ВЪЗЛОВА ТОЧКА 

    Откъс от "ПРЕДЦИТЕ МИ ГОВОРЯТ "

             Четвърта част 

Когато стана осем вечерта, Велка започна да се притеснява. Мария закъсняваше за вечеря. Щеше да ѝ се скара, за да ѝ я ясно, че така не може. Или ще си идва преди мръкнало, или няма да излиза. Наум четеше вестник на кревата, а тя в мрачно мълчание подреди масата за вечеря. Към осем и половина Наум  захвърли вестника и се изправи:
– Къде е лудата ти сестра? – изръмжа той ядосано. – Гладен съм. Да сядаме да ядем!
– Ма как така? – опита се да се намеса Велка. – Да я почакаме още малко.
– Никого не чакам. А децата требва да си лягат. Като се прибере, ще си легне гладна. Така да знаеш. Та да се научи, че ред има в тая къща. Това да не е разпасан аврамов дом? Я сядайте да вечеряме!
По време на вечеря Мария не се прибра. Велка вдигна и разтреби масата след вечерята. После изми децата и ги сложи да спят. Сърцето ѝ се свиваше от страх и притеснения все повече. Явно и мъжът ѝ се почувства притеснен, защото започна да се разхожда напред-назад из стаята и да мърмори закани и проклятия под носа си.
– Да излезем да я потърсим? – предложи тревожно жена му – Притеснява ме. Никога не е правила така.
– Беше въпрос на време! – скастри я набързо Наум. – Шантавата ти сестра ще ни създава ядове цял живот. А откакто се събра с тая Лиляна, все за излизане мисли. Кой знае къде се въргалят по храстите сега. А ние се притесняваме.
– Не говори такива глупости! – прекъсна го обидено жена му. – Може нещо да ѝ се е случило. Дай да излезем и да обиколим парка. Притеснявам се. Я кое време стана. Наближава десет часът.
– А децата? Ако се събудят?
– Няма да се бавим. Ще обиколим парка и това е.
– Добре. За твое успокоения. Ще я пребия от бой, като я намеря. Ако пък се е забъркала с мъже, направо ще ѝ откъсна главата.
Велка нищо не му отговори. Нахлузи обувките на краката си, взе една жилетка и излязоха навън. Паркът беше голям. Съвсем до тях. Имаше много дървета и алеи. Дори малки пътеки, минаващи през тревата. Беше пълно с беседки и пейки и хората от целия град се събираха тук за разходки и почивка под вековните дървета. През почивните дни някои си правеха пикник, родителите се излежаваха на одеяла, а децата ритаха топка или тичаха насам-натам. Но сега беше неделя късно вечерта, а и през деня беше валяло. Не се чуваше глъчка от народ. Велка и Наум навлязоха в сенчестите тъмни дебри на парка и започнаха да се озъртат. Никого не видяха. Живо пиле не се обади. Десетина минути обикаляха насам-натам из пътеките и алеите, но нито срещнаха някого, нито чуха нещо. И ето в един миг няколко гласа се разсмяха в близката беседка и двамата подскочиха.
– Мария! – викна високо Велка и се ослуша. Никой не отговори. Но и смехът спря.
– Мария! – повтори отново Велкаа. – Ти ли си? Прибирай се веднага!
– Дай да идем да видим! – тръгна нататък Наум, а жена му го последва. Но когато стигнаха до беседката, видяха групичка младежи, между които Мария не беше.
– Ние търсим едно момиче – започна Наум, – височка, с дълга кестенява коса...
– Неее, тук няма такава – обади се женски глас. В сумрака лицата много не се виждаха, но никоя не изглеждаше да е Мария. А и тя ако беше там, щеше веднага да се обади. Това поне ѝ беше втълпено в главата и тя не се криеше.
– А да сте виждали нещо? – попита Велка.
– Че какво да сме виждали? – попита един младеж. – Виждаме много неща. Уточни се!
– Търсим сестра ми. Не се прибра тази вечер и се притесняваме.
– Сама ли е? – попита друг.
– Ами не знаем. Излезе с приятелка. На движението. Но по центъра отдавна няма никой по това време, та си помислихме, че са дошли насам.
