15.11.2016 г., 15:34 ч.

Предана на правосъдието и правораздаването 

  Проза » Хумористична
761 0 1
28 мин за четене

Звънецът на входната  врата с пресеклив гласец  оповести,че някой  настоятелно ме подканя да нагазя  в  мътните талази на живота му  и  да го спасявам  както мога и с каквото мога.Изшътках котката Беба,която предеше примижвайки ,самодоволно полегнала в скута ми и се запътих  към коридора. Когато отворих външната врата  долната ми джука увисна  от изненада.

-Ооооо, Фанче, здравей бе душко! Знам,че не си ме очаквала точно днес,но нали знаеш,че понякога нещата се случват когато най-малко ги чакаме.

                               На прага разцъфнала като кукуряк през март се кипреше   леля Мита. Нейният смях предизвика открехването на няколко съседски  врати и буйните протести  на един     възмутен домашен папагал. Бързо я дръпнах в коридора, за да туширам  преливащото от изобилие любопитство и да спра истериите  на папагала. Още щом влезе  в хола моята приятелка приведе гръбнак, надупи се и заизважда с  вълнение и любов от  някаква дълбока торба бутилка  кехлибарено уиски, скътало в себе си  цял оркестър от 100 гайди,апетитни американски понички, съблазнителни шоколадови трюфели, огромни шоколади и термус със запазената марка кафе на Мита.

- Е-е-е, Фанче, можеш да ме поздравиш! Пред теб стои една   щастлива и прясно омъжена младоженка!

- Хубава работа, Мите! Ами ти нали си имаш Каню Булгуров?!- отпуснах  настръхнали  от сащисване форми върху фотьойла.

- Да, да, ама не, Фанче! Нали така казваше някога един много печен журналист и беше абсолютно прав. Нашата семейна каруца с Каню отдавна се  разсъхна и едва-едва скрибуцаше нервно по острия калдъръм на живота. Аз кажа едно - Каню каже десет, Каню каже едно- аз кажа десет. И уж се слушаме, но никой никого не чува. Накрая един ден седнахме и решихме да  поделим куклите и парцалите.То пък какво ли имахме! Дъщерята е от покойния ми мъж - Гатю Авджиев и Каню не предяви претенции към нея. Бързичко доприпкахме до делата и по взаимно съгласие всеки пое по своя друм. Поделихме  и съдебните разходи и си обещахме в бъдеще да  останем приятели.

-  Ами кой е сега щастливият жених, Мите? - попитах  развълнувана с  глас  на  непорочна козица и глътнах машинално няколко гайди от чашата си .

- Женихът  е от махалата, Фанче. Рубен Ахмаков - адвокатът - гална ме с малахитов поглед моята стара приятелка- Само моля те, гледай сега да не припадаш!

- Да не е оня Рубен - евреинът, Мите?

                Чувствувах как очите ми тръгнаха да напускат  топлите си гнезденца.

- Той,той същият!- тръсна глава и тържесатвено и победоносно се захили Мита.

-  Ами той е женен, Мите - едва успях  да опонирам с пресъхнала уста.

- Беше-твърдо отсече моята дружка и доуточни - Жена му работеше от доста години в Гърция.Там се запознала с  един  капитан на риболовен кораб, разведен.Той се влюбил в българските ѝ прелести,спечелил я за свещената кауза да му топли леглото   и тя поискала развод от Рубен. А той знаеш  е интелегентен и разбран мъж , затова великодушно ѝ го подарил.

                      Когато започнах да се развеждам  с Каню,  Рубен се превърна в мой съветник по деловите въпроси и изповедник на душевните ми терзания. Киснехме  в кварталното кафене”Пияната баракуда”, лочехме на провала  кафе, бистрехме ситуацията на разводите- моя и неговия, докато един ден  той  не ме изненада с думите:

- Мите, скъпа приятелко и доверенице, ето вече повече от месец  клечим в това заведение сутрин и следобяд  и сърбаме кафе. Извънаредно приятно ми е   да споделяме житейските си   премеждия. Повярвай ми,това за миг дори не ми доскуча,не ми омръзна. Но  като издънка на стар еврейски род, свързан по права линия с библейската стипца - дядо   Мойсей мисля,че много по-икономично и евтино ще ни излезе, симпатийо  моя,ако си пием кафето  у нас или у вас. Хубаво ми е  в твоята весела и забавна компания,затова накрая ще ти призная,че ще ми  дойде  и добре дошло, ако речеш  да ми станеш  женичка,за да озахариш стипчивия ми живот.

