда казаха, че той бил с предимство. Не го осъдиха. Направо съм бясна.

  – Много съжалявам.

  – После болници, операции, пирони… ужас.

  – Пожелавам Ви скоро да хвърлите патериците.

  – О, господине, та аз се радвам, че вече мога да ходя с патерици.Допреди месец бях прикована към инвалидна количка. Сега, макар и с мъка стъпвам с десния крак. Но да не Ви занимавам със себе си. Станала съм голяма досадница напоследък. Извинете. Вие с какво се занимавате?

  – Фотограф съм.

  – О, вие споменахте това. Ама, че съм разсеяна. Хубава професия. Свободна.

  – Вие каква сте по професия?

  – Доста време бях продавачка в магазин за дрехи. Надявам се скоро да ме върнат на работа. Но иначе по образование съм икономист.

  Деян кимна, загледан в потрепващите ръце на жената, която беше леко закръглена, не, по-скоро пухкава, но с тънка талия и стегната, сякаш поддържа форма във фитнес.

  – Дали ще имате нещо против да си подпра крака на вашата седалка? Задържа ли го дълго време отпуснат надолу, коляното ми се подува и ме скъсва от болка.

  – Ама разбира се! Защо изобщо ме питате за такова нещо!

  – Много сте мил – промълви свенливо тя и подхвана крака си отдолу с двете ръце. С неловко движение Деян плъзна длан под опакования й с гипс прасец и оказа съдействие при повдигането. Джапанката се изхлузи и падна малко преди босото й стъпало да кацне върху седалката. Деян се наведе да вземе джапанката. – Не, не, оставете я на пода, на тръгване ще я обуя.

  Деян кимна и впери поглед в мрака навън. Чувстваше се притеснен. Беше се впечатлил от това, което лежеше на сантиметри от бедрото му. Ходилото на жената бе съвсем малко и по детски пухкаво, но същевременно фино, с изящни извивки на свода и петата и топчести, розовеещи пръстчета. Деян въздъхна, от край време си падаше по такива гледки, повече отколкото по стегнати задници и напращели гърди. Искаше му се пак да го погледне но се опасяваше да не би жената да забележи нездравия му интерес.

  Когато жената започна да рови в чантата си, той все пак се престраши да погледне. Ноктите й бяха старателно изрязани и нелакирани – момичешки педикюр,който му се стори очарователен. Над тънкия глезен с едва забележими кокалчета се подаваше подплатата на гипса, който плътно следваше извивките на прасеца, коляното и бедрото й. Деян стрелна с очи здравия й крак. Приятно оформени мускули на човек, който е свикнал да се движи доста. Той се зачуди дали мускулите на „опакования” й крак вече са започнали да атрофират заради обездвижването.

  Жената бе затворила очи, но не спеше, личеше си по дишането й. На Деян страшно му се искаше да погали нежното й стъпало ала не смееше. Все още. След дълги колебания обаче се престраши. Прокара пръсти по извивката на свода, а после нагоре по страничната част на петата и глезена. Продължи да гали, нежно и внимателно. Жената не реагираше, незнайно защо. Потърка пръстите й. Бяха топли и сухи. Тя отвори стреснато очи и попита строго:

  – Какво правите, господине?

Деян се изчерви. По принцип не беше от простаците, които имат навика да опипват непознати жени. Наведе глава, после рязко я вдигна, решен да каже истината.

  – Много ми харесва стъпалото Ви. Всъщност смятам го за съвършено. Може би това Ви се вижда странно, но много мъже…

  – Знам. И друг път ми се е случвало.

  – Е, не можах да се въздържа да не го погаля. Съжалявам. Постъпих просташки. Моля не ми се сърдете. Искате ли да се преместя по-далеч от Вас, за да се чувствате комфортно.

  Жената се подсмихна.

  – Не, стойте си. Но трябва да ви разочаровам, почти нищо не съм усетила, по побутването на пръстите разбрах.

  – Моля?

  – Имам тежка пареза, вследствие на засегнат нерв.

  – О! Много съжалявам!

  – Почти нищо не чувствам там долу.

  На Деян му стана адски мъчно, че е било накърнено нещо толкова съвършено.

  – Има ли шанс да се оправи?

  – Пия витамини – отвърна леко троснато жената, после добави: – Нищо чудно да се оправи, но е нужно време… и още операции.

  На Деян му се искаше да помогне по някакъв начин на тази очарователна дама. Започна да премисля кои от познатите му в медицинските среди могат да окажат съдействие.

  – Ако желаете да ме галите още, сега е моментът.

  – Защо? – попита изненадано, но предпазливо Деян.

  – Защото слизам на следващата гара.

  Деян въздъхна разочаровано. Започна отново да гали крачето, а жената се подсмихваше тънко със светнали очи.

  Той се наведе и засмука палеца й. Жената изпъна гръб и потръпна. Очевидно се наслаждаваше на вниманието, което получава.

  – Трябва да тръгвам. Вече сме съвсем близо до гарата. Ще ми помогнете ли да сляза от влака?

  – Разбира се.

  След като нахлузи джапанката на стъпалото й, Деян й помогна да се изправи и да мушне патериците под мишниците си. Излязоха от купето и тръгнаха по коридора. Жената стъпваше от време на време на болния си крак, но много предпазливо, явно го щадеше. На Деян му се късаше сърцето, гледайки мъчителното й придвижване.

  Деян отвори вратата на вагона и изскочи отвън. Присегна се нагоре, пое патериците от жената и ги остави на земята. Тя слезе на най-долното стъпало, после се наведе и се отпусна в протегнатите му ръце. След като се подпря стабилно на патериците си, жената се усмихна чаровно на Деян.

  – Благодаря Ви. Вие сте свестен човек. Дано пак да се видим.

  – Много бих искал пак да се видим – смутолеви Деян и й подаде визитната си картичка.

  Жената присви очи в мрака.

  – Деян.

  – Да, Деян се казвам.

  – Аз съм Мира. Обещавам да Ви звънна. Хайде качвайте се, влакът тръгва – подкани го тя.

  Деян се качи, като преди това я целуна плахо по бузата. Чувстваше се тъпо.

  Когато влакът изчезна в тъмнината, към жената с патериците се приближи млад мъж, носещ раница –  

  – Как си, Ели? – попита той и огледа подозрително пустия перон.

  – Как да съм, боли ме! Хайде, закарай ме до къщи. Искам да си почина.

  – Какво според теб има в раницата?

  – Фотографска техника.

  – Звучи интересно.

  По-късно, в колата, двамата извадиха съдържанието на раницата.

  – Два скъпи фотоапарата, обективи… добре, добре – рече мъжът. – Мисля, че ще вземем поне три хиляди лева.

  – Кога най-сетне ще събера пари за операцията! – изсъска ядно Ели.

  – Е, надявам се скоро. Ще продължим да работим здраво, но по други влакови линии. Тактиката ни е добра, няма как да ни хванат.

  – Ох, измъчих се вече!  

  Жената бръкна в джоба си, извади оттам визитната картичка на Деян и усмихвайки се криво, я изхвърли през прозореца.