Предците ми говорят (Петко и Иванка)

Из книгата ми ,,Предците ми говорят"

 От глава " Петко и Иванка"

От този ден минаха три месеца. Младото семейство заживя честито в новата къща. Горди бяха с постигнатото, но горделивост не проявяваха към по-бедните. Затова хората ги обичаха и тачеха. Децата бързо свикнаха с новия дом. Тичаха нагоре-надолу по двата етажа за страхове на майка им. Тя се притесняваше да се не пребият по стълбището за втория етаж. Както винаги, Петко я успокояваше. „Бог ги пази! Каквото има да става, ще стане. Със и без нашето притеснение. Затова седи спокойно и остави децата да беснеят. Те това прават малките деца, еми“. И бели правеха, но такива детски и невинни. Ето например Иванка правеше прекрасно сладко от белени цели сливи. На мястото на костилката ядка от орех слагаше. Сладкото излизаше не само много вкусно, но и красиво за гледане. Сливите ги топеше във варов разтвор, за да се не разкашкват при варене и те оставаха цели и златно жълти. Сиропът бистър като сълза. Слагаше го в един трилитров стъклен буркан и го прибираше на тавана далеч от деца. За гости го пазеше. И за специални случаи. Но ето че Велка беше намерила сладкото и надумала малката Марийка да вземат по една лъжица и когото майка им е някъде навънка да се качат горе на тавана и да си хапнат. Речено – сторено.
– Като си дойде мама няма да казваш, че сме яли от сладкото, Маро! Чу ли? – предупреди Велка сестричката си.
– Добре де. Няма – отговори Марийка.
После мама Иванка като се прибра от двора, Марийка се затича насреща и вика:
– Мамо, мамо, ние с кака не сме яли от сладкото на тавана.
На Иванка ѝ стана ясно веднага, че скривалището е открито. Трябваше да го прибере на друго място. В новата къща тя беше много щастлива. Горда стопанка. Когато я започнаха, дойде свекървата и сложи по една сребърна пара на четирите ъгли на основите. За здраве на самата къща, да не лови уроки, а и обитателите ѝ да са все в здраве и разбирателство. После остана през целия ден да наглежда майсторите да не задигнат парите. Стоя там, докато ги не зазидаха с каменния зид, който дигнаха в основите. Та затуй Иванка беше сигурна, че ги чака голямо щастие в тоя дом.
Но ориста не мислеше така. Над семейството паднаха черни облаци за дълго време. Настъпи есента и времето застудя. Тъкмо бяха прибрали реколтата. Мазите бяха препълнени със зимнина. Навън се спуснаха мъгли и валеше почти всеки ден. Малката Марийка се разболя. Една сутрин Иванка я намери в леглото цялата горяща от висока температура. Детето беше сънливо и отпуснато. Иванка се притесни. Беше изстинала Мария. Много излизаше навън в дъжда. Я заради кучето, я заради врабчетата, които се събираха под стряхата на стълбището и чуруликаха безспир.
– Как си, Марче? Боли ли те нещо, миличка? – попита Иванка току да каже нещо. Детето не изглеждаше добре.
– Главичката – едва промълви Марийка и погледна с тъжни, горящи очи майка си.
– Ще мине, пиле. Настинала си. Мама ще ти сложи студени кърпи на челцето. Ще ти стане по-добре. Искаш ли да хапнеш малко квасено мляко? От брезата Рогушана е. Тя дава много вкусно мляко, нали знаеш?
– Да, мами, но не ща сега. Много ме боли главичката, тук – и Марийка си докосна главата с ръчичка. Велка беше вече станала и се облякла. Доближи се до леглото на сестричката си и я загледа мълчаливо и неразбиращо. Вкъщи никой не боледуваше и за нея беше необичайно.
– Веле, иди мама на двора и повикай татка си. Ако не е на двора иди до воденицата.
И Иванка се отправи да донесе кърпи и студена вода за компреси на детето. То цялото беше пламнало в огън. Реши да я разтрие и с оцет. Докато шеташе из кащи сърцето ѝ се сви тревожно.
Майчиният инстинкт ѝ подсказваше, че нещата може да се окажат по-сериозни от една настинка. В стаята нахлу Велка:
– Тате иде. Как е Мара?
– Иди ти при кака си Ружа да ти направи попара да закусиш. Марчето е болничка, ма ще се оправи. Ти върви. 
Велка се отправи да търси слугинчето. Ружа Мишина беше най-голямата дъщеря на Димитра Василица. Семейството на Васил едва свързваше двата края. Имаха осем деца. И само една нивица от три декара и едно дърто магаре. А Васил обичаше и да си попийва винце, та каквото изкара от кърската работа не носеше всичкото в къщи. Ружа помагаше на Иванка в къщната работа. А и с животните понякога. Беше работливо момиче. Тая пролет направи 15 години. И децата бяха свикнали много с нея. Идваше сутрин в 7 часа и си тръгваше след вечерята. Хранеше се с тях на паралията. Само кога имаха гости от далеко, се хранеше отделно с децата. Иванка беше щедра с нея. Често си ходеше вкъщи с торба лук или картофи, или зарзават, или яйца. Но парите ги даваше директно само на майка ѝ.