           Не разсъждавах дълго над това предложение, Фанче, защото колкото повече разсъждавам,толкова повече се възгещисвам . Затова казах едно светкавично „да”.

И ето ме сега щастливо омъжена за адвокат Рубен  Ахмаков.

- Пу,пу,пу- плюх три пъти в пазвата си - слава Богу,че всичките ми подозрения се разсеяха. Товар ми падна от плещите! - въздъхнах облекчено аз.

- Хайде тогава наздравичка за  щастливата младоженка,Фанче! - напълни отново чашите с гальовното  уиски Мита.  Като чукна пламено чашата си в моята и отпи порядъчна глътка двете едновременно, като по сигнал скочихме, хвърлихме се една към друга и звучно се размляскахме. После  просълзени седнахме отново и започнахме блажено да  похапваме от шоколадовите изкушения.Тогава леля Мита ме загледа  някак подкупващо и изучаващо  и започна:

- Винаги съм предчувствувала, Фанче, че един ден ще бъда мистериозно, по някакъв начин свързана с правото и закона.Това започна още когато бях ученичка. В началното училище ме учеше една учителка, всеизвестна побойница.Тогава имахме часове по краснопис и в тия часове пишехме на специални тетрадки. Най-добрите ученически постижения другарката излагаше на  табло и правеше изложба от тях. Тя много обичаше да се фука. Беше даскалица от старата генерация. Носеше обувки с висок, но много дебел ток.При всяко провинение на ученик  сваляше едната обувка и с якия  й ток започваше едно млатене, едно енергично чукане и блъскане по главата на нещастника,  докато той с юмрук  размазваше сълзи и сополи по лицето си.Та тогава, мила ми Фанче,аз,която минавах за краснописка, веднъж имах неблагоразумието да скрия  моя изписана тетрадка по краснопис и в междучасията да си я разглеждам скришом. Но за зла участ даскалицата ме хвана на местопрестъплението. Не ме наложи с тока, но така ме оскуба за дългите плитки, че сълзи ми потекоха от очите. После кофискува моя краснописен шедьовър, но от тоя момент нататък аз тайно,но твърдо реших  да съдя тая възпитаница и последователка  на светата инквизиция. Но не успях   да потърся услугите на правосъдието и правораздаването. Скоро след  случая с мен, едно родителско оплакване срещу нацистките ѝ  методи на възпитание предизвика анкета от министерството на просветата . Тая Медуза Горгона,въпреки че обикаляше домовете на учениците си и хленцаше да даваме фалшиви показания,че никога не сме виждали  и не познаваме  тока на обувката ѝ, въпреки че мъжът ѝ беше началник на просветата, нищо не помогна и накрая беше преназначена за възпитателка в училището към циганската махала. Но историите ми с правосъдието имат  продължение, Фанче.

                                 В прогимназията носехме задължително униформи. Към униформата беше прикрепена и шапка с лачена козирка и трикольорна лентичка към нея. Моята  шапка имаше три състояния. Или със счупена козирка и смачкана като мекица да лежи пренебрегната и унизена на дъното на ученическата ми чанта, или да е захвърлена на някоя закачалка у нас, или да е загубена безвъзвратно. Баща ми се беше сандардисал да купува нови шапки.И остави това, но винаги ме лишаваше от джобните пари и аз не можех да  купувам от училищната лавка любимите си топли, захаросани,ухаещи  гевреци. Затова дълго време през големите междучасия живеех от просия и подаяния, разчитайки на милостта на съучениците си.

                           Бях в пети прогимназиален клас. Винаги преди  часовете  провеждахме физзарядка и дежурният учител проверяваше униформите ни. Как се случи не знам,но в него ден пак бях без униформената  шапка. Настръхнала  като разклопана кокошка,  заобяснявах  на учителката липсата й с нежеланието ми  да слагам върху главата си това даскалско недомислие, тая приумица на човешка  суета,тая безвкусица,която е обида  за  интелигентната  ми физиономия както в профил,така и в анфас. Цялата тая пледоария произнесох,за да мога  да спася джобните  пари за топлите захаросани  гевреци.Учителката  Ангелова, която в същност не беше никакъв ангел, а партиен секретар на училището и беше оперирана от чувство за хумор, ме прониза с полярен  поглед, сякаш току що бях обявила, че съм участник  в  таен заговор срещу правителството. Затова по банален  път, типично като даскал без фантазия, тя присегна, докопа  злочестите ми плитки и започна  яростно, с все сила да ги тегли и опъва надолу. Пак в гърдите ми заклокочи нечистата пяна на гнева и обидата. Отново бях решена да заведа справедливо дело срещу  демона на момически плитки,срещу тая отровна Харпия. Но пак  не успях, защото неочаквано  във втория срок тя се разведе, напусна работа  и с учителя по физкултура  забягнаха  някъде из потайните гънки на Българския  ландшафт, а аз съвсем осъзнато и завинаги се разделих с плитките си при бръснаря чичо Прокопи.

