18.03.2012 г., 0:07 ч.

Прекъснати мечти 

  Проза » Разкази
728 0 4
6 мин за четене

 

Денят преваляше. Зимният вятър сякаш не можеше място да си намери. Сърдит, разфучан, леден, помиташе всичко по пътя си. Небето - свлечено над покривите. Дори бездомните кучета се бяха изпокрили в този студ. Ако не светеха лампите по къщите, човек можеше да си помисли, че се е озовал в някакъв фантастичен, мъртъв град...

В една малка, прихлупена къщичка, притисната между два четириетажни блока, мъждукаше светлинка. Възрастна жена лежеше в завивките и дремеше. Срещу леглото ù, точно под прозореца, на овехтяло бюро с натрупани книги, седеше дванадесет-тринадесет годишно момиченце и пишеше. От време на време неспокойно поглеждаше към леглото. Видя, че старицата се размърда, стана и се приближи до нея. Сложи длан върху челото ù. То гореше:

- Бабо, как си? Да ти сложа ли пак кърпи с оцет и вода?

Старата жена едва отвори очи:

- Чети, чети - тихо продума тя. Да не те изпитат утре и да получиш слаба оценка заради мен.

Момичето не я послуша. Отиде до тясната кухничка, наля в чугунена паница вода и оцет, намокри една кърпа, изцеди я и внимателно я сложи върху челото на баба си. После взе телефона си и излезе в антрето. Набра някакъв номер.

- Мамо, баба от три дни вече е зле. Не ми дава да ти се обадя, но се страхувам за нея. Какво да правя?

- Извикай бърза помощ. Те могат да ù помогнат.

- Казах ù много пъти, но тя не иска да ходи в болницата. Нямало кой да се грижи за мен.

- Е, тогава?! Аз какво мога да направя от тук? Нали виждаш какво вълче време е. Не можем да дойдем. Пътищата са опасни. А и да дойда, все същото. Викни лекар вкъщи. Нали пазите онзи номер, дето ви дадох миналата година?

- Мамо, пазим го, но трябва да му платим. Взема по 30 лева на визита. А ние сме с 15 лева до другата седмица, когато ще идвате...

- Нали преди десет дни баба ти взе пенсия? Толкова бързо ли свърши?

- Нямахме дърва. Взехме един тон. Там отидоха парите. Пенсията ù е само 180 лева, а дървата струваха 150. Вчера дойде аптекарят, чичо Пенчо, да я види и ù донесе антибиотик. Там платих осем лева. Купих мляко, хляб и ориз и останаха петнайсет...

- Добре, добре - нервно прозвуча гласът - все нямате, все искате. Ние тук да не сме банка. Работим като хамали и двамата с Иван, но освен теб, имаме още 2 деца. Не мога постоянно да ви давам. Баща ти един път не се е сетил за теб, да ти изпрати пет лева!Аман от вас! Справяйте се както можете!

- Мамо, не ти искам пари! Ти ме попита, затова ти обясних. Притеснявам се за баба... - гласът на момичето потрепери. Последната реплика я каза сама на себе си, защото майка ù беше затворила телефона.

Седна на шкафчето за обувки и се разплака. Не знаеше какво да прави...

Родителите ù се разведоха преди пет години. Баща ù беше разбрал за връзката на майката с някакъв неин колега от столицата. Веднага подаде молба за развод.

Няколко месеца след това беше заминал на работа в чужбина. Отначало изпращаше на майка си по някой лев в помощ, но после изведнъж се изгуби. Ни вест, ни кост от него. Научиха от чужди хора, че си създал друго семейство.

Майка ù и тя се омъжи. Остави я при свекървата си, която беше сама от години. `Хем ще ти е дружинка, хем ще си помагате една друга` - рече ù, като примъкна всичките багажи на детето. Записаха я в местното училище. След месец започваше учебната година. Елена, така се казваше момиченцето, шеше да е третокласничка. Беше отлична ученичка. Най-много ù харесваше математиката. Баба ù се гордееше с нея. Все я хвалеха на родителските срещи. Майката нито веднъж не намери време да отиде на тях. Но освен математиката, Елена обичаше и да чете. Вечер сядаха на топло до `чудото` и четеше на баба си различни приказки. Когато навърши десет годинки, леля ù - сестрата на баща ù, им беше дошла на гости. Подари ù поредица от шест книги с Български народни приказки. Бяха ги изчели един път, сега ги повтаряха. Обсъждаха всяка приказка, заедно с баба си и изваждаха поуката от нея. Когато другите деца се хвалеха с компютрите си, Елена тихичко се свиваше в някой ъгъл и не участваше в разговорите. Веднъж само спомена на майка си, но тя така се развика, че не посмя повече да отвори дума за това. Обеща си, като порасне и започне работа, от първата заплата да си купи лап-топ. От миналата година в училището им направиха компютърна зала. Включиха им и обучение, по веднъж на седмицата. Елена се справяше чудесно...

Момичето избърса очи, огледа се на старото огледало в антрето и влезна в стаята. Баба ù дишаше тежко. На печката тихо къкреше чай. Наля в чаша да поизстине, препече една филийка хляб и я намаза с маргарин. Трябваше нещо да хапне, за да ù даде антибиотика и хапчето за температура. Събуди я. Старата жена с мъка отвори очи:

- Ленче, стомаха ме боли от тези хапчета, бабиното! Не ги искам!

- Бабо, не ядеш, затова те боли. Ето, сега малко ще хапнеш, а после ще изпиеш и антибиотика. Нали, бабче!

Помогна ù да поседне и взе да я храни хапка по хапка. Възрастната жена се разплака:

- Ох, чедо! Добре, че си ти! Какво щях да правя без тебе... Всички се изнесоха от родното огнище... За старите никой не го е грижа... Ама и ти ще пораснеш и ще трябва да отидеш да учиш в големия град... Дано Бог си ме прибере дотогава....

- Бабче, не искам да слушам такива приказки. Аз никога няма да те оставя. Където съм аз, там ще си и ти! - твърдо ù каза Елена

- Добре, чедо! Вярвам ти! Ти си най-доброто дете, което съм имала...

После повдигна бавно глава нагоре:

- Благодаря ти, Господи! Вечно да е името ти...

Изведнъж тя изпусна чинията, ръцете ù се отпуснаха, главата ù клюмна...

- Бабо, бабче, какво ти стана? Моля те, не умирай! Моля те, не ме оставяй самичка! Бабо! - крещеше уплашено Елена. После се сети нещо, взе якето си от закачалката и изтича навън.

Трупаше сняг. Вятърът продължаваше своето бясно лудуване. Елена тичешком се запъти към къщата на аптекаря, която беше наблизо. Само трябваше да прекоси главното шосе и след няколко минути щеше да е там. Не знаеш при кого друг да потърси помощ. Тичаше колкото ù позволяваха силите и времето. Вятърът я блъскаше от всички страни. Едва му устояваше, но трябваше да стигне колкото се може по-бързо. Чичо Пенчо можеше да помогне на любимата ù баба... Не усети как стигна до шосето. Тъкмо да го премине, ненадейно от някъде изскочи един огромен джип. Елена не разбра как той се завъртя, блъсна я силно, отхвърли я на тротоара и се удари в отсрещното дърво...

От джипа слезна един едър младеж. Явно не беше пострадал, защото бързо се съвзе, подпали двигателя и излезна на шосето. После се приближи към момичето, видя струйката кръв по устата ù. Огледа се наоколо, опипа пулса ù и тичешком се втурна към джипа...

 

© Галина Карааргирова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??