Петко влезе вкъщи заедно с Ружа и Велка.
– Какво, невесто? Защо ме викаш? 
Иванка го погледна тревожно и рече:
– Мара не е добре. Гори целата. И главата я боли. Оти не се затирнеш да викнеш кака Цонка да доде да я види.
– Толкова ли е зле според теб? Снощи нищо ѝ нямаше!
– Иди, иди, Петко. Нещо ми стисна сърцето, като го видех детето. Нема да сбръкаме, ако кака Цона я види. Я ще я разтрия с оцет и ще ѝ сложа студено на челото. Ма друго не знам що да чина.
– Добре. Я да я видя преди това.
И двамата излязоха от кащи и се отправиха към голямата соба, където спяха. Като влязоха вътре, Марийка изглеждаше, че е заспала. Приближиха се. Детето дишаше отсечено и на пресекулки. Личицето ѝ беше пламнало. Иванка я докосна със студените си ръце по челото и детето се сгърчи и заплака. Едва отвори очи и ревна силно.
– Боли, маме, боли ме главичкатаааа – пропищя Мария. – И  очичките. От слънчо! 
Петко се наведе и той над нея и я помилва по бузката:
– Ще мине, питанке, не бой се. Мама ще ти сложи компрес. И всичко ще мине. 
Изправи се и въпреки че и той се попритесни, започна да успокоява Иванка:
– Нема страшно. Настинала е. Ще се оправи. Отивам за кака Цона. А пък ако требе и в амбулаторията ще я занесем.
Петко излезе. А Иванка седна на леглото край детето и се опита да сложи мокра кърпа на челото ѝ. Мария писна като заклана. Студеното я шокира. Но майка ѝ настоя и я задържа на челото ѝ. Детето рева, рева, пък остана без сили и започна само да хълца. Иванка тогава вдигна нагоре ризата, с която спеше малката и натопи пръсти в паничката с оцет. Първо разтри крачетата и ръчичките. После започна по горещото телце. Детето се опита да заплаче наново, но само изстена и се отпусна безпомощно.
– Млъчи, мама, млъчи. Мама ще те оправи. Още заран другиден ще погнеш пак пилците и Рижко отванка. То днеска не е много за излазяне, оти вали, мама. Ти си лежи, ще ти мине скоро.
Нареждаше Иванка и разтриваше горещото тяло на детето. После оправи ризката ѝ и се загледа тревожно в Мария. Кърпата стоеше на челцето ѝ. А тя лежеше отпусната на леглото със затворени очички и простенваше често-често. Поотвори очи, присвие ги с гримаса и пак ги затвори.
След десетина минути дойде Цонка, водена от Петко. Тя доближи детето и се наведе над него да чуе как диша. Пипна бузката му. Постоя така надвесена, а после сложи ръка на коремчето. Понатисна го понаправи няколко кръгови движения с ръката си. Не усети нищо ненормално, а и детето не реагира. Значи не е нищо чревно. После я докосна зад ушетата. И там нямаше отоци. Пипна главата ѝ отгоре и Мария писна от неистова болка, подскочи цялото ѝ тяло. Замята ръчички във въздуха и зарита с крачета. Цонка се надигна стресната. А Петко и Иванка се сковаха от страх. Но Иванка се спусна и вдигна детето на ръце. Компреса падна на земята. Мария продължи да пищи силно и започна да си дърпа косата. След второто, третото дърпане в ръчичките ѝ остана кичур отскубната коса.
– Детето требе да се види от доктор. Я не мога да разбера кво му е – каза Цонка и погледна Петко.
– Отивам да спрегна файтона – стреснат и притеснен излезе той от стаята.
– Олеле, какво му е на детето, Божке? Какво става? – запроплака и занарежда Иванка.
– Спокойно, Петковице. Ще са оправи детето. Ма я не знам що му е. Не е разстроен корема и червата, не е заушка, на настинка мляза, ма главето явно много го мачи. Идете в село при доктора. Он ще да знае повече. И аилаци има за сичко.
От кащи дотича и Ружа, а след нея и Велка я държеше за фустата. Бяха чули писъците на Мария.
– Донеси сукмана на Мария, онзи за празник. Ще я носим на доктор –нареди Иванка на Ружа. 
След половин час бяха готови. Файтонът ги чакаше пред вратницата. Петко и Иванка тръгнаха с малката.
– Да си отвараш очите на четири – заръча тя, преди да излезе, на Ружа. – Да гледаш Велка.
– Не бой се, како Иванке, ще я гледам, очи нема да свалям от нея – отговори Ружа. 
Велка през цялото време мълчеше и гледаше ококорено и с уплах. Държеше се плътно до кака си Ружа и не пускаше сукмана ѝ. Не знаеше какво става, но едно беше ясно. Нещо лошо ще да е за Мара. По-лошо и от торбалан.

     ( следва продължение)

За въпроси и заявки за книгата ми пишете на лични.