                       Вече в гимназията преживях нов тежък сблъсък с правосъдието, Фанче –продължи след поредния си  як гълток уиски и замезване с шоколадов трюфел своето необикновено повествование Мита. Не долюбвах твърде предмета физическо възпитание и затова след като изгълтах от корица до корица няколко авторитетни медицински книги , след като се възползувах от факта,че баща на моя съученичка беше кардиолог и след като симулирах с нужния трагичен артистизъм тежко болестно  състояние , бях  освободена от физическо възпитание със сърдечна диагноза, която така и не запомних.Та стоях си аз в съблекалнята на момичетата и преговарях урока  по химия, докато  другите прескачаха кози и  кълчеха крайници по халки и успоредки. Мирно и кротко се бях съсредоточила в тая сериозна наука, докато звънецът не оповести края на учебния час. И тоя ден навярно незабелязано щеше да потъне в миналото, ако на една моя съученичка от селата- викахме ѝ Писанка -  не ѝ изчезнал  учебник от чантата. Драмата беше,че по едно и също време аз и тоя учебник се бяхме оказали под един покрив в невзрачната  съблекалня. И вместо да дойде при мен и добронамерено и възпитано да ме попита не съм ли срещала по пътя си  нейния недисциплиниран, своенравен учебник,тя взела, че се оплакала на  хазяина си, който беше съдия в храма на Темида. Той, без да брои до три, доверявайки се на загубанката Писанка, взе,че ме призова  в съда да ме разпитва и разследва. Показах на тоя хвърлен в неведение динозавър моя учебник по същия предмет, заклех се в невинността си и той лесно   установи отсъствие на всякаква логика да проявявам колекционерска страст към един и същи учебник.С цялата наивност на средношколския си манталитет  го поканих у дома да дойде и провери със собствените си очи,че говоря истината . През това време Писанка внезапно открила учебника си, незнайно как попаднал, в чекмеджето между кърпите за хранене, вилиците и лъжиците. Съдията излезе разбран човек, извини ми се  и даже на сбогуване ме почерпи с шоколадов бонбон.

                         За няколко кратки години се разминавах на косъм с правосъдието и правораздаването , докато един прекрасен септемврийски ден мама не ме прати в съседната обущарница да взема поправените й обувки.Бараката  се намираше две стъпала надолу от нивото на тротоара.Когато влязох , заварих  двамата обущари и един железничар в униформа. Единият обущар кротко си набиваше  дървени клечки в  някаква обувка,а другият, който се казваше Иван се дърлеше с железничаря. Спорът беше за пари. Чичо Иван му дал на заем пари,а оня не искаше да му ги върне. Аз стоях  чинопоклонно до вратата и чаках  да ми обърнат внимание. Но изведнъж железничарят извади отнякъде нож , спусна се към чичо Иван и започна да го боде и мушка с него така, както се боде зелен домат за туршия. Разпищяхме се,развикахме се, събраха се хора, дойде милиция и линейка.Чичо Иван остана жив, а мама още същият  ден ме накара да направя десет джумбалдака. На другия ден пък ме веси кварталната вещица- баба Айше.Тя  беше толкова усърдна в действията си, че халката, през която беше провесено въжето и с което ме върза за краката, се откърти от мазилката на тавана  и повлече половината таван след себе си. Парчетата от него така ме цапардосаха по главата,че  уплахата ми от случката в обущарницата изчезна моментално. Към мене проявяваха подчертан интерес и милицията, и съда.Тогава усетих какво значи да си много важен свидетел.Всяка вечер у дома идваха ту семейството на железничаря, ту фамилията на чичо Иван. Първите искаха от мен да кажа в съда, че нищо не съм видяла и чула, а вторите искаха да кажа  това, което те смятат, че съм видяла и чула, но то беше в пъти в повече от действителното ми виждане и чуване. Носеха ми винаги дребни  подаръци, но мама сърдито им ги връщаше и им казваше да ме оставят на мира. Два пъти отлагаха делото поради липса на достатъчно доказателства. Накрая оправдаха железничарят,защото се оказа,че той бил невменяем и имал жълта книжка. Изпратиха го някъде на лечение, но авторитетът на правосъдието и правораздаването все повече нарастваше в очите ми.И аз се чувствувах по някакъв начин сродена с тях.

