ПРЕКРЪСТВАНЕ

            Странно лято е сегашното: до обяд пече, след обяд вали, гърми, духа, че и с град чука. Когато обаче не чука, гърми и духа, дъждецът тихо се сипе, мие прашните улици, листата на дърветата и лъска керемидите на малката ни квартална черквица.

            В такъв един следобед, комшията Мишо напусна защитата на козирката пред входа и сгушил глава в раменете си, на къси прибежки прекоси улицата и се шмугна през входа на църквата. Явно е било след 5-ет, защото поп Павел, беше отпуснал служителката и сам седеше зад гишето на свещопродавницата.

            Комшията почука на джамчето на гишето, за да привлече вниманието на отеца, който през лупите на очилата си четеше някакъв стар ръкопис и тихичко си мърмореше под нос.

-          Отче Павлине, Отче Павлине – почуквайки подвикна няколко пъти комшията, докато слухът на стареца долови сигналите му и ведрия му поглед го фиксира през лупите:

-          Кажи, кажи, чедо – откликна Отецът и наведе глава с ухо към гишето, за да чуе по-добре словата на  комшията.

Оня също се наведе към гишето и се провикна:

-          Искам да ме прекръстиш!

Отецът явно дочу просбата, щото се надигна от стола, измъкна се изпод бюрото, разтвори тясната врата на свещопродавницата и като се промъкна през нея, залови се за сребърния кръст и три пъти прекръсти с него молителя. Последният, изглежда че не остана удовлетворен от това свещенодействие на отеца, щото се наклони към ухото му и се провикна:

-          Не, бе Отче, да си сменя името искам.

Дядо Павел го изгледа недоумяващо през лупите и съвсем очаквано го запита:

-          Поради що тъй бе, Мише?

-          Ей на затуй, щото и ти, и всички комшии и съкварталци по цял ден ма мишосвате и мишкосвате, га че ли не ти и дед’ ми Михал ми го турихте името Михаил. Не го ща вече туй име и не издържам вече да ме наричат на онуй презряно и дългоопашато, късокосместо животинче с малки ушички и остри мустачки.

Дедо Павел го загледа още по-учудено и като заклати неодобрително глава, занарежда:

-          Не подобава човеку, да се мени името, ей тъй на. Не е и проста работа туй: съд требе да се произнесе, на владиката хабер да се прати, що ти трябва, Мише, тоз зор?

-          Що ли – облещи му се насреща комшията – щото с туй име не мога едно гадже да сваля в НЕТ-а и затуй съм се вписал там като Камен Каменов. Тъй искам да ме прекръстиш, щото е име достойно, твърдо, каменно, а не пухкаво и опашато, като на онова мустакато животинче. Пък и кандидатка съм си намерил с него и ще дойде тук, та не иде да ме мишкосвате вече в квартала и най-вече пред нея.

Поп Павлин изслуша тез думи жаловни и като приседна до трона се замисли дълбокомислено. После прицъка дваж-триж с език и му дръпна туй убедително слово:

-          Не може тъй, чадо, и не бива. Как тъй, с тез ръце, дето в купела дупето съм ти мил и в олтара съм те внасял, да ти името меня. Грехота е, чадо, грехота! Пък и какво ти е на името, бе Михаиле? Хубаво и даже по-хубаво е от Камен. Как например ще ти рече галено туй момиче, ако си Камен – Камъче ли или Чакълче, а? А като си Михаил и Мише може да ти рече, и Мишенце, даже! Ами ако ù се прииска към ложето семейно да те подмами, как да ти рече: „ками-ками“ ли – не иде! Друго си е, ей тъй да протегне ръка, да потърка палец в показалец и да ти рече: „миши-миши-миши“, и ти – „тръш“, в ложето.

При тез слова напътстващи, ченето на комшията увисна, на светците от стените също и само цвърченето на мазнината в кандилата нарушаваше възцарилата се като мъдрост тишина.