Предците ми говорят

ВЪЗЛОВА ТОЧКА 

    Откъс от "ПРЕДЦИТЕ МИ ГОВОРЯТ "

                 Трета част

Мацоран Бей вървеше след двете момичета и ги изучаваше с все по-голям интерес. Той забави крачката си, за да не ги изпревари и вървеше бавно, бавно също като останалите разхождащи се. Забеляза, че по-високото момиче, по-добре облеченото, вървеше малко тромаво и често стъпваше накриво и кълчеше крака. Но беше хванала приятелката си под ръка и се осланяше на нея. Чудеше се на самия себе си защо така се залепи за тези две непознати. Какво толкова го привлече? Вървеше след тях, а нямаше дори представа как изглеждаха лицата им. Вървеше след тях и забрави, че беше тръгнал за кафенето. Просто нездравото любопитство го подчини със своята зараза.
Момичетата стигнаха бавно до часовниковата кула и завиха надясно. Спряха се пред будката за небетшекер, която беше отляво след часовника, но понеже имаше повече хора, се отказаха да чакат и продължиха напред. Петър успя да зърне за миг профилите им, но това не беше достатъчно да си създаде мнение за това как изглеждат. Любопитството го завладя напълно и той продължи да върви след тях като някоя хрътка, надушила плячка. Всъщност дори не знаеше какво възнамеряваше да прави. Засега се забавляваше да върви след тях и да се прави на гадател. Коя ли е по-хубавата? От къде ли са? За какво си говорят? Но най-вълнуващият въпрос беше защо са заедно две така различни момичета погледнато от гледна точка на облеклото. След малко стигнаха края на тротоара и се спряха, за да пресекат улицата. Той също забави крачка. Но забеляза, че се оглеждат и нещо ги спира да преминат на отсрещния тротоар. Той приближи плътно и застана зад тях. И разбра къде беше проблемът. На шосето пред тях се беше образувала огромна локва дъждовна, кална вода и пречеше да се премине оттатък. Изглеждаше дори дълбока и със сигурност който стъпи в нея, ще си намокри краката. Петър дори не се замисли. Той всичко вършеше така. Импулсивно и на мига, в който го помисли. Ето защо и сега се приведе към по-височкото момиче, грабна я на ръце и стъпи смело в локвата. Мигом водата покри глезените му и обувките му се напълниха с вода. Момичето ахна от изненада и инстинктивно го прегърна през врата. Той я понесе като перце през улицата, а очите му наблюдаваха лицето ѝ. То смени няколко емоционални състояния за тези няколко секунди, една минута. От изненада на ужас, а после на страх. И накрая пак на изненада. На тротоара на отсрещната страна на улицата Петър свали бавно момичето на земята и се приведе за да срещни очите ѝ със своите. Тя го зяпаше с отворена уста и разширени от неверие очи. Така се наблюдаваха няколко секунди. През това време той забеляза по детски чистите очи, нежното и приятно лице, усети невинното излъчване на непорочността и я попита тихо:
– Как се казваш?
– Мария! – веднага отговори тя, без да сваля поглед от него.
– Мария, искаш ли да се ожениш за мен? – зададе въпроса той, за който не съжали цял живот. Тя продължаваше да го гледа хипнотизирана и отговори:
– Ми, добре!
Тогава дойде изтрезняването. Петър се изправи и усети как шокът навлиза в кръвта му. Какво стана току-що? Нима предложи брак на това непознато момиче и тя прие? Тук нещо се случваше и той изпусна нишката на ситуацията! Нима имаше по-голям шегаджия от него, и то в лицето на жена? Явно тази го познаваше от театралните представления и знаеше за славата му на шегобиец! И сега постъпва по същия начин. Шегуваше се с него, както си мислеше, че той се шегува с нея. За първи път се поддаде на паниката и не знаеше как да реагира. А тя стоеше спокойна до него и чакаше явно да каже нещо. Той реши да играе играта до край. Ще се прави на пич. Нали все казваше: „Мацоран Бей е пич от Мароко!“.
– Тогава да тръгваме. Ще те заведа у дома. Да те представя на семейството си – и той я хвана за ръката. Тя не се отдръпна както очакваше. Тръгна веднага с него.
– Добре – беше краткият ѝ отговор. На него ушите му забучаха от напрежението, което предизвика кръвта, качила се в главата му, породена от шоковата ситуация. Наложи се да я пренесе обратно през улицата и студената мътна вода отрезви за миг пламналата му глава. Отсреща на улицата приятелката на Мария стоеше там, където я бяха оставили. Той свали Мария от ръцете си до нея и почака да види какво ще се случи. Тя стоеше между него и приятелката си и нищо не казваше.
„Ето сега е моментът за нападение! – помисли си Петър. – Срам я е да каже какви ги е надробила.“ Затова той хвана ръката на Мария и рече смело:
– Хайде, Мария, да вървим.
– Къде отиваш? – попита приятелката. А Мария, вече тръгнала след Петър, се обърна и рече:
– Ми аз се ожених!
Лиляна занемя от изненада, сложи ръка на зиналата си уста и стоя така скована от шока от чутото, докато гледаше как приятелката ѝ се отдалечаваше, хванала за ръка Мацоран Бей. Защото тя знаеше кой е Мацоран Бей. Кой в града не знаеше?