                     Леля Мита се присегна и бучна с вилица една американска поничка. Поднесе я към устата си и започна звучно да мляска. После продължи вълнуващия си монолог:

- Мда-а-а,когато се омъжих за Гатю Авджиев ми се случи най-заплетения казус от правосъдната и правораздаваща система, скъпа ми приятелко. Гатю имаше първи братовчед - Резо Марийкин. Майка му вече покойница го заченала без законен съпруг, затова той се казваше Марийкин. Малкото му име беше Резил- пак приумица  на озлочестената му майка. За да скрие отчасти греховната история на  появяването си Резил се прекръсти на Резо и така горе-долу нещата се пооправили. Та Резо се ожени за една моя приятелка- Лазарина- много свястно момиче. Когато тя роди първото им дете - момче, го записа на името на баща си. От тогава Резо настръхна, защото  искал да го запишат на името на майка му - Мариян. Един Гергьовден щяхме двете семейства да ходим в селото на Лазарина да хапнем печено яре, но Резо се скарал със жена си. Той имаше мотор Хонда и се перчеше с него наляво и надясно. Решил с още няколко моторизирани пройдохи  да обикалят България, но без жени.Моята приятелка не му вярваше и се запече на всяка цена да го придружи. От лек спор по чувствителната тема, Лазарина така започнала да лази  по нервите на Резо,че той забравил за   мъжкото  си достойнство. Скочил и  сложил край на спора като утвърдил волята си с няколко фриволни шамара. Лазарина веднага събрала моминския си чеиз и се преселила  у леля си , която живееше през една къща от нашия дом  с Гатю. Тя подаде молба за развод , нае  адвокат и  отминаха   неуспешните, помирителни дела.  Посещаваше ме почти всеки ден,за  да споделя неволите си, а аз нали съм добра душица, изцяло застанах  юридически,психически и  фактически на нейна страна. Резо, предчувствувайки тъжната развръзка на брака си, издебнал Лазарина когато се връщала от работа  и насила я отмъкнал в дома си. Там се молил, на колене падал,ръка целувал, обещавал, клел се, плакал, тръшкал се и накрая сложил край на представлението с няколко шамара  като й припомнил отново какъв алфа- мъжкар е.

                                     Тук му е мястото да споделя с тебе, Фанче, един свой навик, останал ми още от детските години. Аз извънаредно много  обичам когато съм сама у дома да се разхождам без бельо. Голотата ми доставя удоволствие и ме кара да се усещам първична като Ева в райската градина.Мекотата на кожата ми и нежно розовия й цвят ми дават чувствуто, че съм в обятията на любовник.

                                 Мита присегна към масата, взе си едно голямо парче шоколад  и приканващо,  но недвусмислено  започна да го осмуква. После продължи вълнуващия си монолог.