– Ние нищо не сме видели. Тук сме от два часа. И повече. Никой не е минавал насам.
– Добре! Извинявайте. Лека нощ! – поздрави Велка, а Наум вече се беше обърнал да си върви.
– Ми сега какво ще правим? – проплака вече уплашена  Велка. Мъжът ѝ я изгледа кръвнишки.
– Аз се прибирам. Ти прави каквото щеш. Утре съм на работа. Ще си лягам.
– Ма как така ще заспиш? – писна недоумяващо жена му. – Аз не се побирам в кожата си от притеснение, а ти ще спиш! Тате ще ни убие! Ако нещо се случи на Мара, и тате, и мама ще ни убият.
– Нищо ѝ няма на Мара. Ще се прибере. Задява се по кьошетата с някой селяндур. Ще я науча аз нея! Ще ѝ е за първи и последен път! Боят ѝ е в кърпа вързан. Дай да се прибираме, че ми стана студено. А и децата са сами.
Велка тръгна след него с наведена от мисли глава. Къде ли може да е сестра ѝ? Нищо не ѝ идваше на ума. Само разни глупости и ужасии. И хич не искаше дори да ги пусне в главата си да се развихрят с подробности, толкова страшни работи ѝ минаваха.
Прибраха се към 11 часа. Бяха обиколили целия парк. Надникнаха във всяка беседка, дори храстите разгръщаха. От Мария ни следа. Вкъщи също не се беше прибрала, както тайно се надяваше сестра й. Баум се съблече и вече гол, по потник и долни гащета, се надвеси над седналата на един стол в кухнята примряла от притеснения жена и заканително с насочен към нея пръст прогърмя:
– И да знаеш. Добре го запомни от мен. Тая твоя сестра ще ни отрови живота! Бел свет от нея няма да видим! Ама аз това не ще търпя! Да знаеш. Щом се споминат баба и дедо ще я пратя в психодиспансер. Ненормалници в дома си не ща!
И излезе от стаята, тръшкайки вратата след себе си. Отиде в спалнята да спи. Велка остана свита на стола в кухнята до два през нощта. Черни картини пред очите ѝ се сменяха една след друга. Ту Мария пребита и захвърлена в някоя бара, ту баща ѝ и майка ѝ как я проклинат и пъдят, задето не се е погрижила добре за сестра си, ту как, изнасилена и обругана, сестра ѝ някъде плаче. Беше безпомощна и безсилна да направи каквото и да е сама през нощта.
На сутринта стана още в шест часа и бързо се втурна в стаята на Мария да види дали не се е прибрала. Нищо! Нямаше и помен от сестра ѝ. Направи закуска за децата и мъжа си и отиде да ги събуди.
– Откачената ти сестра прибра ли се? – попита той ставайки от кревата.
– Не – отчаяно продума Христина. – И не знам какво да правя. Дали да не ида в милицията. Или да ида да кажа на нашите в Правец?
– Ма ти да не си пощуряла! – кресна Вацето, та чак децата подскочиха. Той имаше дълбок, гърлен глас като на Боримечката, та като викнеше, прозорците се тресяха.
– Никъде няма да ходиш! Като си дойда на обяд, ако не се е прибрала, ще идем двамата да я търсим.
– Къде? – вдигна рамене Велка.
– Как къде? Има къде? На работата ѝ. После ще говорим с Лиляна. После ще видим.
Жена му се поуспокои малко. Може наистина да е отишла на работа. А снощи да е спала у Лилянини. Тя и Лиляна не е съвсем в час с мозъка. Хич не им е хрумнало, че някой ще се притеснява за Мария. Прав беше мъжът ѝ. Заслужаваше си голям урок сестра ѝ! И така от голяма тревога настроението ѝ се промени в голям яд. Изпрати Йирданка на училище, а като наближи обяд и от Мария ни вест, ни кост,  отиде при зълва си да я помоли да гледа децата след обяд, че те да търсят с Наум сестра ѝ.
Мария не се прибра и до един часа след обяд. Наум Иванов  беше се разбрал с началника си, че може да не отиде на работа след обяд по семейни причини. Той работеше като шофьор към „Нармаг“ и разкарваше стоки от заводи до складове.
