Денят преваляше. Зимният вятър сякаш не можеше място да си намери. Сърдит, разфучан, леден, помиташе всичко по пътя си. Небето - свлечено над покривите. Дори бездомните кучета се бяха изпокрили в този студ. Ако не светеха лампите по къщите, човек можеше да си помисли, че се е озовал в някакъв фантастичен, мъртъв град...
В една малка, прихлупена къщичка, притисната между два четириетажни блока, мъждукаше светлинка. Възрастна жена лежеше в завивките и дремеше. Срещу леглото ù, точно под прозореца, на овехтяло бюро с натрупани книги, седеше дванадесет-тринадесет годишно момиченце и пишеше. От време на време неспокойно поглеждаше към леглото. Видя, че старицата се размърда, стана и се приближи до нея. Сложи длан върху челото ù. То гореше:
- Бабо, как си? Да ти сложа ли пак кърпи с оцет и вода?
Старата жена едва отвори очи:
- Чети, чети - тихо продума тя. Да не те изпитат утре и да получиш слаба оценка заради мен.
Момичето не я послуша. Отиде до тясната кухничка, наля в чугунена паница вода ...