25.11.2008 г., 18:47 ч.

Председателят 

  Проза » Разкази
573 0 1
4 мин за четене
 

         Председателят се разхождаше по малката уличка покрай блока. В едната си ръка държеше пластмасова бутилка, до половината пълна с някаква жълта течност, най-вероятно ракия. Разбира се това заключение се потвърждаваше и от самото поведение и излъчване на председателя. Той беше доста мърляв и дори от него се  се разнасяше слаба миризма. Мърмореше си тихичко и дори от време на време  видимо се възмущаваше от собствените си мисли. Тогава започваше да говори по-силно и дори леко да ръкомаха. Тези внезапни изблици на гняв обаче траеха не повече от няколко секунди и свършваха толкова неочаквано, колкото и започваха. Понякога дори се скарваше или подвикваше на кучето, което водеше със себе си на каишка. То беше малко, сиво непородисто кученце и всъщност никой не знаеше откъде се беше появило.

      Председателят спря пред една от кофите за боклук, които стояха пред входа и се зае да прегледа нейното съдържание. Избра си една дълга, дървена греда и едни разпокъсани детски жълти плавници. Той помъкна тези съкровища към дома си, който всъщност се беше превърнал в склад, където  бяха натрупани още много подобни ценни предмети.

      - Здравейте, Господин председателю! Ще има ли днес заседание?- провикна се един бодър глас. Той принадлежеше на пенсионер, който тъкмо излизаше от входа.

       - А, добре, добре... ще има днес заседание... аз сега на горе се качвам... - той говореше ту съвсем тихо и несвързано, ту силно и дори с ентусиазъм в гласа.

      - Без Вас няма да има заседание, господин председател - продължаваше другия пенсионер, като весело гледаше съседа си.

       - А ти няма ли да идваш на заседанието? - председателят реши и самия той да се включи в шегата въпреки че очевидно му беше трудно да нареди мислите така че  да пасват на тона на разговора.

      - Аз сега отивам да направя ревизия на пазара, че днес не съм ходил. Нали трябва все някой да инспектира, да види има ли ред, няма ли?-пенсионера продължи все така безобидно да се шегува, само че този път със самия себе си.

       - Така си е, така си е, трябва някой да провери - отвърна замислено председателя.

      - Успех със събранието, господин председател - все така весело и бодро викна неговия съсед, след като реши, че е време да се захваща със собствените си задължения. Независимо къде отиваше, намираше време да побъбри със съседа си.

      - Да, да, успех и на тебе, приятен ден ти желая... - по обичайния си маниер той заговори силно, а почти веднага след това стигна до тихичко мърморене.

        След като пенсионерите се разделиха, председателят влезе във входа, изкачи се по стълбите и зачака асансьора.Когато той пристигна, от него излезе жена, която също живееше във входа. Тя само го изгледа презрително и дори не го поздрави. Смрадта, която непрекъснато се разнасяше около него беше наистина непоносима. А след като той се возеше в него винаги се усещаше. Жената  го подмина и слезе надолу по стълбите без дори да го поглежда.

       Когато я видя, председателят за миг се запита дали не трябваше да й каже за събранието, но тази мисъл твърде бързо отлетя от съзнанието му и скоро той съвсем я забрави.

        Когато стигна до своя етаж, той видя, че вратата на апартамента му е отворена. Изплаши се, че някой го ограбва и бързо се затича навътре, но след това си спомни, че синът му беше дошъл още преди да излезе. Той се беше заел да изхвърли боклуците, които образуваха цели купчини из апартамента. Председателят влезе и затвори вратата след себе си и кучето.

        - Остави това, не го пипай-развика се той на сина си - аз тези неща ще ги продавам, ще отида на пазара и ще изкарам пари от тях!

        Сина му дори но го погледна. След доста скандали беше открил, че е безсмислено да спори. Нямаше как да вразуми болния си баща.

      Той събра част от боклуците за да ги изхвърли. Правеше това всяка седмица, въпреки че след това баща му така или иначе ги прибираше обратно. Председателят пък спря да спори, успокоен точно от този факт. Сякаш и двамата възприемаха за свое задължения да правят тъкмо това докато все още могат. Бащата, напълно зависим от сина си се опитваше да прави нещо самостоятелно, дори и това да се изразяваше в мъкнене на едни и същи боклуци. Синът пък считаше тяхното изхвърляне за свой морален дълг.

      И все пак този ненарушим цикъл бе прекъснат от смъртта на председателя. Това се случи съвсем внезапно - една вечер той се прибираше пиян към дома си, когато просто загуби равновесие и падна лошо. Намериха го няколко часа по-късно. Председателят прекара две седмици в болница, където почина в съня си.

       Неговата смърт не промени особено живота във входа. Повечето от съседите дори не отидоха на погребението. Вече не ги дразнеше миризмата на асансьора и съвсем скоро всички съвсем забравиха за него.

       Синът му и кученцето, което той идваше да разхожда всеки ден, бяха единствените същества, които напомняха, че той някога е съществувал.

     

 

© Екатерина Илиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??