Към два часа се облякоха с Велка, заведоха децата при сестра му, която също си стоеше вкъщи заради малките си деца, и се запътиха към килимарския цех. Той се намираше недалече от тях. На края на града по пътя към село Литаково. Пред сградата се спогледаха за кураж и влязоха направо в навивачницата на прежда. Знаеха точно къде работи Мария. Много пъти я водеше в началото Велка, докато сестра ѝ научи пътя и започне да си ходи сама. Като влязоха, веднага ги посрещна отговорничката на цеха.
– Добър ден! Вие за Мария, нали? – позна ги тя.
– Да, да! – обнадеждено пристъпи към нея Велка. – Искаме да поговорим с нея за нещо...
– Няма я... – констатира Наум. Беше вече огледал работничките. В същото време и бригадирката се обади:
– Ма как така да поговорите? Та тя не дойде на работа сутринта! Мислех, че вие ще ми кажете защо?
Краката на Велка се подкосиха, тя цялата пребледня, а Наум за първи път си помисли, че са я загазили яко.
– И на работа ли не е дошла? – попита той, а жена му се хвана за него, за да не падне. Зави ѝ се свят и ѝ причерня пред очите. Бригадирката забеляза притеснението им и ги покани да отида с нея в склада, където имаше бюро и няколко стола. Велка се строполи безпомощно на стола и си представи погребение, мама и тате в черно, а тя с гипсирана глава.
– Кажете! Какво се е случило? Защо я няма Мария на работа? – поде разговора жената отговорничка. Наум взе нещата в свои ръце.
– Ами и ние за това сме тука. Да разберем къде е Мария и какво се е случило.
– Как така? – недоумяващо попита жената.
– Ами така, снощи излезе на движението и не се прибра. Няма я цяла нощ. Ние с жената я търсихме из целия град и нищо. Много сме притеснени. Може да ѝ се е случило нещо. Нещо непоправимо. Знаете, другарко бригадирке, че тя не си е много добре.
Другарката бригадирка се беше ококорила от изненада и с ръка затискаше отворената си уста. Боже мили? Къде ли е тази Мария?
– На работа не е дошла днес. Друго не знам какво да ви кажа. Може би да отидете в милицията.
– А приятелката ѝ Лиляна тука ли е? – попита затаил дъх Наум. – Те снощи излязоха заедно. Може тя да знае нещо?
– Да, да, Лиляна е тук. Сега ще я повикам – припряно отговори бригадирката и се втурна към цеха да вика Лиляна. 
Наум погледна жена си. Тя седеше на стола, опряла глава на бюрото и не изглеждаше добре. Но щом влезнаха двете жени в склада, тя скокна и погледна с последни надежди Лиляна.
– Къде е Мария? Казвай какво знаеш! Ти излезе с нея снощи! – нападна я Наум още от вратата. Лиляна пристъпи уплашено назад от викането  и каза:
– Ми тя се ожени! – и ги зазяпа изумена, че сестра ѝ и зет ѝ не знаят.
– Каквооо! – ревна с боримечешкия си глас Наум Иванов,  а  Велка се строполи обратно на стола. Бригадирката и тя отново ахна и сложи ръка на устата си.
– Как така се ожени? Ти какви ги дрънкаш, ма? – продължи да зее срещу Лиляна Велкиния мъж. Лиляна с треперещ от страх гласец едва продума:
– Ми така, ожени се. Снощи – права беше Мария, че този Наум Иванов  е много страшен. Още малко и ще я набие и нея. Че тя какво е виновна, че Мария се ожени?
– Лилянче, я разкажи как така се оженила Мария? – намеси се бригадирката. Тя видя, че трябва да се намеси. Тези двамата не бяха на себе си. Единият примрял от изненада, а другият от яд.
– Ми снощи на движението се ожени. Ей така и аз не разбрах как стана – започна Лиляна.
– Разкажи всичко от началото. Явно роднините на Мария нищо не знаят за тези нейни планове. Разкажи! От кога се среща с мъж? Кога са решили да се женят? Всичко явно е подготвено предварително. И кой е този човек? Ти познаваш ли го?
