Хипохондрикът Вандерсон Главев се запъти към отделението. Днес той бе в особено тревожно настроение, очакваше кръвния си тест, а му се обадиха от лабораторията да си запази час при лекаря. Така били наредили.

Тъй се правеше в тоя край – лабораторията не отпускаше резултатите на пациента преди да ги е видял лекар. А главният лекар, в случая една прогресивна дама на име Бранимира Щраусова, бе в почивка. И тъй като правилата забраняваха на доктора да се обажда на пациента, тя бе предоставила тая възможност на колежката си д-р Розалия Розенчук. Болниците тук пък нямаха адета да звънят на пациентите си, защото точеха от здравната каса при тия „посещения“. Всичко това Вандерсон знаеше, но при все това изпитваше дълбоко безпокойство или да си го речем право – паника.

„Защо ме викат на място“? Целият свят се е зазяпал в екраните, не могат ли да ми се обадят за пет минути и да решат съдбата ми?“ – „И то днес, веднага, на часа. В работно време! Не можело по «Зуум». Ще бия път, ще чакам. Да не са открили нещо? Обезателно са открили нещо и не искат да ми съобщят по телефона! Точат от системата, но ако нямаше нещо, Бранимира да им е предала да не се тревожа, макар че знам ли я? Не я знам, не я е еня хич!
И що да я е грижа? Има сто пациента, какво ще я засяга? Ден подир ден едно и също, само болници! Това така, ама...“

И продължаваше да се терзае Вандерсон Главев с мислите си, а времето не мърда. Преди цял век погледна часа – минута не е минала! Брех, да му се не види! И таз добра! Да е за нещо хубаво, цял ден не е разбрал къде се е дянал денят, ала сега? Цял филм изгледа, половина повест прочете, а времето – сякаш спряло!

Най-после и то дойде. Замъкна се Вандерсон с възстарата си таратайка до болницата и зачака. Всичко в залата с маски, сестри забързано проверяват „гостите“ за температура и препитват за общи болежки. Записа се и Вандерсон в листата накрая и го накараха да седне; ще го повикат. След четиресет и пет минути една намусена сестра го повика, за да го измери на кантара и да му вземе „виталните“. Премери му кръвното, обикновено с кръвно 110-70; къде ти сега – 150-90; с пулс 65, сега подскача като куче на кокал – 155 и се покачва.
Глътнал сърцето в гърлото и там го държи, не може го усмири. Такива неща прави с тебе апаратът за кръвно.

Нейсе, след още половин час, в който, за да не избухне от напрежение, Главев разгледа и се убеди в чистота на тясната стаичка, леглото и умивалника, с изправността на стетоскопа, термометъра и отоскопа, д-р Розенчук се яви и поздрави пациента, на който му беше вече буквално прималяло да чака.

– Как сте? – попита го тя, и в гласа ѝ той усети привидно съчувствие, но то бързо премина в насмешка.

– Ще поприлегна, отвърна ѝ Вандерсон, усетил, че му причернява. – Вие как сте? – попита я той. Знаете –елементарната вежливост го задължаваше, ала хич не му беше до тия церемонии сега.

– Добре съм, добре съм, добре, повтаряше сякаш на себе си Розалия. Да видим сега защо сте тук, бе момче, и като си сложи очилата тя зачовърка в компютъра. За да я избави от това затруднение, пребледнелият Вандерсон ѝ разказа за какво е дощъл.

– А, да, ти си момчето с тестовете. Да видим, мхм. И тя зачовърка отново усърдно в файловете, а Главев прехапа силно посинелите си вече устни.

– Аха, ето ги. –Мхм, мхм,мхм.

– Всичко наред ли е? – не издържа Вандерсон Главев.

– Да видим. – Мхм. – Мхм.

– Вие алкохол пиете ли господине? Наркотици взимате ли? Пушите ли?

– Не пия алкохол, не съм взимал наркотици през живота си, не пуша.

– Как се храните? Пиете ли коли, Редбули, всякакви такива боклуци?

– Понякога пия Швепс, друго безалкохолно не.

– Достатъчно ли вода пиете? Как се храните?

– Пия достатъчно вода, храня се добре, тренирам по малко.

– Депресиран ли сте?– „Вие ме правите такъв“, – помисли си Вандерсон, лукаво погледна Розалия и заклати главата си в отрицание.

– Сам ли живеете?

– Вандерсон счете за неуместни всички тия въпроси, но все пак до тук поддържаше известно благоприличие, ала тоя въпрос го изкара извън кожата му.

– Това не е ваша работа!

– Виждам, че сте изнервен. Как върви работата?

– М-м-м-моля? Винаги, когато се възмущаваше, Вандерсон започваше да пелтечи.

– Трябва ви повече спорт, почивка, да отпуснете нервната система, виждате ми се много напрегнат. Тичайте около половин час на ден, или пък покарайте колело...

Вандерсон Главев я прекъсна. Не за това съм дошъл и т-т-това не е ваша работа! М-м-моля ви, кажете ми какво ми е?! Болен ли съм? И една сълза проблесна в очите на Главев.

– О, не, не, показателите ви са като на Искърското говедо, здрав сте като бик. Дайте сега да ви прегледам, за да не се наложи да се връщате за нещо, опита се да се пошегува докторката неуспешно.

Вандерсон Главев излезе с гръм и трясък от офиса на болницата, но се поболя от нерви и след месец го приеха в лудницата.