- Него ден четях в леглото една интересна книга. Бях абсолютно в свои води, затова  вдигнах сгънати в коленете  крака, даже леко ги полюлявах наляво и надясно. Беше ми много хубаво на душата, а и романът ми даваше настроение. Леглото стоеше срещу прозореца на стаята. Не знам защо, но докато четях, започнах да чувствувам сякаш някой ме наблюдава.Това усещане продължи, затова вдигнах очи от книгата и о-о-о чудо! Усещането ми се оказа вярно.На прозореца жадно залепил очи, ме изучаваше наш Резо. От колко време е стоял и какво е видял само се досещах,но и това ми стигаше, за да спусна светкавично крачетата си надолу и с писък да скоча от леглото. Докопах от закачалката пенюара си ,набързо го надянах и кой ме знае защо пуснах Резо да влезе. И до днес търся логическото обяснение на постъпката си, но не мога да открия такова, скъпа ми приятелко. Защото най-трудно е да се обясни логиката на глупостта. Естествено, че  пренебрегнатият  и загорял мъжкар започна да ми отправя  дебелашки предложения, задгърбил светостта на роднинството,погазил верността на приятелството. Държах се като кралица и дадох достоен отпор на обидните предложения на тоя напълно доказал се резил за човечеството. Споделих почтено случката с моя Гатю и с дружката си Лазарина. Гатю прояви разбиране. Не ме упрекна в нищо, защото ме познаваше. Лазарина се почуди, почуди пък и тя кандиса. Когато наближи решаващото дело само ме помоли да ѝ бъда свидетел. Да разкажа пред съда като каква съпруга, домакиня и майка я познавам, от колко време е нашето приятелство и още много други такива...Фанче, представи си стая. В единия й край- катедра, маса със столове и пак катедра. В другия ѝ край - столове за свидетелите и роднините на ищцата и ответника.На двете катедри щръкнаха  адвокатите.На масата важно се разположи съдийския състав и делото започна. За първи път присъствувах на бракоразводно дело. Че то било много интересно, приятелко! Там чух и разбрах за неща,за които даже не подозирах, че съществуват. Адвокатът на Резо обясняваше,че Лазарина не изпълнявала отговорно майчините си и домакински задължения. Тя връчила още след първия месец невръстното си детенце на  свекърва си, а мръсните си чинии пъхала под леглото, за да не ги мие. Там те  засъхвали, спичали се  и  мухлясвали по цели седмици. Адвокатът на Лазарина пък твърдеше, че ответникът Резо бил разюздан похотливец и търсач на сексуални изживявания. Другият адвокат възрази, защото обвиненията били безпочвени и без доказателства.Тогава адвокатът на Лазарина ме призова като свидетел. Изтъпаних се аз пред съдийската колегия, мила ми Фанче, и започнах като отличничка да декламирам с патос одата, възхваляваща достойнствата на приятелката ми. Но изведнъж нейният адвокат ме прекъсна, погледна ме с поглед задълбал  в златоносната  мина на душата ми и невинно попита:

-  Бихте ли отговорили  пред почитаемия съд  на следния въпрос. Правил ли Ви е ответникът някога неприлични предложения и държал ли се е непристойно с Вас?

          Изведнъж усетих  как реки от кръв нахлуха в главата ми.По челото ми изби влага и на чучури се устреми към моравите ми бузи.Краката ми се огънаха като сурова наденица и се разтрепериха.Забих поглед във върха на обувките си и усетих как гърлото ми пресъхна и не мога да кажа нито дума. Казах си на ум:”Земьо, земьо, разтвори се та ме погълни! Отърви ме от тоя  срам!” Неусетно  от очите ми започнаха да  текат сълзи. Чувствувах в гърба си укоряващите погледи на леля Мария и Резо... Моите свидетелски показания решиха веднага изхода на делото в полза на Лазарина.Никога повече не погледнах към тая предателка. И сега още като си спомня за номера, който ми погоди тя, се изчервявам от неудобство пред самата себе си.Но тогава за пръв път разбрах,Фанче, какво е да усетиш силата  на правосъдието  и правораздаването.

                                Погледнах към лицето на Мита. То се беше зачервило като панджар. Тая жена винаги ме е изненадвала с по нещо. И сега също...То бива чувствителност и деликатност, бива,ама чак толкова не бива!

- Когато беше жив бащата на моя Гатю живееше  на село в наследствената  къща на родителите си.То пък една къща! По скоро беше къщурка,строена на земя и цялата от кирпич. Виж, дворът беше голям .Имаше овошки,малко лозенце с десертно грозде. Но беше ограден с трънен плет.  Абе с две думи - един неглижиран имот, но все пак - имот. Хубаво ама тоя имот имаше и други наследници. Това бяха двете  сестри на свекъра и отроците им. Всичките  си имаха домове и имоти, но бяха устати. Толкова устати-все едно на караджейка-воденица са ги майсторили, а устите им – бездънни  като тунели  до центъра  на земята. Наддумване нямаха. Но най-устат беше Жоро- внукът на едната  сестра на свекъра. Та разправял той из село, че само чакал да се гътне  Гатювия баща и къщата керемидка по керемидка щял да я дели. Моят Гатю като стигнали тия отровни думи до ушите му, се притесни. Взе да бълнува насън, сънуваше кошмари, будеше се по няколко пъти през нощта и изгуби апетит. Посърна, стана мълчалив и няколко пъти го засичах да си говори сам на себе си. Лоша работа ти казвам,Фанче, много лоша. Притесних се и аз  и си казах:”Мите, ако така продължава, тоя пършив имот ще затрие главата на  мъжлето ти,сестро! Вземай мерки, докато не е станало късно!”