А Мацоран Бей вървеше, хванал за ръка едно непознато момиче, и го водеше към своя дом. Защото нямаше друг избор. Като се е хванал на хорото, ще го играе докрай! Двамата вървяха и мълчаха. Единствено жвакането на водата в обувките му нарушаваше тишината между тях. А може би и бумтящото му сърце се чуваше. Той се чудеше какво да прави. Затова реши малко да я поразпита.
– Кажи нещо за себе си? Коя си? От къде си? С какво се занимаваш? Ходиш ли на театър?
– Ми не хода на театър. Защото требва да пера дрехите.
– Да переш ли? – почуди се Петър. – Перачка ли си?
– Ааа не. Навивам прежда – отговори Мария. Петър се почувства като плеснат с мокър парцал през врата. Как го занасяше тая? Докога ще се прави на дръж ми шапката?
– Къде я навиваш тая прежда?
– Ами в килимарския цех.
– Ааа, значи там работиш – схвана той. – А кога переш?
– В неделя. Всека неделя все пера. И кака ме кара. Докато не изпера, никакво движение.
– С кака си ли живееш? А майка и баща имаш ли?
– Тука немам.
– Как така тук нямаш? – недоразбра Петър. – А къде имаш?
– На Правец – беше отговорът.
– От Правец ли си?
– Да.
– А тука работиш и живееш при кака си. А тя те кара да переш. Правилно ли разбрах?
– Да.
– А кака ти женена ли е?
– Да. За Наум Иванов. Ама аз го не обичам и не искам много да живея там.
– Ааа, разбрах. А защо не живееш някъде сама?
– Сама? – учудено погледна Мария към жениха си. – Не може. Мама ми е казала, че некой требва да ме гледа.
– Да те гледа? Да се грижи за теб? Така ли? – Петър започна да си мисли, че или е попаднал на голяма артистка, или момичето е наивно и откровено до болка.
– Така. Защото некога бех болна. Ма сега не съм де.
– Разбирам, разбирам. Вашите са ти казали да си търсиш мъж, за да има кой да се грижи за теб? Така ли?
– Не така. Мама не ме дава на никой. И татко така. Ама ти си много хубав. И много добър. Не си като Наум Иванов.
Петър започна да схваща, че си има работа със селско простовато момиче. Но много честно, невинно и добродушно. А и тя го гледаше с такъв детски възторг, че страха от възможността да е някаква луда интригантка започна да се изпарява.
– А сега като не се прибереш тази вечер, няма ли да се тревожат за теб? – попита той.
– Ми не знам. Досега все съм се прибирала. Само малко ми се карат, кога се стъмни много.
– Не те ли е страх, че нищо не знаеш за мен, пък се съгласи да се оженим?
– Защо да ме е страх? Знаеш ли колко грозни има. А ти не си!
– Може да не съм грозен. Ама може да съм лош. Да те бия може.
– Не си лош. Знам си аз. Нали ме пренесе през водата.
Петър се предаде. Всички тези отговори влязоха в сърцето му и той разбра, че съдбата му дава нещо, което никога не си е пожелавал. Но в същото време е уникално. Да се свържеш с жена със съзнанието и чистотата на дете. Каквото и да е боледувала, какъвто и живот да е живяла, той си пожела отсега нататък да я закриля, пази и обича. Представи си я в колибите от Правец, израсла в нищета и мизерия. Забрави за копринените чорапи, велурените обувки и скъпата рокля, които носеше. Те някак си не се връзваха с момичето Мария.
Така стигнаха до края на града и до къщата, в която живееше. Мария така и не го попита нищо за него. Дори и името му не разбра. В кухнята светеше. Беше към осем часа вечерта. Влязоха през входната портичка и Мария безстрашно го последва на верандата. Той почука на вратата и я отвори. Побутна Мария напред и влезе след нея. Родителите му и сестра му седяха на масата и вечеряха.
– Водя ви невеста! – обяви той без предистория и побутна Мария към центъра на стаята. Настана изненадваща тишина. По едно време лъжица падна от ръцете на Иванка и изтрака в чинията. Всички бяха с отворени уста и ококорени от неочакваната сцена. Не продума никой.
– Е, какво? Така ли се посреща невеста? – наруши шока Петър. – Майко, нали ти обещах нещо днеска?! Или вече забрави? Ставайте и посрещнете бъдещата ми съпруга Мария.
– Като мене! – успя първа да се съвземе Марийка. И тя като другите запаше момичето сякаш беше от Луната. А тя беше хубава, спретната и спокойна. Стоеше насред стаята и мълчеше. Иванка успя да възвърне самообладанието си и се надигна от масата. Заобиколи и се доближи до Мария.
– А добре си ни дошла, дъще! Заповядай! Ела, седни с нас на масата – и докато Мария сядаше тя просъска към сина си:
– Да не си посмел да се занасаш с мен, че бел свет нема да видиш! Само да си скалъпил некоя от твойте смехории!
– Не бой се бе, мале, нищо не съм скалъпил. Истинска булка ти водя. Ето я на. Да се не тюхкаш и кахъриш, че стар ерген съм.
Баща му се просълзи от умиление, а сестра му изпиваше с поглед красивите дрехи на новодошлата. Всички седнаха на масата и Петър разказа на семейството си малкото, което и самият той знаеше за Мария. Тя се обади веднъж-дваж отговаряйки на някой въпрос, но общо взето повече си мълчеше, което беше отдадено на притеснение, нормално за ситуацията. След вечеря Иванка подмени завивките и чаршафите в стаята на сина си и даде на Мария нови чехли, пешкир и нощница. След това младите се оттеглиха в спалнята, а Иванка, Марин и Марийка до среднощ обсъждаха неочакваната снаха и какво ще правят занапред.
☆☆☆
         Следва продължение...

За въпроси и заявки за книгата ми пишете на лични или тук под поста