Лиляна погледна началничката си изненадано. Ма за каква подготовка говореше тая?
– Нищо не е подготвяно предварително. Той прости я пренесе през гьола и после казаха, че ще се женят. Това е. Ма си мислех, че са дошле да ви кажат – и тя погледна слисаните Наум и Велка, а и не по-малко слисаната си началничка. Вече всички я гледаха безмълвни от чутото. Пръв се окопити  Наум Иванов  и с тих глас рече:
– Хайде, разказвай! От началото. Всичко! От както излязохте от дома. Всичко. С най-големи подробности.
– Ми ние си се разхождахме двете по улицата и си говорехме. И на „Васил Коларов“, на улицата де, на шосето имаше един голем гьол. И докато се чудехме какво да правим, некой я жабна Марчето и наджапа в гьола и я пренесе на другия тротоар. А аз си останах от тая страна. Помислих, че ще се върне и за мен. Но той я остави там. Пита я нещо и после пак я жабна и пак през гьола я донесе обратно. И казаха, че ще се женят и си тръгнаха заедно. А аз останах сама и се прибрах у дома.
Мълчание. На никого не му дойде наум какъв въпрос да зададе. Толкова щуро им се видя това, което чуха. Наум  погледна жена си и се задави от собствените си ядни думи, които бълваха всички наведнъж да излязат през устата му, а това беше невъзможно. Велка вече изключи погребението от главата си, но гипсираната ѝ глава остана. Може би и тояги по гърба трябваше да прибави, но такива не беше опитвала от баща си и не можа да си представи картинката. А бригадирката шареше с поглед ту към единия, ту към другия потърпевш. Ту отново поглеждаше към Лиляна. Така е, като са оставили бедното момиче Мария в ръцете на тая Лиляна. Не че беше луда, ама и на нея чуковете ѝ не биеха на едно място.
– А този мъж с вас ли беше? – попита тя.
– Не. Не беше с нас. Може да е бил зад нас. Не знам.
– И вие не го познавахте отпреди? – продължаваше да разпитва бригадирката.
– Не. Не го познавахме. Но аз го познах кой е – отговори Лиляна.
– Кой?! – кресна зверски  Наум Иванов.
– Мацоран Бей! Така му викат. Ма как точно се казва не знам.
Като чу името, Наум сякаш получи удар в гърдите и отстъпи назад. Велка видя това и излезе от транса. Тя скочи от стола и заби юмруци в гърдите на мъжа си:
– Ти познаваш ли го? Кой е той? Да не е някой убиец и мръсник?
– Не, не, не! – намеси се набързо бригадирката. Ако е същият, за когото си мисля, няма страшно. Малко луда глава е, но е честно момче. Играе в самодейния театър.
– Той е! – радостно възкликна Лиляна. – С мустсчки и е много хубав.
Бригадирката клатеше одобрително глава, а Велка остави гърдите на мъжа си и се втурна към Лиляна.
– Какво знаеш за него? Къде живее? Казвай! Тате ще ме убие? Ако е толкова свестен, как така ще вземе непознато момиче у дома си? Та това е лудост!
– Е, може малко да си е пийнал – намеси се бригадирката.
– Пияница ли е? – ококори се срещу нея Велка. – Кажете вие, другарко, какво знаете за този човек?
– Аз ще ти кажа! – намеса се накрая и Наум. – Мацоран Бей! Мама му стара! Ще му потроша кокалите на тоя мръсник! – закани се със свити юмруци той. Най-после на хоризонта изгря реален враг.
– Кажи! Кажи кой е той! – върна се отново към него жена му.
– Фашист! Мръсен долен фашага. Баща му лежа в затвора за побой на ятачката баба Кула от Литаково. А той е пройдоха и пиянде. От кръчмите не излиза и какво изкара, го накара. Откъсвам му главата на минутата на тоя. Само да ми падне. Къде живее? Знае ли някой?
Лиляна и бригадирката повдигнаха безмълвно рамене, уплашени от изблик на толкова омраза и злоба. А Велка и Наум си тръгнаха. 

Следва продължение...

За въпроси и заявки за книгата ми пишете на лични или тук под поста.