                            Един ден похлопах на вратата на един от най-добрите адвокати на града, тесен специалист по имотни делби. Разказах му опечалено  за проблема, който ни измъчва фамилиарно. Той ме погледна решително над очилата си и каза:”Госпожо, Вашият казус е лесен и прост като ухо на иглена губерка. Ако свекърът Ви е ползувал имота повече от десет  години и редовно е плащал данъка му , намерете трима съседи, които да удостоверят истината и обещавам Ви, че той ще бъде новият  и единствен негов собственик.” Така и стана. Платихме  съдебните такси, адвокатския хонорар, возихме с колата адвоката до съда в съседния град, където се гледа делото и обратно, дадохме три тлъсти надника на свидетелите, които всъщност бяха безработни и  пенсионери, нахранихме щедро всички  в ресторант и пак  платихме сметката, извозихме ги от село до града и обратно и накрая общата  сума беше  горе-долу колкото  цената на един нов имот. Но нищо. Важното е,че запушихме големите усти на останалите наследници и най вече на Жоро. Сестрата на Гатю, която живееше на другия край на България като разбра от нас,че сме уредили наследствения имот в  полза на баща й се обърна към мене с глас от който капеше  в изобилие шарлан:”Мите,миличка,така се радвам,че сте се потрудили да узаконите имота на името на тати. Вие се погрижете за родителя ни,гледайте го, защото сте по-близо до село от мене,а аз и косъм,и клечка няма да поискам от имота,ако татко почине.”

                   Леля Мита отпи глътка от неземното си кафе, но  после така ядно тръшна чашката в чинийката,че част от него се разплиска.

                 - Е, браво на нея, Мите! Това се казва високо съзнание и огромно чувство за справедливост! Цена няма значи тая твоя зълва!- изразих развълнувано мнението си аз.

                 - Не ставай смешна, Фанче и не бързай да я хвалиш! Когато струвахме четиресет след смъртта на свекъра, аз се натоварих с цялата организация. Изчистих  къщата-мазах, тупах, купих всичко, което е необходимо-храна, чинии и хавлии за раздаване, сготвих  три вида манджи, сварих жито и подредих масите, поканих попа и на гроба,и у дома. Дойдоха около двадесетина човека- почти цялото село. Най-накрая пристигна фамилиарно и зълвата. Още от вратата  отвори срещу мене една уста, не ти е работа. Дойде с празни ръце,сякаш не на помен,а на сватба се беше запътила. Едва изчака да се разотидат всички гости, че като ме емна. Била съм такава,била съм онакава, зяпнала съм била да лапна бащиния й имот. Ама тя нямало да остави нещата така и щяла да дели всичко. Стига съм ходила по двора като чорбаджийка, защото тя била законната чорбаджийка тук. Какво ли още не дрънка срещу мене тая глупачка, с каква ли не помия ме залива. Без и дума да й отроня, взех багажа си и се прибрах у дома. Кракът ми повече не стъпна там. След две години и след три обира, при които бяха отмъкнати дори чергите от земята,тенджерите и чиниите Гатю и сестра му продадоха на безценица двора и къщата, може да се каже, че почти подариха имота. Гатю дори не се осмели да поиска да му се приспаднат разходите по узаконяването... Парите от продажбата  стигнаха само да купи  от оказион  дънково елече на дъщерята и  кубче Рубик.

                         Мита замълча,но нервно почукваше с лъжичката по чашата за кафе.Разбирах прекрасно душевното й състояние,затова замълчах и аз

          - И до днес ме е яд на мене си, Фанче! Аз, тая върла блюстителка на реда и законността се огънах тогава.Трябваше  да си наема един разтропан адвокат и да извършим делбата мирно и кротко. Земята беше достатъчно голяма и делима, къщата –също. Но може би разминаването между делата и думите на  лицемерната ми зълва замъглиха съзнанието ми и аз не можах да взема правилното решение.Примирих се и оставих Гатю да върши глупости. И сега съжалявам за имота. Нямам къде един  корен домати да си бучна,нямам къде перо лук да си посея,приятелко! Но все повече се утвърждавах като  сътрудник и ценител на правосъдната и правораздавателна система.Казах си: ”Мите,нека тая загуба да ти е за обица на ухото.От тук нататък очите ти да са на шест отворени и да не се даваш на Сульо и Пульо. Недей забравя,че ти си естествен  органичен придатък на съдебната система и трябва да черпиш сила и вдъхновение от нея.”

