Част първа

Изневиделица

връхлитат

загуби,

за миг или за два

се спираш...

но после продължаваш.

В  теб остава

 само спомена

за добротата,

която си получил,

която си раздал.

И тя те кара

винаги да мислиш.

      Той знаеше, че сега ще започне  любимата му песен и  усили докрай силата на звука. Чу първите акорди на Rock “n” roll damnation* и натисна яко педала на газта. След малко погледна скоростта – стрелката  бързаше към края на километража. Хвана здраво волана, като постави ръцете си на “един без четвърт”. Мина в средата на магистралата и започна да се  опиянява не само от изпълнението от AC/DC, но и  от спринтиращия срещу него асфалт.  Крайпътните рекламни платна профучаваха   подобно на забързани филмови кадри и се стопяваха мигновено.

      Магистралата минаваше край Пазарджик -  проточила се с  километри, без нито един завой. Даде още  газ и почувства как гърбът му прилепва към седалката на BMW-то. С едно премигване зърна  скоростта, която вече превишаваше 200 км/час. Бялата линия, асфалтът, мантинелата, изпреварваните коли и слънчевата светлина започнаха да се сливат в една фурия, която бясно летеше право срещу него и искаше или да го затрупа, или да го всмукне в себе си.

      От мощните тон-колони  започна  инструменталното соло на песента и мъжът отпусна педала на газта. Обаче вместо бясно препускащата кола и всичко останало да забави ритъм, да започне да се нормализира и успокоява, мъжът ненадейно забеляза, но някак си отгоре, как магистралата под него  започна  да се отдалечава.

      Нямаше време даже да изругае наум: “Мама му стара, какво става?”, защото  в погледа му се наби Земята такава, каквато я беше виждал да изглежда по телевизията, наблюдавана от космическите кораби. За негова почуда тя скоро се превърна в синьо-бяло кълбо,  което започна  бързо да избледнява. Тогава от незнайното се появи  огромен жълтеникав сърп и докато  той се загледа в един привличащ окото кратер на повърхността му, сърпът се превърна в  бледа, чезнеща дъга.

      Извърна глава и погледна зад себе си, но поразителна гледка го принуди да затвори очи. В съзнанието му се мярна огромен и безкраен тунел, в който царуваше бяло, болезнено-ослепително сияние. Бавно отвори очи и  отново погледна под себе си. Понечи да се свие, защото съвсем близо до него някакъв клокочещ и нажежен безкрай изхвърляше гигантски езици от стопена светлина. След миг всичко се стопи в  светеща топка, после в топчица, докато накрая заблестя като ярка звезда. В погледа му се стрелна нещо красиво, на което нямаше време да се наслади:  многобройни  разноцветни тънки пръстени ограждаха  тъмна сфера.

-         Господи, та това е Сатурн! – Възкликна мъжът и изведнъж осъзна, че се движи  със скорост, близка до тази на светлината. Напрегна мозъка си да краен предел, за да си обясни какво става с него през последните десетина секунди, но това не му се отдаде.

      Гледката  вече не беше никак обнадеждаваща за него. Огромен мрак, обсипан с непознати съзвездия изпълваше пространството. Сред тях не можа да открие нито  Голямата мечка, нито Орион. Започна да търси Сириус, когато неочаквано дочу зад себе си някакъв позабравен глас:

-         Иво, подай ръка!

Мъжът  ококори очи. Страхуваше се да погледне зад себе си, откъдето идваше този мил позабравен глас.

-         Иво, подай ръка! – покани го отново  същият   гальовен женски   тембър.

“Мама му стара, та аз сънувам!” и “Мечка страх, мене не!”, си каза той и започна

бавно да се обръща.

Смаян зяпна с отворена уста като последния простак. Над него  едно усмихнато

момиче в ученическа престилка бе протегнала малката си бяла ръка.

-         А-а-а... –  можа да се изплъзне от неговото пресъхнало гърло.

-         Иво, аз съм Ани, не ме ли помниш?   Подай  ръка!

В този момент не усещаше онова движение със скорост, близка до тази на

светлината, нямаше го и онзи болезнено светещ тунел. Различаваше само едно до болка познато приветливо лице. Тoва бе  Ани, неговата първа ученическа  любов.

      Ивайло – така се казваше мъжът –  обърнат назад, се понадигна  и хвана ръката на Ани. Тя му помогна да прекрачи до нея и тогава той видя, че  е застанала в началото на  мост, който за негова почуда бе изграден изцяло от   разноцветна  дъга. Приближи се  колебливо  до нея и после  я прегърна силно. Търсеше сигурност в тази прегръдка, но след миг  се отдръпна:

-         Ани, ама ти нали отдавна си мъртва...?