                      Само след година ми се отдаде да проявя сили в решаването на следващия заплетен казус. Преди да дойдем да живеем  с Гатю тук в  тоя апартамент, в който съм сега, живеехме в гарсониера. И старото и сегашното  жилище бяха ведомствени. В сегашното  живееше един колега  на Гатю. Казваше се Паун. Тоя Паун беше дребен, хитър и пъргав като невестулка. Успя някак да се измъкне от завода,в който работеха двамата с моя Гатю и да си запази жилището. После се качи да пътува на океанските кораби като капитански камериер Веднъж, след един воаяж се срещнахме с него на улицата и той почти насила ни заведе в дома си. Там ни почерпа с марково уиски, с прекрасно кафе, с  кашу и шоколад за мезе. А беше такова перчене, такова пъчене, такива хвалби,че чак стените на хола му се изчервиха от неудобство.Докато Паун  като демонстрационен аеростат се рееше духом из облаците,жена му не отрони нито дума,нито звук...

                                       Минаха месеци, ако не е и година след тая наша среща. Един ден Пауновата жена,която притежаваше огненото име Лава, пристигна  неканена  у дома, за да ни заяви, че се е развела с Паун, поради пълна несъвместимост на гледните точки и на живота въобще. Той трупал паричките си в банката, а тя и децата ѝ се чудели как да вържат двата края. Бил се превърнал на истински чичо Скруч. Той разделил децата на два фронта.Момиченцето като по-малко било привързано към нея и я подкрепяло. Но момчето завършило морско училище, качило се на корабите да пътува като баща си и изцяло било на страната на Паун. По силата на съдебното решение било отсъдено хола и кухнята да са на Лава и дъщеря й,а спалнята- на сина.Той като се завърнал от рейс започнал да прави шумни оргии по цели нощи и не оставял нито майка си, нито сестра си да поспят. Та тая потърпевша бивша съпруга и настояща майка беше дошла да ни моли да направим замяна на жилищата си. Тя да вземе нашата гарсониера,а ние да се настаним в нейната част от апартамента. После по-лесно щели сме да вземем и другата стая.Това нейно твърдение беше много по-достоверно,отколкото с едно дете да ни дадат от раз аяпартамент от две стаи и кухня. Аз доста се двоумих,но Гатю беше решителен и веднага даде съгласието си. Речено-сторено. Връчихме необходимите  молби в администрацията на предприятието, получихме благословията му и застягахме багажа. Мите,ти ме знаеш каква перфекционист съм.Събрах от магазините де що има  празни кашони.Започнах да огъвам в хартия всяко предметче и внимателно да ги редя в кашоните като към всеки кашон слагах и опис. Отидох на работа и поръчах на моя Гатю да ме изчака ,за да се преместим в следващите два почивни дни.Хубаво ама докато ме нямало  булка Пауновица научила, че Паун се е завърнал от рейс.Тя отишла при Гатю и ревнала на рамото му, ако може да ускори местенето. Гатю също се притеснил да не би Паун да се намеси и да развали готовата работа. Той хванал  помагачи от кол и въже и започнало едно урболешко местене. Прибирам се аз,Фанче, вечерта от работа и сварвам пълна какафония, понеже апартаментите бяха в различни входове на един и същи блок. Всеки от помагачите грабнал по нещо и в индийска нишка вандалски сурка,влачи,тътри,а на мене ми се реве като гледам как  се съсипва покъщнината ми ,скъпа приятелко. Идеше ми да убия моя Гатю, но се усмихвах,понеже трябваше да изглеждам доволна и щастлива.”

                   Мита ме погледна с покрусен поглед.Явно  тия спомени още бяха в състояние да я разстроят. Тя наля два пръста уиски в чашата си, сложи  бучка лед и отпи елегантно разперила кутрето си настрани.

- Е, криво –ляво преместихме се, Фанче. Гардеробът беше изподран, кракът на леглото беше изкъртен, имаше строшени чаши от кристалните ми сервизи, гърнето за риба и сача също бяха в непригодност,а половината багаж беше останал в гарсониерата. Но най-важното беше,че сме новодомци.