-         О... с това ли  си ме запомнил? каза намусена тя и издърпа ръката си от

неговата.

-         Не! Но това е най-шокиращото.

-         Шокиращо ли? За теб ли е шокиращо? Я се стегни, че ако знаеш  още колко

шокиращи неща ти предстои да видиш Тук...

-         Къде тук? Къде съм попаднал? Ти знаеш ли къде се намираме?

-         Да,  знам къде се намираме, а скоро и ти ще разбереш това.

-         Къде...?

-         Почакай малко с въпросите и се успокой. Първо трябва да те преведа през

моста.

-         Ами ако не искам?

-         Нали ти казах да се успокоиш? Ти си един от малкото щастливци, които Тук са посрещани  от своята първа любов. Защото досега няма случай някой новопристигнал да се е уплашил от своята първа любов.

      Ани отново му подаде ръката си и така двамата преминаха през моста. Озоваха 

се в началото на слънчева морава, изпъстрена с цветя и  кръжащи над тях  насекоми и  птички.

      Мъжът пое дълбоко въздух, огледа се, ослуша се, понечи сам да продължи, дори успя да направи крачка напред, после се върна при Ани и седна  в тревата, като я покани с жест   да го последва. Тя се отпусна до него в зеленината, прегърна го, а после устните им се сляха.  Целуваха се отново и отново... Не се знаеше какво друго щеше да последва, ако в главата на мъжа не гъмжаха хиляди въпроси.

-         Ани, извини ме, но може ли да те попитам нещо? - Каза, като се стараеше да

изглежда напълно спокоен.

-         Разбира се, Иво! Нали затова съм избрана  да те посрещна. Знам какво ще ме

питаш. И аз като теб бях нетърпелива с въпросите си, когато пристигнах Тук.

-         Ани, кажи ми – къде съм?

-         Там, където се озовават  всички новопристигнали.

-         Новопристигнали ли? Какво значи да си “новопристигнал”?

-         Това значи, че ти си новопристигнал Тук. Тук, където ще бъде твоето временно или вечно местопребиваване, зависи какво са решили. 

-         Вечно место... какво? Та аз мъртъв ли съм?

-         Да, Иво,  от няколко земни дни. Такава е истината, с която трябва да свикваш.

Мъжът сведе замислен поглед. След това бавно зададе следващия си въпрос:

-         Как съм умрял?

-         Може да се каже, че умря нелепо. Предната лява гума на колата ти се натъкна на паднало от камион парче винкел. Всичко стана за миг: гумата се разпра, BMW-то се преобърна наляво, подскочи, прелетя през мантинелата и се заби в един ТИР, от срещуположното платно на магистралата. Не си почувствал  нищо, защото си карал с над 200 км/ч. Казах ти, че всичко стана за миг.

      В ушите на Иво отново зазвуча Rock “n” roll damnation и той най-после успя да

намери в себе си достатъчно смелост  да си признае, че тази песен не  му е чак толкова любима,  защото когато я слушаше, нещо  в нея винаги го караше да изтръпва.

-   Ани, да допуснем, че  съм мъртъв. Можеш ли да ми докажеш това?

-   Разбира се Иво! Я ми кажи, кого искаш  да видиш сега?

-   Децата си, съпругата си...

-    Не, Иво! Поискай да видиш някой твой близък, който си е отишъл от  белия свят.

     Иво най-после разбра нейната мисъл:

-    Искам да видя майка си...

      Той  млъкна, после скокна бързо, защото  майка му  стоеше пред него.     Зарови лице в нейните прегръдки. Беше такава, каквато  я помнеше – лъчезарна, старателно вчесана, облечена в онази лятна рокля на цветя, която много обичаше.

-      Иво, сине мой, винаги съм ти казвала да внимаваш, ама ти все ме чуваш само с едното ухо. –  промърмори майката.

-      Мамо, аз...

-      И това  невнимание ти изяде главата!

-      Мамо, аз...

-      Ивчо,  чедо мое, та ти си още толкова млад! Какво успя да видиш и разбереш

 от земния живот... - разплака се майка му.

   Иво отново я прегърна, а тя след малко му прошепна:

-         Сега, сине, аз ще си тръгна, а ти внимавай какво ти казва Ани. После, след като свикнеш, ще си бъбрим с теб колкото ни душа иска – и жената с роклята на цветя се стопи.

Следва

Част втора