                                    Изминаха няколко дена след офанзивата когато една вечер важен-важен дсовтаса Паун,надут като самовлюбен пуяк. Поканихме го с Гатю, сипахме му ракийка,а аз направих салата. Но нищо не помогна. Като заваляха едни заплахи, не ти е работа. Искал  стаята на сина си, щял бил да води курви в нея и по цели нощи да ни тормози,дето сме му отнели апартамента. Ама какво сме си въобразявали ние,че можем да нарушаваме съдебно решение.Не че тая стая му е трябвала много,но идеята му била да ни прави напук и да ни тормози. И още много други думи от такова естество чухме нея вечер от Паун. Когато си тръгна Гатю посърна и взе да се разкайва,че е направил замяната. Нея нощ изобщо не мигнах.До сутринта се съвещавах със себе си и взех решение.”Мите- казах си- ти обожаваш правосъдната и правораздаваща система. Сега е момента да се вземеш в ръце и да докажеш,че можеш да надвиеш всички обстоятелства, все едно какви са и да докажеш таланта си на познавач на законите. Няма да позволиш на тоя надут Паун да си вее коня.”

                                     Още на другия ден ми се обаждат по телефона от Жилфонд,че трябва да върна патрона на външната врата,за да влезел другия собственик във владение. Удостоих служителката с достойно мълчание и гневно затворих слушалката. Усетих,Фанче, как нещо ме бута да повикам веднага едно такси и да посетя  службата-хазяйка.Речено-сторено.И какво мислиш видях когато неканена връхлетях в една от канцелариите. Нашият Паун се беше разположил в  тапициран стол близо до бюрото.Срещу него седяха ухилени две служителки,а самото бюро почти не се виждаше от бутилки с уиски, буркани с нес-кафе, бонбониери, нарязани луканки и вносни марки цигари. На края на бюрото се мъдреха и два чифта чисто нови маркови дънки. Когато ме видяха впила изгарящ поглед в тях като същинска Немезида усмивките и на тримата угаснаха. С ирония изтънена  като върха на игла, запитах:

- Абе, Паунчо, това ли е цената на сменения патрон на външната врата  и на временното ползуване от сина ти на  стая голяма колкото кутийка и без тераса?!Висока цена!Но твърде ниска за притесненията и безпокойството на  едно образцово българско семейство с малко дете!

-Ти нямаш никакви доказателства срещу мен! - изпъчи се  Паун.

-Ще видим,ще видим! - отговорих многозначително  и напуснах оргията на двете подкупени Деметри и съблазнителя им Дионисий.

                           Реших да се опра и тоя път на правозащитната и правораздавателна система. Една моя приятелка ме заведе в кабинета на главния юрист-консулт и ме запозна с него. Той беше приятен и интелигентен мъж в предпенсионна възраст. Изложих му казуса, казах му,че обожавам неговата професия и системата, към която работи и самата аз поназнайвам това-онова от законите. Както се казва, харесахме се от пръв поглед с господин Съзлайков-така се казваше той и машината беше задействувана. Предприятието съди сина на Паун и му предостави в замяна  стая голяма и удобна, с тераса. Младежът отказа и избяга на рейс с кораба си далеч от България. Да,ама аз не загубих търпение,мила приятелко. Купих на сина на господин Съзлайков  вносни дънки, а на баща му половин килограм марково нес-кафе и кутия хавански пури.На председателя на жилищната комисия подарих десет килограма Петришки фъстъци и една щайга краставици-корнишонки. Дето се казва бетонирах приятелството ни. Въпреки, че сина на Паун обжалва решението на съда и делото се гледа на две инстанции, аз победих и до края на годината заповедта за стаята шумолеше в джоба ми, Ето, това е да вярваш в справедливостта на закона!”

                    Леля Мита допи вече истиналото си кафе и замези с шоколадов трюфел. В това време звънна телефона ѝ. Тя го извади от дамската си чанта ,погледна го и каза:”Рубен е.”След краткия разговор,заливайки ме  с топлите вълни на малахитовия си поглед  каза:

- Аз май бая съм се заседяла тук, Фанче. Ама и ти нищо не казваш, че да сложиш край на моята правосъдна и правораздавателна епопея. Е,време е да тръгвам,мила,че моят  Рубен ме очаква долу в колата. Ще ме води в съда на дело.  Негов клиент е обвинен в кражба на  бяло магаре,така че Рубен ще му е защитник. Ще ми бъде  интересно, все едно,че съм на театър

                                Тя накриви грациозно  елегантната си, широкопола шапка,надяна на рамо чантата си,намигна ми и се оттегли с бодра крачка към  входната врата. А аз останах  да осмислям всичко онова,което чух от моята леля Мита. Котката Беба отново скочи в скута ми и замърка доволна.

 

© Диана Кънева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??